двор пред съда и се спуснаха в Дома на мрака — лабиринт от тъмници и килии под храма на Маат. В подножието на стълбището съдията вдигна ръцете си и разреши на немия прислужник да го поръси със светена вода. След това обърна с лице към гърдите си медальона на Маат, сякаш не искаше очите на богинята да видят онова, което предстоеше. Продължиха надолу по дълъг коридор, облицован с черен обсидиан, който искреше на светлината на маслените лампи в нишите по стените. При всяко влизане в това преходно помещение към мястото на смъртта Амеротке винаги се разлюляваше от тръпката на страха. Обичайно на осъдения се даваше привилегията да изпие чашата с отрова в собствения си дом, но този път нещата стояха доста по-различно. Осъденият бе убил съпругата си и нейния любовник, а преди да си тръгне, бе прекатурил маслената лампа, за да подпали дома на любовника — висш офицер от египетската армия. В резултат на пожара бяха пострадали и други сгради в съседство, като в пламъците бяха изгорели още седем невинни слуги. Погребалните ритуали не се изпълняваха, когато плътта бе силно поразена, и Ка на такива мъртъвци нямаха право на достъп до задгробен живот. Затова вината за настоящото убийство бе допълнена и от богохулство и светотатство.
Двамата помощници застанаха отляво и отдясно на яката врата от ливанско дърво, подсилена с обков от медни ленти. Вътре помещението бе черно като нощта; единствената светлинка идеше от далечната факла в дъното на коридора. Осъденият бе приклекнал на ниско тръстиково легло. Беше почти напълно гол, ако не се смятаха мръсното парче плат около слабините му и чифтът папирусови сандали на краката. До него стоеше главният екзекутор, облечен в надиплена черна пола със златен кант. Лицето му бе покрито с маска на чакал, изработена от боядисана в черно кожа. Екзекуторът посочи церемониалната си двуостра брадва и рече:
— Амеротке, ти си тук, за да засвидетелстваш с присъствието си изпълнението на присъдата. Чакаме само върховния жрец Сетос.
Амеротке се поклони. Той добре познаваше ритуала. Сетос беше върховен жрец на Амон Ра и главен царски обвинител. Наричаха го „Очите и ушите на фараона“ и основното му задължение бе да следи за изпълнение на правдата в името на фараона. Амеротке често бе имал пререкания с него, но всъщност двамата взаимно се уважаваха. Сетос също като Амеротке бе чедо на божествения дом — бе роден, отгледан и възпитан в двора на Тутмос I — славния и проницателен фараон, отхвърлил враговете на Египет отвъд държавните граници, преди да поеме във вечния си път към далечните хоризонти.
Амеротке се постара да не гледа към затворника. Боеше се, че ако осъденият зърне и сянка на състрадание в очите на съдията, ще падне на колене и ще моли за пощада. Все пак присъдата бе произнесена, а единственият, който имаше право да я отмени, бе фараонът, който пък бе само едно седемгодишно момченце. В интерес на истината носеха се слухове, че фактически няма фараон. Внезапната смърт на Тутмос II бе хвърлила божествения град в хаос: Тива гъмжеше от сплетни и клюки.
Амеротке дочу стъпки в коридора отвън и лекичко се обърна. Сетос влезе и застана до него. Главата му бе обръсната и намазана с масло. Беше облечен в надиплена бяла роба от ленен плат, а по сандалите му с форма на палмов лист искреше златен кант. На врата му проблясваше огърлица от смарагди и виолетови аметисти. Плащът му от леопардова кожа бе надиплен на дясното рамо и висеше надолу по гърба. На едното му ухо висеше сребърна обеца, която танцуваше с проблясвания при всяко негово движение. Сетос се поклони и се обърна към Амеротке:
— Нека присъдата бъде изпълнена!
Главният екзекутор вдигна брадвата си и леко чукна с нея осъдения по раменете.
— Искаш ли да кажеш нещо?
— Да — изправи се затворникът. — Невинен съм.
— Ти си виновен — отвърна Амеротке. — Всички сведения и факти го доказват. И пред боговете ли ще лъжеш? Душата ти скоро ще се озове на едното блюдо на везните, за да бъде претеглена срещу перото на Маат върху другото блюдо.
