подготвяш телата на умрелите за погребението и да помагаш в ритуалите на очистването, за да може Ка на мъртвия да отпътува към божествените селения. Това е огромно доверие, а ти си го поругал! — Амеротке посочи мъжа и жената вдясно, които сега плачеха на глас; после продължи: — Тяхната единствена дъщеря е починала от треска и тялото й ти е било предадено, за да го балсамираш. Но вместо това ти си го осквернил: послужил си си с мъртвата й снага за плътски удоволствия. И собствените ти колеги са те хванали на местопрестъплението. Всички в гилдията на балсаматорите са възмутени и ужасени от богохулното ти дело! И само заради доблестта им да те предадат в ръцете на правосъдието сега ще се отърват от върховната строгост на закона, който настоява те също да споделят наказанието ти! — Амеротке плесна с ръце към скупчените един в друг балсаматори и очистители, после отново заби гневен поглед в затворника: — Ето и присъдата: ще бъдеш отведен в Червените земи на юг от града, където сам ще си изкопаеш гроб и после ще бъдеш погребан в него жив! Присъдата ще бъде изпълнена веднага! — затворникът се замята и се разпищя, обсипвайки със сквернословия Амеротке, но мъжете от храмовата полиция го сграбчиха и повлякоха извън Залата на двете истини.
Съдията направи знак към балсаматорите и към опечалените родители да приближат. Мъжете не можеха да скрият дълбоката си уплаха: лицата им бяха бледи, а погледите — размътени от ужасната присъда. Те коленичиха с протегнати напред ръце.
— Милост, господарю! — замоли се водачът им. — Милост и прошка!
— Той беше един от вас — безизразно заяви Амеротке. — Дължима е отплата.
— Ще бъде дадена, господарю. В злато и сребро, обработени и с най-висока проба… — Амеротке го изгледа втренчено. Големите тъмни очи на съдията сякаш задълбаха в душата на човечеца. — Още ли трябва? — почти проплака предводителят на балсаматорите. — Какво още трябва да направим?
Амеротке докосна гръдното си украшение със знака на Маат.
— Можем да построим гробница — забързано се обади друг. — С коридори, молитвени кътове, камери и складови помещения за прекрасното семейство, което изстрада толкова много.
Амеротке погледна въпросително към родителите на жертвата и рече:
— Нищо не може да откупи поруганието на вашата дъщеря — заяви той. — И все пак приемате ли предложеното като отплата? — родителите кимнаха, а съпругът обви с ръка раменете на жена си. — А желаете ли да проявим състрадание към осъдения?
— Господарю — отговори мъжът, — в името на душата на дъщеря ни, приемаме смъртта за достатъчна.
— Нека бъде записано — каза Амеротке, като направи знак на един от куриерите, които стояха зад писарите. — Предай на онези, които отведоха задържания, че на оня мерзавец може да се даде отрова, преди да го заровят в пясъците — вестоносецът забързано излезе. Амеротке се изправи, с което даде знак, че заседанието на съда е приключило.
Балсаматорите заотстъпваха назад с поклони и доволни, че са отървали кожата, и още по-благодарни, че не им е наложено никакво наказание. Съдията стисна ръцете на родителите със заръката да се върнат и да го уведомят незабавно в случай и на най-малкото неизпълнение на компенсацията. После се оттегли в малкото помещение за молитви, коленичи пред свещения олтар на Маат, пръсна тамян върху разжарените въглени и се помъчи да сложи в ред мислите си. Бе доволен, че случаят е приключен. Удовлетвори го и фактът, че виновният балсаматор бе действал еднолично и че правосъдието отмери, както се полага. Случаят бе скандализирал Тива и силно бе снижил репутацията на балсаматорската гилдия, така че неговата отсъда щеше да възстанови равновесието. Той затвори очи и се замоли за мъдрост. Очакваха го още дела за решаване. После чу стъпки зад себе си.
