капана.
— За любов — отвърна той студено, — а не за богатство, господарю. Искам си жената обратно.
— Той иска парите! — извика Панеб с изкривено от гняв лице.
— Сега ще разберем това — поклати глава Амеротке и подръпна замислено долната си устна. Ако разпоредеше Далифа да остане с втория си съпруг, Антеф щеше да обжалва, използвайки влиянието на офицерите си. Везирът Сененмут обичаше от време на време да отхвърля решенията на съда, за да покаже влиянието си. Амеротке впи поглед в Антеф: — Къде беше раната на главата ти?
Войникът се извърна и Амеротке зърна белег от лявата му страна.
— Митанийски боен кривак — обясни той гордо. — От удара съм изпаднал в безсъзнание, господарю. Когато се свестих, разбрах, че са ме помислили за мъртъв. Една жена, която разчистваше бойното поле, ме намери и ме отведе в селото си до оазиса. Останах там известно време и след това заминах за Мемфис. После паметта ми се възвърна, слава на боговете, и си спомних, че имам красива съпруга в Тива. Върнах се тук, а ето какво заварих…
Амеротке сведе поглед, за да скрие объркването си. Дали войникът го лъжеше?
— Струва ми се доста странно… — съдията вдигна глава и улови погледа на Антеф, — ако си бил нактуа и си носел въоръжението на легиона на Анубис, защо не са намерили тялото ти, когато са претърсвали бойното поле?
— Защото бях настрани от другите, господарю — отвърна Антеф. — Ако си спомняте, битката се разпръсна и в пустинята. Те открили някакъв труп и решили, че съм аз. Пролях кръвта си за божествения фараон, бях ранен. И какво? Това ли е благодарността, която получавам? Далифа е моя жена — войникът извърна глава към хората в съда за подкрепа. — Нима воините на Тива не могат да оставят съпругите си и да отидат да се бият с враговете на Египет, без да се боят, че когато се завърнат, ще намерят някого в леглото до тях?
Върховният съдия видя болката в очите на Далифа.
— Не го обичам! — тя протегна напред ръце умолително. — Той е жесток човек, побойник. Господарю, открих желанието на сърцето си. Готова съм да се откажа от половината си богатство, за да остана с Панеб.
Амеротке кимна:
— Справедливостта в името на фараона няма да бъде прибързана… — жената покри лицето си с ръце и започна да хлипа. Амеротке продължи: — И докато съдът се произнесе, заповядвам къщата на Далифа да бъде запечатана, а самата тя да изчака присъдата в Залата за уединение при храма на Изида. Съдът се разпуска! — Амеротке се взря в очите на Антеф и за втори път тази сутрин видя очите на убиец.
Втора глава
Огромен лешояд се спускаше като вестител на смъртта над малкия оазис край Залата на подземния свят в Червените земи. Пустинният вятър шумеше в крилата му. Лешоядът предвкусваше угощение. Беше се научил безпогрешно да разпознава кога и къде да намери храна. Да, той бе зърнал людоеда, Трошача на кости — огромният лъв се промъкваше по пясъка и дебнеше един търговец, спрял в оазиса да напои магарето си. Човекът изобщо не подозираше за надвисналата заплаха. Вярно, в оазиса беше тихо. Листата на палмите над него едва помръдваха и горещият въздух потрепваше, изкривявайки пустинния пейзаж. Но магарето беше неспокойно. Мъжът вдигна глава и изгледа лешояда с присвити очи.
— Сигурно някой ден ще те нахраня с кокалите си, фараонска кокошко — измърмори той, — но няма да е днес!