Затворникът въздъхна и заговори:
— Признавам, че убих жена си, но никога не съм преставал да я обичам, при това повече от живота си. Знаете ли какво е да гледаш в очите любимата жена, докато казва, че те обича, и дълбоко в дъното на сърцето си да чувстваш, че те мами?
— Присъдата трябва да бъде изпълнена! — промърмори палачът.
Затворникът се обърна към него:
— Тогава подай ми чашата.
Екзекуторът му поднесе бокал от тъмен нефрит, пълен с отровно вино.
— Изпий го до дъно! После продължавай да се движиш, докато усетиш, че краката ти се подвиват, след което легни на леглото.
Осъденият пое бокала без видима емоция, приковал погледа си в Амеротке. После мълчаливо го вдигна като за наздравица, след което отметна главата си назад и изпи до капка отровното вино.
Амеротке сподави разтърсилата го тръпка. Всеки път нещата се повтаряха. Повечето осъдени изпиваха отровата, сякаш изпадаха в транс, оставяйки се в ръцете на наближаващата тъмнина. Той тихо се помоли палачът да е свършил добре работата си: да е сложил достатъчно количество отрова във виното, така че агонията да не продължава заради пропуск или небрежност от негова страна. Амеротке се загледа в пода. Дълбоко в себе си разбираше терзанията на осъдения. Самият той неведнъж се бе съмнявал, че красивата му съпруга е обичала и може би още обича друг мъж. Мъж, който днес ще се изправи пред него като обвиняем. Да, съдията знаеше, че капитанът от царската гвардия Менелото, обвинен в престъпна небрежност при изпълнение на задълженията си към фараона, някога бе ухажвал любимата му Норфрет. Сетос се окашля и сепна Амеротке, откъсвайки го от мислите му. Очите и ушите на фараона раздвижи краката си, сякаш искаше да се освободи от обзелото го напрежение. Затворникът продължаваше да снове напред-назад с подрънкващи вериги.
— Налегна ме умора! — изпъшка мъжът. После се отпусна на леглото и додаде: — Не чувствам нозете си! — екзекуторът свали сандалите на осъдения и стисна пръстите на краката му, а после притисна с ръка прасеца на легналия. — Водата на смъртта залива тялото ми — прошепна осъденият. — Погрижете се за уреждане на дълговете ми.
— Ще бъде сторено — рече Амеротке.
Една от задачите на съда се състоеше да секвестира наличните богатства и собствеността на осъдените и да изплати всички предявени искове, преди оставащата част да бъде предадена в Дома на среброто — хазната на фараона.
Мъжът на леглото бе обхванат от конвулсии; тялото му се изви в дъга, след което се отпусна неподвижно. Палачът притисна ръката си до врата му.
— Пулсът на живота спря — обяви той.
Амеротке въздъхна.
— Справедливостта в името на фараона възтържествува — заяви Сетос.
После той се поклони и напусна Дома на смъртта, последван от Амеротке; двамата продължиха по коридора към мястото, където ги чакаха Асурал и Пренхое. Едва след като се изкачиха обратно по стъпалата и влязоха отново в малкия преден двор, Сетос стисна китката на Амеротке и попита:
— Е, как е благородната Норфрет?
— Добре е.
— „Като нощта са черни плитките й“ — подхвана Сетос стих от една поема, — „подобно кичури от черно грозде“.
— Хубава, както винаги — отвърна Амеротке с надеждата, че зорките очи на неговия колега няма да доловят и следа от обида.
— Тя бе близка приятелка на Менелото, нали?
— Драги ми Сетос, ти винаги удряш бързо и право в целта. Да, някога Менелото бе чест гост в моя дом. А днес ще го съдя.
— Прочете ли свидетелските показания и доказателствения материал, които подготвих като главен обвинител? — очите на Сетос оглеждаха внимателно Амеротке.
Асурал и Пренхое вървяха на крачка зад тях и внимателно следяха изражението на своя началник. Амеротке насочи Сетос към малкия фонтан, чийто звук на плискаща вода щеше да приглуши разговора им.
