му роди син, когото той призна за свой наследник, но Хатусу продължаваше да бъде неговата царица! Тя беше изкусен майстор в любовта и здраво бе оплела божествения фараон в ложето си. Тутмос обяви, че изживяваното от него удоволствие е толкова силно, че е сравнимо с екстаза на отвъдния хоризонт и с компанията на боговете! Хатусу непрестанно се молеше да зачене. Няколко пъти вече бе поднасяла скъпи дарове в храмовете на Хатор, богинята на любовта, и на Изида, сестрата на Озирис и майката на Хор. Може би не всичко бе загубено! По време на военните си походи на север Тутмос редовно й пращаше писма, запечатани с личния му картуш. В тях, преди да се впусне в описания на войнските си победи по суша и море, той не пропускаше да изрази преливащата си любов към нея. Освен това я бе уведомил за научената от него голяма тайна при посещението си в Хеопсовата пирамида в Сакара. С откровенията на тази тайна той се канеше да промени из основи днешния Египет!
Хатусу приседна на пети. Каква ли беше тази толкова важна тайна? Тутмос страдаше от пристъпи на епилепсия, наричана от жреците „божествен транс“. Всички вярваха, че в такова състояние фараонът получава посланията на боговете и особено на Амон Ра. Дали същото не се бе случило и в студения мрак на пирамидите? Хатусу сключи ръце и склони главата си. И тогава зърна свитъка. Подаваше се съвсем малко изпод свещената статуя. Забравила мигом гордостта и достойнството си, тя припълзя напред и го вдигна. После разви папируса и се вгледа в отчетливите зелени и черни йероглифи. Посланието и скритата в него заплаха накараха съпругата на божествения фараон да затрепери като дете. По цялото й ухаещо на парфюм тяло изби пот.
Нощта се спускаше над съградената с червеникави тухли Тива. Луната загадъчно заблестя над Нил, който се извиваше като тъмнозелена змия от Земята на деветте лъка на юг към Голямото море на север. В една от лодките неколцина мъже чакаха мълчаливо, загледани в нощното небе. Разнесе се отсечена заповед и плавателният съд се откъсна от кея. Плъзна се безшумно по водата в посока към Некропола, Града на мъртвите, разположен на запад от Тива. Кормчията умело изведе лодката от сплъстения ракитак. Пътниците, скупчени в средата, до един бяха облечени в черно от глава до пети, а лицата им бяха покрити, сякаш живееха в пустинята. Стояха в кръг около възрастна сляпа магьосница със сплъстена на фитили сива коса и слабоумно лице. Ръцете й прегръщаха покрито пръстено гърне, пълно с човешка кръв, така както майката люлее детето си. Спътниците й амемети — племе от неуловими убийци, наричани гълтачи на души — тревожно се вслушваха в шумовете на нощта и оглеждаха внимателно реката, огласяна единствено от крякането на жабите и от жуженето на нощните насекоми. Лодката все още се намираше в плитчините и затова всички бяха нащрек за крокодили, които нерядко с едно щракване на челюстите си успяваха да отнесат нечий крак или дори глава.
Лодката доближи до гъмжащата от птици гъста папирусна растителност по западния бряг. Отпред започнаха да се очертават назъбените контури на сградите в Града на мъртвите — кирпичени къщи, молитвени домове, помещения за балсамиране, морги и работилници на занаятчиите, подготвящи мъртъвците за пътуването им към вечността. Кормчията трескаво оглеждаше брега, търсейки подходящо място за акостиране. Най-после носът на лодката затъна в меката тъмна тиня. Предводителят на амеметите се прехвърли през борда с нож в ръка. Спътниците му хванаха вещицата за ръцете и последваха главатаря си. Запромъкваха се през храсталака с бързи и уверени като на ловуваща пантера движения. Заобиколиха Града на мъртвите по една стръмна и прашна пътека. От време на време облаци затуляха блясъка на пълната луна. Спряха на върха на хълма — долу под тях беше Долината на царете, мястото за вечен покой на фараоните и техните семейства. Водачът спря. Вече съзираше факлите на часовите, а вечерният бриз донасяше до ушите му някоя и друга отривиста заповед, но това никак не го безпокоеше. Фараонът бе далеч и стражата се бе разпуснала. И защо не? За крадците на гробове имаше предостатъчно плячка в мавзолеите на дебелите търговци от Тива. Само глупец би вдигнал ръка срещу царски гробници. Водачът на амеметите бе направил добър разчет на плана си. Все още строящата се гробница на Тутмос II не съдържаше никакви скъпоценности, че да примами обирджиите. Пък и се намираше на самия царски път в Долината, затова и стражата се състоеше само от стрелци с лък, които по всяка вероятност вече се бяха подквасили обилно с евтина бира. Главатарят на убийците поведе групата надолу по склона.
