Амеротке му благодари. Лекарят тромаво се изправи и пуфтейки, се измъкна навън. Съдията се замисли. Нещо не беше наред. Погледнати отделно, различните части от историята имаха смисъл, но събрани заедно…
— Антеф, колко време те е нямало в Тива?
— Няколко месеца, господарю.
— И си бил изключително изненадан, като си се върнал и си открил, че съпругата ти е омъжена за друг?
— Много — изсумтя войникът.
— Далифа, ти очевидно бързо си го прежалила…
— Носих траур точно седемдесет дни, както повелява традицията — отвърна тя надменно. — Но бях объркана и самотна. Баща ми умря, а Панеб доказа — погледът й литна към новия й съпруг, — че е мъж на място и източник на утеха и подкрепа.
— Не се и съмнявам! — изръмжа Антеф.
— Тишина! — викна съдията и се обърна към войника: — Къде си отседнал сега? В легиона ли се върна?
— Не, господарю. Уволних се с почести — Антеф махна с ръка. — Лицата на другарите ми извикваха спомени, които бих искал да забравя. Наех стая над една винопродавница, докато изчакам решението на съда.
— А решението ще бъде доста трудно — Амеротке потри брадичка. — Ти си искаш бившата жена, но тя определено не иска да се върне при теб. Съдът може да постанови развод…
— В такъв случай ще поискам големи компенсации!
Амеротке изгледа последователно Далифа, Антеф и Панеб. Писарят явно бе просто наивен глупак, влюбен в красива и богата вдовица. Но какви бяха Антеф и Далифа? Толкова ли я обичаше, че да си я иска обратно дори след като я е заварил с друг мъж? Или се стремеше към богатството й? А тя — какво криеше така упорито?
— Антеф, колко време прекара в селото на жената, която те е открила и спасила?
— Три-четири месеца, господарю… — Амеротке забеляза предателското потрепване в погледа му. — Паметта ми се върна доста бавно — продължи Антеф и разкърши пръсти. — Но щом си спомних кой съм, реших да си тръгна.
— А можеш ли да доведеш свидетели? — попита Амеротке. — Или — той се усмихна — паметта ти все още не се е възстановила напълно?
— Господарю, жената, която ме намери, е починала…
— Но селото все още си е на мястото. Все някой би трябвало да те помни! — Амеротке махна за тишина и обяви: — Първоначалното ми решение остава в сила! — този път Антеф сведе поглед към пода, а Далифа крадешком му хвърли поглед, пълен с неподозирана омраза. Панеб скри лицето си в ръце, а Амеротке бутна креслото си назад и обяви: — Край на процеса. Нека силата на фараона да се запази и да расте!
После се скри в страничната стаичка. Затвори вратата зад себе си и се облегна на нея. Плъзна поглед по стенописите и се замисли. Какво да направи за Далифа и Антеф? Дали истината беше нещо повече от думите, нещо живо, есенция, вечност, богиня? Дали същото не се отнасяше и за нейната противоположност, лъжата? В едно бе сигурен — Далифа и Антеф лъжеха и бяха обвързани от тази лъжа. Амеротке загриза устни. Трябваше му помощ. Време беше да намери дребосъка Шуфой.
Трета глава
Амеротке излезе от храма на Маат с малка метличка за прогонване на мухите в ръка. Тръгна по широката павирана улица, напечена от горещото обедно слънце. Тълпите по сергиите бяха намалели, тъй като хората бързаха към домовете си или към реката, за да се скрият на сянка от задухът и палещата жега.
Върховният съдия спря пред преминаващата в този миг тържествена процесия — принцът на Куш7 се бе отправил към Дома на вечността, крайбрежния палат на фараона. До украсения му паланкин пристъпваха мургави слуги. Един от тях държеше златен слънчобран над главата му, друг му вееше с ветрило с щраусови пера. Отстрани вървяха телохранителите му, облечени в бели плисирани одежди, а от раменете им се спускаха кожи от леопарди. Край широките им смугли лица проблясваха златни обеци, а бръснатите им глави бяха покрити със зелени перуки. Принцът на Куш блестеше с величествената си премяна от рисова кожа; ръцете му бяха покрити със сребърни гривни, а на върха на златистата му перука бе прикачена малка корона.
Амеротке изпрати с поглед шествието и се запровира между сергиите. Куртизанка с величествена перука и бяла прозрачна роба водеше на каишка малък леопард и шумно предлагаше услугите си. Щом съзря съдията, тя мигом се шмугна встрани. От сергиите се носеха всевъзможни благоухания на балсами, ароматични кори, канела, билки и други скъпи стоки. Това беше богатата част от пазара, тук на безбожни цени се предлагаха скъпоценни украшения и дрехи. Амеротке реши да купи нещо за Норфрет и накрая се спря на малка статуетка от слонова кост, запечатала присвит за скок леопард.
Пресече улицата и навлезе в другата част. Шуфой трябваше да е някъде тук. След дълго обикаляне Амеротке го намери под една палма на ъгъла на улицата към храма. Дребосъкът беше заспал със скръстени ръце, а слънчобранът му бе завързан с въженце за китката. Амеротке коленичи до него. Откакто го бе взел на работа при себе си, не спираше да се изненадва от неизчерпаемия му запас от шеги, от неподозираните му познания за какво ли не и от решимостта му да натрупа богатство по какъвто и да е било начин.
— Не спя, господарю! — обади се в този миг джуджето.
— Тогава защо са ти затворени очите? — подразни го Амеротке.
— Господарят добре ли е?
Амеротке въздъхна облекчено. Помощникът му явно не бе научил за нападението на Нехему.
— Винаги ми става по-добре, щом те видя, Шуфой.
Джуджето отвори очи и разтегна устни в усмивка. После заговорнически потупа кожения портфейл, вързан на въженце около шкембето му.
— Добра работа свърших сутринта, господарю.
— Какво успя да продадеш? — попита Амеротке и се настани удобно на земята.
— Лек срещу разстройство. Вземаш един бръмбар, откъсваш му крилата и главата, изпичаш го в змийска мазнина и го смесваш с мед — джуджето плесна с ръце: — Най-малко няколко дни ще стоиш далеч от тоалетната.
— Аха — усмихна се Амеротке. — А какъв е лекът срещу запек?
— Вземаш един бръмбар — започна да обяснява Шуфой, — махаш му главата и крилата, печеш го с житни зародиши, смесваш го със сок от смокиня и…
— И отново се връщаш в тоалетната — довърши съдията.
Край тях мина търговец — кошовете от двете страни на товарния му кон бяха пълни с дрънчащи звънци.
— Може ли да ви предложа тапи за уши, драги търговецо — заговори го Шуфой, на мъжът отмина, сумтейки обидено.
— Ще ми направиш ли една услуга, Шуфой. Познаваш ли лодкарите по реката?
— Един-двама — отвърна джуджето.
Амеротке го сграбчи за ръката и зашепна:
— Те събират повече клюки, отколкото рибарите — риба. Затова искам да ги поразпиташ за един войник. Казва се Антеф. Бил се е в голямата битка на север при делтата. Загубил е паметта си, останал е известно време в Мемфис и след това се е върнал у дома. Сега иска да си върне жената и богатството й… — Шуфой облиза устни и изду бузи. Напомняше на Амеротке малкия бог Бес, палав дух, който се грижи за децата и животните. — Ще ги поразпиташ ли, Шуфой?
— Те ще искат да им се плати.