отворена. Сато я бутна и надникна навън. Нощното небе беше отрупано със звезди. Жрецът наистина бе там, обърнат с гръб към него, затулен под плътната си сламена шапка и увит в дебел бял шал. — Тук съм, господарю…
Старецът само махна с ръка и тръсна глава. Сато въздъхна, затвори вратата и са спусна по стълбите. Напоследък Прем беше зает със съставяне на карта на небето, на която изписваше различните съзвездия и някои от големите звезди. Слугата седна на стола в ъгъла на площадката и се загледа в странните рисунки по стената на кулата. Грифони с блеснали очи и увиснали черни езици преследваха лъвове и други непознати създания сред кървавочервен пейзаж. Зад тях се носеха на колесници мъже със странни оръжия. Сато се питаше дали това не са хиксосите, жестоките опустошители. Чу някакъв звук и се изправи. Някакво животно ли се катереше по стълбите, или бе просто нощният вятър? Прислужникът се загърна в робата си и внимателно се огледа, претърсвайки с поглед тъмната площадка и стълбите към нея за змии, скорпиони или отровни гущери. Не видя нищо. Дали пък не бяха духове?
Бавачките и готвачките плашеха децата с разкази за миналото на храма, за тъмните пещери и проходи под него, в които според легендите били приковани духовете на избитите от хиксосите. Нали и той като дете бе слушал как хиксосите използвали пантери за лов на хора? Сато подсмръкна. Искаше му се старият Прем да слезе от наблюдателницата на покрива. Тук, в храма на Хор се бяха събрали върховните жреци от всички храмове — уж да си говорят за теология, но всички знаеха истинската причина. Съпругата на покойния Тутмос II се беше обявила за фараон и съветът на жреците трябваше да реши дали да й предостави одобрението и благословията си. Войската боготвореше Хатусу заради победите й на бойното поле. Търговците, банкерите и лихварите й се умилкваха, защото беше възобновила нормалния стокообмен и търговските пътища. Но царедворците, които бяха подкрепили изпадналия в немилост бивш везир Рахимере, все още се надяваха да я свалят от трона и непрестанно подлагаха на съмнение божествения произход на властта й.
Вратата горе се отвори, Сато чу хрипливото дишане на Прем и шума от стъпките му. Изправи се да го посрещне. В този миг нещо падна и се търколи надолу по стълбите. Слугата се спусна след него — беше пръстенът на жреца. Подскочи няколко пъти, претърколи се и спря. Сато го прибра и се заизкачва обратно. Жрецът вече беше прекрачил прага на килията.
— Остави го на масата — прошепна той и седна с гръб към вратата.
Слугата се подчини, а после мълчешком излезе от стаята и затвори вратата. Зад него се чу обичайното щракване на резето. Сато седна отново на своя стол в ъгъла на площадката. Отвори кожената си торба и си отчупи къшей от пшеничената питка, която си беше приготвил. Тъкмо захапа залъка лакомо, когато от килията на жреца долетя смразяващ кръвта вик. Слугата замалко не се задави. Никога не бе чувал такъв вик да се изтръгва от човешко гърло. Гласът изразяваше целия ужас на предсмъртна агония! Сато изпусна питката, скочи на крака и започна да удря по вратата на свещеника.
— Господарю! Отче! Господарю Прем!
Никакъв отговор. Сато се спусна надолу по стълбите, подхлъзна се и си изкълчи глезена. Изруга невъздържано, стигна долу, отвори рязко вратата и с викове за помощ се втурна в градината. Не се осмеляваше да напусне кулата, затова изтича обратно до вратата и остана там, крещейки с цяло гърло. От градината се зададоха пазачи с извадени мечове и разжарени факли. Скоро край кулата се насъбра тълпа.
— Отец Прем! Господарят… — викаше Сато. Пазачите се шмугнаха край него и хукнаха нагоре. Стълбите се изпълниха с хора. Слугата бутна вратата. Все още беше заключена и със спуснато резе. — Някой го нападна, аз го чух… Чух го да крещи…
— Прозорецът! — обади се един от пазачите.
— Невъзможно! — отвърна друг. — Той е на най-малко десет разтега от земята…
— Не сте ли чували за въже? — изсумтя капитанът на стражата.
Пазачите се втурнаха надолу. Изблъскаха Сато настрани, донесоха греда от здраво смокиново дърво и след няколко удара вратата беше разбита. Резето от вътрешната страна се счупи и вратата увисна на кожените си панти. Стражите влязоха и Сато ги последва.
В килията миришеше на розова вода, пергамент и… на прясна кръв. Прем лежеше на леглото, сламената му шапка беше паднала на пода, а главата му бе плувнала в кръв. Сато се извърна и повърна в медното легенче в ъгъла. Пристигнаха жреците, водени от Хани, върховния жрец на храма.
— В името на дъха на Хор! — изстена Хани. — Главата му е разбита!
Сато се върна до леглото. Върховният жрец бе прав — челото на стареца беше хлътнало навътре. Покрай слепоочията се виждаха дълги бразди, сякаш оставени от ноктите на огромна котка.
— Сякаш някакво животно е било тук… — обади се капитанът на стражата.
— Но как е могло да влезе? — попита върховният жрец на Хор.
Слугата се озърна през рамо. Дървените капаци на прозореца бяха плътно затворени. Той се приближи и ги отвори. Пое с наслада нощния въздух и погледна към земята. Отдолу го гледаха стражници с фенери.
— Няма никой, нито пък въжена стълба — извика един пазач и посочи към основата на кулата. — Кално е, но не се виждат никакви следи…
Сато затвори капаците и се осмели да се обади:
— Господарю Хани, който и да е убил господаря Прем, не си е отишъл през прозореца…
— Невъзможно! — извика капитанът. — Вратата беше залостена отвътре.
— Проверете покрива — заповяда Хани.
Стражите забързано излязоха и се втурнаха нагоре по стълбите. След малко се върнаха с обезсърчени лица.
— Няма никой, господарю, само малка масичка и две възглавнички.
В стаята настъпи тягостна тишина. Сато се досещаше какво си мислят стражите: че кулата се обитава от демони. Хани се приближи до леглото и нежно покри с чаршаф окървавеното лице на Прем.
— Занесете тялото в Дома на мъртвите — заповяда той. — Нека балсаматорите си свършат работата — после се приближи до вратата, обърна се и вдигна глава. Острият му нос сочеше към небето, очите му обиколиха стаята изпод натежалите клепачи. — Отивам в двореца — обяви той. — Това е второ убийство в храма. Божественият фараон трябва да бъде информиран!
След като химнът приключи, Амеротке коленичи и опря чело о пода на тронната зала в Дома на вечността. От сребърни кадилници се надигаха бели облаци благовония и се смесваха с горчиво-сладкия аромат на билки и цветя от хилядите венци, подредени около стените. В далечния край на залата върху издигнат подиум с измазани колони седеше царицата фараон на Египет Хатусу. Тронът й беше от алабастър, украсен със златни кобри и щедро инкрустиран със скъпоценни камъни. Нозете на божествената почиваха върху ниско столче от слонова кост, с крака във формата на лъвове. Амеротке разбираше, че му е оказана голяма чест. Царицата го беше повикала пред събраните тук високопоставени особи, за да демонстрира недвусмислено колко много уважава върховния съдия в Залата на двете истини.
— Изправи се — долетя властният й глас.
Амеротке се подчини. Настани се върху пухените възглавнички и спря поглед върху царицата. Тя бе
