— Да, прочетох ги и смятам, че на свидетелите може да се вярва.
— Както винаги! Имаш ли някакви угризения във връзка с изправянето на Менелото пред съда? Убеден ли си, че е трябвало да положи повече грижи, а?
— Днес ще проучим по-внимателно доказателствения материал — предпазливо отвърна Амеротке. — Ще изслушаме свидетелите и едва след това аз, драги Сетос, ще взема решение.
Главният обвинител се разсмя. Той се поклони насмешливо и рече:
— Заслужавам укора ти. Предай моите поздравления на благородната Норфрет! — после пристъпи встрани и си тръгна, припявайки тихо химн в чест на Амон Ра.
„Хитър е“ — помисли си Амеротке. Сетос беше много близък приятел и пръв довереник на фараона. Като върховен жрец и служител на Амон Ра той бе също духовен съветник на бившата царица майка. Каква ли бе истинската цел на Сетос — дали само да отмъсти за смъртта на приятеля си, или като член на Дома на тайните преследваше по-високи облаги? Амеротке се загледа във водата. Според дворцовите слухове главният обвинител се бил заловил неохотно със задълженията си, но някой от постоянното дворцово присъствие го подтиквал и принуждавал.
— Добре ли мина, господарю? — приближиха Асурал и Пренхое.
— Смъртта никога не минава добре — отговори Амеротке. — Но нека не губим време и да използваме богоугодно оставащите минути до следващото дело. Ти, драги ми полицейски капитане, очевидно си гладен и жаден… — той закачливо потупа Асурал по главата. — Пък и май трябва да се отбиеш при бръснаря. Не познавам друг човек, чиято коса да расте толкова бързо.
— От жегата е — смотолеви Асурал. — Да, наистина ще бъде хубаво да седна под някоя смокиня на кана бира с добър приятел…
— А ти, Пренхое, подготви ли материалите за днешното дело? Ще провериш ли дали всичко е в ред? — писарят кимна, а съдията се усмихна: — Е, тогава значи мога да остана насаме.
Той проследи как двамата се отдалечават, след което се загледа в синьото небе. С какво удоволствие би тръгнал с тях. Искаше му се да мине през покритата чаршия на пазара, да се загуби сред обикновените хора по площада, да потъне във всекидневни неща от живота. Защо не? Но в същия миг почувства тялото си мръсно и оцапано. Обърна гръдното си украшение в обичайното му положение. Някъде из храма отекна рог с покана за поклон пред боговете. Амеротке сведе очи към богинята Маат, чийто образ бе майсторски изработен върху любимия му медальон. Щом се загледаше в образа й, неизменно се сещаше за жена си, при което винаги се чувстваше неудобно. Съдията въздъхна отново и премести поглед върху един от стенописите на храма: уродливо джудже със свирепо лице, което изобразяваше бога Бес, който прогонва скорпионите и змиите. Амеротке изведнъж се сети нещо — отдавна се канеше да разбере как джуджето Шуфой, личният паж в дома му, убива времето си, докато чака господаря си пред храма на истината. Съдията потри доволно ръце и забързано прекоси вътрешния двор, а после и декоративното мостче над канала, който бе прокопан, за да доведе вода от Нил до сградата на храма. Тръгна край ограничителната стена в сянката на акациевите и смокиновите дървета, за да излезе незабелязан през малката странична врата, която водеше към широко пазарище встрани от храма на Маат. Отвсякъде се тълпяха хора: пристигнали чак от Първия праг далеч на юг либийци, пустинници и селяни; наемници от гарнизоните: жители на Тива, търговци от екзотични страни… Заради неспирния им поток Амеротке се надяваше, че в навалицата ще остане неразпознат. Палмите хвърляха благодатна сянка в жегата, сипнала се от обедното слънце: бръснари, амбулантни търговци, продавачи на плодове и на момици, а и на какво ли не плащаха луди пари в хазната на храма на Маат за тези най-отбрани места за търговия.
„Шуфой сигурно е там, където има нещо за хапване“ — сети се Амеротке. Така и стана — съдията откри джуджето малко встрани от най-оживената гостилница: седеше на земята със забит до себе си слънчобран. Изглеждаше много зает. На разгънато пред него килимче бе струпан куп тюркоазни амулети.
— Насам, насам! Купувайте! — носеше се плътният глас на джуджето. — Само срещу няколко медни дебена9 ще разполагате с амулет на Маат, великата богиня на истината. При това благословен не от кой да е, а от моя най-почитан повелител и стопанин, от августейшия и благороден Амеротке, върховния съдия в Залата на двете истини!