— Господарю, време е да тръгваме! — Асурал, началникът на храмовата полиция, стоеше на входната врата с ръка върху дръжката на меча си. Амеротке се постара да скрие усмивката си. Независимо дали в служебните помещения бе топло или хладно, Асурал винаги бе пристегнат в бронзовата си броня и металния си шлем с пера. Макар суетен и превзет, а понякога и свадлив, полицейският началник бе човек неподкупен, предан и жертвоготовен. Сега заговори: — След малко тръгваме — после се засмя и очите му почти се скриха в пълното му лице: — Доволен съм от присъдата. Онези измамници от Града на мъртвите ще получат урок, който никога няма да забравят… — Амеротке се изправи и Асурал се отдръпна, за да го пропусне обратно в Залата на двете истини, след което го прехвана за лакътя. Съдията се усмихна — с този жест началникът на храмовата полиция обичаше да показва, че двамата са не само колеги, но и добри приятели. — Тревожа се обаче за другия случай — рече приглушено Асурал.
— Пак ли грабежи? — повдигна вежди Амеротке.
Шефът на полицията кимна утвърдително:
— Умно замислени и ловко изпипани — заяви той. — След затваряне гробниците винаги се уплътняват. Но всеки път, когато ги отворят за следващо мъртво тяло, се оказва, че нещо липсва. Говори се, че е дело на зли демони, защото хората не допускат, че може нещо от плът и кръв да премине през дебелите кирпичени стени.
— И какво крадат тези „демони“? — заинтересува се Амеротке.
— Огърлици, статуетки, пръстени, кутийки за бижута, бокали и вази.
— И нищо по-голямо, така ли?
— Не, никога — категорично поклати глава полицейският началник.
— Значи става дума за демони, които проявяват интерес само към дребни, но ценни вещи. Без обемисти предмети, така ли? — тънка усмивка заигра по лицето му. — Не мисля, че са демони — продължи съдията. — Просто е някой много хитър и сръчен крадец. Пренхое, хей, Пренхое! — викна той към другата страна на залата.
Писарят скочи на мига и се обърна към началника си:
— Да, господарю!
— Искам да си поговориш с водача на балсаматорите. Той би могъл да даде ключа към обирите на гробници — нареди Амеротке. — Крадецът явно има сигурна информация, какви вещи са оставени във всяка гробница. Значи има свой човек в Града на мъртвите…
— Да, господарю. Колкото до другия случай…? — погледна в очакване Пренхое.
Амеротке замълча и се загледа към статуята на Маат. Само преди три месеца Тутмос II се бе върнал като победител, но ненадейната му смърт пред статуята на Амон Ра хвърли в смут целия град. Синът му, носещ същото име, бе едва седемгодишен, а овдовялата царица Хатусу нямаше никакъв опит в държавното управление. Заговори се за регентство под властта на везира Рахимере. Разбира се, смъртта на фараона също подлежеше на разследване. Призован бе един от личните придворни лекари, който откри следи от ухапване на змия над едната пета на божествения. Свещените му нозе бяха докоснали земята само при слизане от трона в каютата на големия царски кораб „Слава на Ра“ и при изкачване на стъпалата към статуята на Амон Ра. Последва незабавно претърсване: под платформата на трона в каютата бе намерена свита на кравай усойница. Никой не бе заподозрян в измама, но обвиненията се насочиха към Менелото, капитана на личната гвардия на фараона. Обвиниха го в небрежност при изпълнение на служебните си задължения. Днес в два часа подир обед предстоеше процес в Залата на двете истини. Но преди това върховният съдия трябваше да придружи палачите за изпълнението на току-що произнесената смъртна присъда. Амеротке отправи поглед към другия край на залата — там стояха двамина едри мъже в къси червени поли. На голите им гърди бяха кръстосани черни ремъци с метални пулове, а лицата им бяха скрити с маски на Анубис. Амеротке докосна знака на Маат върху гърдите си и се помоли за повече смелост. Двамината помощници на главния палач се поклониха на съдията.
— Всичко е готово! — отекна плътен и глух глас изпод една от маските.
— Присъдата следва да бъде изпълнена! — додаде като ехо друг като него зад втората.
— Е, да свършваме — въздъхна Амеротке.
Втора глава
Амеротке, двамата палачи, Асурал и Пренхое напуснаха сградата на храма, прекосиха малкия вътрешен
