прикритие.
— И коя си… каква си сега по вяра?
— Сама не знам, сестро.
На оскъдната светлина, лицето на Иможен изглеждаше по-младо и по-бледо.
— Не вярвам в нищо. Да, точно така — изсмя се рязко тя. — Как мога да съм еврейка, щом в нищо не вярвам?
— Защо реши да си откровена сега?
— Ами както казва Норбер, защо не? — Иможен се намръщи. — След събирането ни тази вечер се видях с Норбер и Алберик и те ме увериха, че съм в безопасност. Имаме много общи неща. Те търсят нещо, нещо истинско сред целия този ужас.
— От по-рано ли познаваш Норбер и Алберик?
— Да, те отдавна кръстосват пътищата. Дойдоха в Андалусия и посетиха къщата на моите осиновители. Старателно изучаваха всичко, което се отнася до евреите: било то кабала, легендите за Храмовия хълм28 или Куполът на скалата29 в Йерусалим.
— Какво търсят?
— Един Бог знае! Легенди, реликви, доказателства? — Иможен поклати глава. — Вървяха сред евреите и разпитваха, събираха знания. Така ги срещнах, а после чрез тях се запознах и с покойния ми съпруг Томас, търговец на вино от Свети Нектарий. — Иможен сви рамене. — Останалото ти е известно. Бях добра и уважавана съпруга. Установих се из онези места. Съпругът ми почина. Папа Урбан произнесе проповедта си в Клермон. По онова време Алберик вече служеше в местната църква. От четири години беше там, имаше огромно влияние върху господаря Годфроа. Изглеждаше, че Норбер е изчезнал, но се появи отново, когато обявиха кръстоносния поход. И после — гласът й трепна — се появи и Анстрита, знахарката, същата, която онази паплач уби.
— Какво за нея?
— Нищо, господарке — в гласа на Иможен пролича умора. — Разказах ти истината за себе си. Не е редно да ти разказвам и за останалите — усмихна се едва-едва. — Истината не ме плаши. Подозирам, че брат ти и Годфроа се досещат коя съм.
Изправи се.
— Пък и каква заплаха съм аз, сестро? Също като теб искам да стигна до Йерусалим по мои си причини, както и всички останали. Тези причини засягат само мен и никой друг. Може би, когато върна праха на моите родители в техния дом, ще намеря покой и прошка, че не съм умряла с тях. Опрощение за моето предателство — тя съблече плаща си. — Ще се освободя от товара си и ще намеря душевен мир.
Част трета
Родосто: Празникът на свети Изидор, 4 април 1096
Dies quoque angustiae moeroris ac tristiae.
Ден и на дълбока скръб, и на покруса.
— Надясно! — извика предупредително Юг дьо Пайен с прегракнал и остър глас.
Застанала между две каруци с огромни колела, Елеонор избърса потта и прахта от лицето си. Вдигна арбалета си, но после го свали. Утринната мъгла си правеше шеги с очите й; на нея, както и на спътниците й силите вече изневеряваха. Загледа се във върволицата от каруци и преградните стени, издигнати набързо от провансалските бойни отряди. Отсъствието на предводителя им, Реймон дьо Тулуз, бе много осезателно. Може би отбранителните им съоръжения трябваше да са по-надеждни. Провансалската редица се извиваше подобно лък и продължаваше нататък между две горички. Зад тях откритото поле се спускаше към поток, където конете бяха привързани в редици. Елеонор взе меха с вода, пи и наплиска лицето си, после го подаде на приклекналата Иможен, която се опитваше да подреди стрелите за арбалет на парцалив плат. Привързала черната си коса с парче тетива, вдовицата отвърна на усмивката й, после се закашля хрипливо, заради силната си простуда. Гърлото й беше възпалено, ушите я боляха. Тя измърмори нещо, когато Елеонор леко я потупа по главата. През последните няколко седмици по време на кошмарното пътуване през Истра надолу по далматинското крайбрежие, Иможен и Елеонор станаха близки приятелки. Както Елеонор после щеше да напише в хрониката си, не им оставаше кой знае какъв друг избор, освен да се обединят срещу опасностите, с които се сблъскваха. Иможен си поряза пръста на острия ръб на една от стрелите и изруга. После размаза малко от кръвта по лицето си.
