— Щастливи ли бяхте през тези девет години? Стигали ли сте някога до съд? Идвала ли е стражата у дома ви? Ваши близки намесвали ли са се в кавгите ви?
— Единственият ми роднина — отвърна тихо Далифа — беше горкичкият ми баща. А сега той е мъртъв.
— А ти, Антеф?
— Аз не съм от Тива, господарю. Идвам от делтата.
— Нямаш ли роднини? — попита Амеротке. Съдията забеляза как Далифа неспокойно се размърда на възглавничките и неволно вдигна ръка към устните си. Антеф също изглеждаше смутен. — Какво става? — попита Амеротке. Любопитството му се усили. — Антеф, нямаш ли роднини?
— Тук ме доведе една стара леля заедно с моя брат близнак.
Амеротке го изгледа втренчено. Останалите в съда също се размърдаха неспокойно.
— Значи си имал брат близнак. Къде е той сега?
— Беше комарджия, пройдоха — отговори забързано войникът. — Аз се записах във войската, а той стана зидар, но прекарваше повечето време в кръчмите и бордеите край пристана. Един ден се разгорещил в някакъв спор и сключил облог… че ще премине Залата на подземния свят.
В залата се разнесе шумна въздишка. Писарите с дъсчиците на колене се спогледаха. Лицето на Амеротке остана безизразно:
— Накратко — как приключи облогът на брат ти?
— Една нощ отидохме заедно до Залата на подземния свят. Той влезе вътре, а аз останах да го чакам. Дадох офицерската си дума, че ще го чакам, докато се върне. Само че той изобщо не излезе от там, господарю. Той ми беше последният роднина. Но не виждам какво общо има с женитбата ми…
Съдията вдигна ръка:
— А ти, Далифа — усмихна се той на младата жена, — дай да проверим думите на съпруга ти.
— Той не ми е съпруг!
— Това ще реши съдът! — извика Амеротке. — Опитай се да си спомниш как изпрати Антеф на война? Каза ли му сбогом? Целуна ли го силно? — младата жена кимна мълчаливо. — Пожела ли му всичко хубаво? Отговори!
— Да, господарю. Пожелах му всичко хубаво.
— И в кой храм отправи молитва за безопасното му завръщане у дома? — продължи спокойно Амеротке. — Такъв е обичаят на войнишките съпруги, нали?
— Татко ми даде благовония, които да поднеса в дар на боговете — отговори бързо тя и сведе поглед. — И аз отидох в храма на Озирис.
Амеротке не обърна внимание на усмивката на Пренхое.
— И значи там си срещнала писаря Панеб, така ли? — попита Амеротке.
— Бях много загрижена — отвърна Далифа. — Исках да разбера накъде е тръгнала войската. Той ми показа карти. Беше много мил.
Амеротке изгледа заплашително писарите, които открито се смееха.
— Панеб — усмихна се той на писаря. — Ти знаеше ли, че Далифа е омъжена жена, че е съпруга на един от войниците на фараона?
Младият мъж седеше безмълвно.
— Той беше почтен във всяко отношение — намеси се Далифа.
— Така ли? — попита Амеротке. — Сега ти е съпруг, поне в твоите очи. Вярно, че обичаят повелява вдовиците да се омъжат отново, особено ако са млади и хубавички като теб. Но защо сте бързали толкова?
— Чаках новини — заоправдава се просълзено тя. — Чухме за невероятната победа на славния фараон. Легионът на Анубис се върна, но Антеф не беше сред другарите си, а един офицер ми каза, че е мъртъв…
Амеротке почти се надигна от креслото:
— Какво? Казали са ти, че Антеф е загинал? Значи тялото му е било намерено! Къде е този офицер?
Далифа започна да кърши ръце:
— Не знам, господарю. Аз…
Уредникът на съда се изправи със свитък папирус в ръце.
— Господарю, при мен има списък на загиналите от легиона на Анубис… — Амеротке кимна и писарят се приближи към него. Съдията внимателно прегледа списъка. Намери йероглифите за Антеф и до тях пишеше: „Обезобразен, загинал в битка.“
— Какво означава това? — попита той. — „Обезобразен, загинал в битка“?
— Описва състоянието на трупа, господарю — отвърна писарят. — Както знаете, опитваме се да осигурим почтено погребение на всички мъртъвци.
— Но все пак трупът на Антеф е бил разпознат?
— Да, господарю. Повикали сме тук и лекаря на полка.
Наложи се Амеротке да изчака, докато невероятно дебелият лекар влезе в залата. Носеше украсено ветрило и малка купичка с благовония и през цялото време се навеждаше да диша от нея, сякаш намираше останалия свят за мръсен и пълен със зарази. Единият му сандал беше скъсан и шляпаше по пода, което му придаваше комичен вид. Хората в залата се разсмяха при появата му и той ги изгледа заплашително. Поклони се на Амеротке и съдията го прикани да седне на възглавничките, подредени встрани за свидетелите. Лекарят се настани, пъшкайки. Съдията трудно можеше да си представи как този мъж е пътувал с легиона, понасял е сухия пустинен вятър, палещото слънце, бързината на походите, мръсотията и извращенията сред войската преди битка. След това си спомни, че го бе виждал по време на похода. Разбира се, лекарят пътуваше като жена — сред купища възглавници в покрита каруца.
— Как се казваш? — попита Амеротке.
— Баки, господарю, лекар в легиона на Анубис.
— Разкажи ми какво стана след голямата победа.
— Както знаете, господарю, ние, войниците — тук Амеротке с мъка сдържа усмивката си, — след такива големи победи почиваме и празнуваме, но моята задача беше да се погрижа за ранените.
— А мъртвите? — прониза го с поглед съдията.
— Изнасят ги на носилки, подреждат ги край лагера и след това се опитваме да ги разпознаем. Понякога е лесно, например при рани от стрела или от меч, но в други случаи тялото може да бъде премазано от колесница или пък да е настъпено по лицето от кон…
— А какъв беше случаят с Антеф?
Баки изгледа войника, коленичил недалеч от него.
— Ами, господарю, за труп изглежда завидно жизнен.
Амеротке почака да стихне смехът в залата.
— Ти ли разпозна трупа след битката?
— Не, господарю. Не съм го разпознал. Само си помислих, че може да е на Антеф. Спомняте си, че битката започна до оазиса, а след това се разпръсна в пустинята, защото митанийците побягнаха и ние ги преследвахме. Телата бяха разхвърляни на километри. Събирачите на трупове започнаха работа едва на разсъмване, а през нощта хиените и лъвовете бяха свършили доста работа. Неколцина нактуа от полка на Анубис липсваха. Затова не съм напълно сигурен, че трупът е бил на Антеф.
— Господарю, лекарят говори пълни глупости! — намеси се Антеф и стисна малкия си меден гердан със знака на Анубис, а след това посочи и двете гривни, предпазващи китките му. — Това са личните ми знаци, на тях са изписани името и легионът ми.
— Значи те не са били намерени при трупа? — обърна се съдията към Баки.
— Не, господарю. Сгрешил съм.
— Само още един въпрос, преди да си тръгнеш — протегна ръка Амеротке. — В какво състояние беше трупът?
— Накълцан и обезобразен — Баки присви мъничките си очи: — Особено лицето и главата. Единият сандал липсваше. Със сигурност беше облечен в набедреник и пола на легиона на Анубис. Неколцина от другарите му също решиха, че това е Антеф. Всеки труп трябваше да бъде с име и на онзи му дадохме името Антеф…