Старата магьосница се оплака:
— Болят ме краката! Не ги чувствам! — изхленчи тя.
Предводителят се върна малко назад. После почти допря лицето си до нейното:
— Ще ти платим добре, майко. След малко пристигаме. Свърши онова, което ти е възложено, и после се връщаме. Чакат те тънки резенчета печена гъска и кана от най-хубавото вино, а и паричките ще ти стигнат да си купиш и най-нежния любовник в Тива! — мъжете се изкикотиха. Вещицата възнегодува на неразбираем за тях език, който смрази кръвта им и върна в паметта им вече чуваните приказки за магическата й сила. Водачът не искаше хората му да се поддадат на суеверия, затова ги подкани: — Хайде, тръгвайте! По-бързо! — разпореди се отривисто той.
Групата продължи пътя си. Стигнаха до подножието на хълма, по чийто полегати склонове вече бе издигната колонадата към входа на недовършената гробница. Водачът мълком направи знак на двамина от спътниците си и тримата безшумно запълзяха нагоре. Стигнаха до върха и спряха. Виждаха се само трима пазачи, облегнати на колоните — бяха свалили бронзовите си шлемове, а оръжието им бе събрано на обща купчина. Разговаряха шумно, а празните кани за бира се въргаляха в краката им. Предводителят на убийците даде знак на останалите долу. Те го последваха, а в подножието на хълма остана само магьосницата. Амеметите отвориха торба, пълна с изработени от рог лъкове и стрели. Трима от убийците коленичиха. Единият от стражите, очевидно по-внимателен от другите двама, чу шума и изтича напред с факла в ръка. Тутакси бе пронизан дълбоко в гърлото от една стрела. Двамата му спътници скочиха, при което мигом се превърнаха във великолепни мишени. Отново бръмнаха стрели и двамината се строполиха в локви от собствената си кръв. Убийците се втурнаха надолу. После спряха пред входа на гробницата. Макар и да бяха решени на всичко за пари, страхът все още имаше сила над тях: трябваше да проникнат и да осквернят едно бъдещо свещено място, в което божественият фараон Тутмос щеше да почива в славата си, а неговата Ка4 щеше да обитава, докато той се присъедини към боговете отвъд линията на далечния хоризонт.
— Продължавайте! — настоя рязко водачът. — Той ги разбута и тръгна с леки стъпки по тъмните коридори; след малко зави зад ъгъла и едва не събори млад офицер със сънливи очи. Убиецът измъкна ножа си и го заби в незащитения стомах на мъжа; офицерът се строполи. Главатарят на амеметите извади къса бойна тояга изпод наметалото си и размаза главата му, пръсвайки мозъка по земята. После продължи напред, но след като не откри други пазачи, се върна при входа и извика: — Доведете вещицата!
Не след дълго старицата се приближи, стиснала малка четчица и гърнето с човешкото багрило. С вещи движения започна да нанася по входа и стените магически думи — проклятия към фараона. Водачът на убийците я наблюдаваше заинтригуван. Удиви го майсторството на незрящата жена, която сипеше проклятията си с неподозирана жар, призовавайки всички сили на злото.
Докато я чакаше да привърши работата си, се запита докъде ли ще доведе всичко това. Често го наемаха с групата му за разни престъпни задачи, но какъв бе смисълът да му плащат толкова пари само за да оскверни бъдещия гроб на фараона? Пък и кой ли мразеше избраника на боговете толкова, че да даде подобен израз на злобата си? Водачът амемет не знаеше нищо за личността, която бе наела него и вещицата. Съобщението покана бе пристигнало по познатия път и той бе отговорил според приетия обичай. Оставаше само да изпълни задачата и да прибере парите.
Вещицата привърши работата си и приклекна под току-що изписаните странни означения. Започна да се моли на чужд език с вдигнати нагоре ръце. Предводителят на амеметите си припомни слуховете, които бе дочул от своите хора — че магьосницата не е египтянка, а е дошла от крайбрежието на Финикия с цялата си сила и със страшните си амулети. Молитвата й приключи. Тя залитна, докато ставаше.
— С нас е свършено — пошепна тя.
— Майко, вярно е, но само за някои! — водачът на амеметите пристъпи зад нея, хвана я за косата, дръпна главата й назад и преряза гърлото й.
Първа глава