— В случай, че гърците ни нападнат — тя кимна по посока на далечния облак прах, който ги приближаваше, — няма да насилват грозотиите!
Отчаяна, Елеонор вдигна очи към безоблачното небе. Над тях закръжи мишелов и през ума й мина, че май е предусетил проливането на кръв, на нейната кръв и затова се навърта наоколо. Времето беше омекнало още с първите признаци за приближаващото лято. Бяха минали по Виа Егнация през гръцкия град Дирахиум, после прекосиха северна Гърция, докато не се озоваха пред Родосто, на няколко мили от Константинопол, но кошмарът продължаваше. Алберик им беше обърнал внимание, че пресичат Македония, дивите и жестоки земи, които някога са били владения на великия Александър. Но на Елеонор не й беше до история. Мрачните лесове, буйните реки, дълбоките клисури и пустите полета, където и добитък не пасеше, бяха отблъскващи и призрачни. Въпреки своята негостоприемност, Македония беше добре дошла отмора след кошмарния преход покрай далматинското крайбрежие през Склавония. Вледеняващ кръвта сън, а не преход, в който гъста като мляко мъгла пълзеше на талази над хлъзгавия и заледен път, осеян с речни камъни и паднали дървета. Непрогледни и непроходими лесове обграждаха пътя от двете му страни, а вятърът режеше като бръснач. Сякаш се движеха не сред непроницаема мъгла, ами сред неизброими пълчища призраци.
Иможен каза нещо, но Елеонор не можа да й отговори от умора. Седна и се облегна на каруцата, зареяла поглед през пустото поле към все още пълноводния от пролетните дъждове поток.
Склавония! Безплодна земя, мислеше си Елеонор, нямаше друго освен дървета, планини и подобен на адско дихание сумрак, който приглушава всеки звук и през който светлината едва се процежда. Рядко виждаха или чуваха някакво животно. Зловещата тишина се нарушаваше само шумовете, които идваха от тяхната кретаща върволица от единайсет хиляди души, коне и каруци. Под унило веещото се знаме Бедните братя от Храма пристъпваха тежко наравно с останалите. От време на време тихото нескончаемо тътрузене се нарушаваше от внезапни, кръвопролитни нападения. Склавите — които бяха напуснали селата си и не само отвели добитъка си, а и отнесли всичко, което можеше да послужи за изхранване на кръстоносците — се връщаха и ги нападаха. Следваха върволицата, не изпускаха фланговете и крайната й част и дебнеха да се нахвърлят върху всеки изоставащ. Сечаха глави и ги привързваха на дръжките на знамената си. Тръгнеха ли кръстоносците да ги преследват, с пъргавината си на планинци склавите изчезваха обратно, откъдето са дошли. Най-накрая граф Реймон, притеснен и изгубил самообладание, изпрати рицари с ризници да пазят последните части на колоната. От Юг, Годфроа и Бедните братя Реймон поиска и да прибират изоставащите. Опасна задача! Дългите, нескончаеми дни се превърнаха в безкрайно бдение. Толкова непрогледна беше мъглата, че сякаш вървяха сред облаците и кръстоносците разбираха, че склавите ги нападат, чак когато планинците вече ги връхлитаха. Елеонор и останалите се отбраняваха с арбалети, пики, копия и ками. Припомни си едно от нападенията. Брадясал и с окървавено лице склав се метна в каруцата и се запримъква към нея. Тя разсече главата му с брадва и бутна на пътя трупа, от който шуртеше кръв. Ден след ден преминаваха във вцепеняващо еднообразие, студ, тишина и глад, докато всяващите ужас склави не изскачаха с войнствени викове от мъглата. Накрая граф Реймон се реши на по-жестоки наказания. Не можеха да се впускат в преследване на своите нападатели, които се измъкваха обратно към скалистите си скривалища, затова графа използва взетите в плен. Вадеха очи, режеха носове, сечаха ръце и крака. Пленниците бяха изоставяни слепи, обезобразени, с кървящи чукани, като живи рани — най-красноречиво предупреждение към своите сънародници, за да бъдат оставени кръстоносците на мира. До края на живота