Амеротке застана на разстояние, за да не го зърне Шуфой. Когато джуджето се обърна към него за миг, съдията отново видя ужасния белег, обезобразяващ лицето му там, където носът му е бил отрязан. Шуфой бе един от безносите — углавни престъпници, за които съдът бе постановил като наказание да им бъде отрязан носът. Те си бяха създали своя общност — малко селце южно от Тива. С Шуфой обаче бе станала ужасна съдебна грешка. При обжалването пред върховния съдия Амеротке обяви помилване от името на фараона, но ужасната присъда вече бе изпълнена. Ето как кожарският работник Шуфой от Менония се озова в дома на Амеротке като личен паж и носител на слънчобрана.
Съдията се засмя и врътна глава. Сега поне вече разбра какъв е източникът на новопоявилото се богатство на Шуфой; всичко се оказа достатъчно безобидно, макар че все така не беше ясно как джуджето бе съумяло да купи първите си амулети?
Амеротке се вля в потока поклонници към храма на богинята Маат. От лявата страна на портите Маат бе облечена в нагъната мантия от ленено платно, пренесла върху петите тежестта на тялото си и скръстила ръце на гърдите си. От главата й се издигаха две големи щраусови пера, символизиращи истината и почтеността. Отдясно на портите бе изобразена сцена от Книгата на мъртвите10: боговете Тот и Хор претегляха душите на умрелите. На едното блюдо бе поставено сърцето на мъртвеца, а на другото — правдата и истината. Маат наблюдаваше внимателно, готова да отбележи накъде се накланят везните: ако натежеше истината, умрелият отиваше право в божествения дом на удоволствията, а ако по-тежко се окажеше другото блюдо, душата на нещастника ставаше роб на уродливите създания, наричани гълтачи на души.
Храмът на Маат бе любимо място за поклонение на жителите на Тива, а и от други места. Въздухът бе изпълнен с шумен брътвеж на различни езици и всевъзможни диалекти и с различни аромати: мирта, тамян и мазила за богаташи, с миризма на готвено или на плодородна пръст. Слънчобрани, ветрила и напоени с парфюм пера се опъваха и размахваха, за да донесат мъничко хладина в жестоката жега. Амеротке следваше поклонниците с приведена глава. Не желаеше да бъде разпознат, особено от писарите в съда. Всички следваха Дромос, пътя на богомолците и поклонниците, който отвеждаше до главните порти. От двете му страни се намираше по една редица сфинксове с лъвските тела и глави на хора, бикове или овни. Амеротке мина през централния портал, около който се бяха струпали писари с импровизирани писалища в скутовете им. Всеки от тях, въоръжен с перо и свитък папирусова хартия, подканяше евентуалните клиенти за написване на жалба или петиция, която беднякът можеше да продиктува, за да я връчи на жреците при храма.
Храмът на Маат бе не само молитвен дом. В него се помещаваха няколко съдебни зали заедно с голямата Зала на двете истини. Амеротке забърза през залата с колоните, подпиращи покрива; те бяха облицовани със златни пластини, а носещите им плоскости, боядисани в ярки цветове, бяха оформени като лотосов цвят. Съдията винаги се бе възхищавал на красотата, изпълваща това място: обсипан сякаш с истински звезди таван и под, чиито багри оставяха у преминаващия усещането, че върви по вода. Излезе от страничния вход и пое по пътеката, която се спускаше към Дома на живота — академията, в която извършваха проучванията си лекарите, астролозите, архивистите и учените при храма. Той прекоси откритото пространство на парка и се насочи към свещения басейн пред Червения параклис — малък олтар на богинята, предназначен само за главните съдии и за жриците от храма на Маат. Над арката пред басейна бе изрисуван Амон Ра, прекосяващ небесата в златната си ладия. Амеротке спря на място и изчака ритуалното приближаване на един от по-низшите жреци.
— Какво желаете, господарю Амеротке?
— Искам да се пречистя.
— Грях ли сте сторили? — прозвуча официалното питане на другата страна.
— Всички хора грешат — отговори пак според изискванията на традицията Амеротке. — Аз обаче искам да потопя цялото си тяло в истината, да очистя устата и да умия сърцето си.
Жрецът посочи с ръка свещения басейн, пречистван от накацалите наоколо ибисови птици.
— Богинята чака! — каза тихо жрецът.
Амеротке свали дрехите си, пръстените и гръдното украшение. Накрая махна и препаската от слабините си и подаде всичко на жреца, който го положи на седалка от базалтов камък. Амеротке слезе по стъпалата.