Приведе се, залочи от водата като куче и след това потопи главата си, за да се охлади. Изправи се, охлаби връзките на памучната си торбичка, бръкна в нея и извади шепа сушени фурми. Магарето стоеше, наострило уши, и от време на време отмяташе глава, за да нададе тревожен рев. Търговецът стана, завърза торбичката към дисагите и тръгна към края на оазиса. Какво ли толкова притесняваше кроткото добиче? Скитници, зверове или демони? В пустинята винаги дебнеха крадци, но оазисът беше твърде близо до града. Вдигна глава: лешоядът продължаваше да кръжи в небето. Търговецът също се разтревожи и се върна до езерото. Спря и внимателно се ослуша. Спомни си слуховете за някакъв лъв людоед. Устата му пресъхна. Озърна се страхливо. Напрегна поглед към лабиринта, но съзря само купчина кости и останки от разграбена колесница.
Изведнъж магарето изрева. Търговецът се извърна настрани и замръзна от ужас. Магарето се втурна край него и яростно изтрополи по пътеката към града. Пред него стоеше — сякаш появил се от въздуха, от нажежената мараня — огромен лъв със златна грива. Обикновен лъв ли беше, или самата богиня на отмъщението Секмет? Звярът не помръдваше, но стойката му с изнесената напред лапа бе недвусмислено заканителна. Не, не беше видение, а изкусен ловец, който майсторски бе издебнал жертвата си. Досега търговецът не бе виждал толкова страховит звяр.
Лъвът се сниши. Беше предпазлив. Добре познаваше опасността от меча, камата или лъка, с които десетките му жертви преди тази бяха бранили живота си. Яките му хълбоци още носеха белезите от тези оръжия. Но пък ясно съзнаваше каква паника предизвиква появата му. Побягналата жертва беше по-лесна плячка. Затова лъвът раззина уста и изрева. Търговецът се отърси от вцепенението на страха и побягна. Никога досега не беше бягал толкова бързо. В тишината прогърмя втори рев. Мъжът се озърна назад. Лъвът се беше замотал във въжетата на дисагите, които търговецът бе оставил на земята. Човекът продължи да бяга. Вече беше на открито, под палещите лъчи на слънцето, пясъкът пареше нозете му. Насочи се към лабиринта. Знаеше какви страховити легенди се разказват за това прокълнато място, но какво друго можеше да направи? Извърна се за миг — лъвът вече го преследваше.
Търговецът стигна до входа на лабиринта и с благодарност се шмугна в хладната тъмнина на тайнствените каменни блокове. Не се замисляше накъде отива и какво ще прави. Само ако можеше да се изгуби, да се скрие от яростно ревящия зад него лъв. Навлизаше все по-навътре в лабиринта. Хищникът го следваше все по-близо и по-близо. Търговецът се блъсна в стеснилите се каменни стени, изруга и захлипа от отчаяние.
Отгоре търпеливо се рееше лешоядът. Да, скоро със сигурност щеше да дойде и неговият час. Птицата ясно виждаше преследвача и преследвания. Скоро… Отдолу го подхвана леко въздушно течение и той се издигна, разперил широко криле и протегнал шия. Зави и се спусна отново, но объркано спря да се спуска и пак се издигна нагоре. Лешоядът не можеше да разбере: допреди миг там долу в лабиринта се виждаха бягащият търговец и преследващият го лъв. А сега и жертвата, и ловецът бяха изчезнали. Нищо — нито звук, нито знак, нито следа. Само лабиринтът — загадъчен и тих — лежеше мълчаливо под палещото слънце.
Върховният съдия на Тива се мъчеше да сдържи гнева си. Този арогантен войник дръзваше да му противоречи!
Антеф седеше коленичил, вперил жарките си очи в него. Амеротке си пое дъх и попита:
— На колко години си?
— На двайсет и седем лета.
— А ти, Далифа?
— Тъкмо преминах двайсет и четвъртото си лято. Родена съм…
Амеротке махна да замълчи.
— И от колко години сте женени?
— От девет — отвърна Антеф.
Девет години?! Амеротке заинтригувано огледа Далифа. Беше красива — с гладки страни, тънка шия, твърди гърди и тънка талия. Беше коленичила елегантно и го гледаше свенливо изпод дългите си клепки. Шуфой би я нарекъл „апетитно парче“ или „чудесна партньорка за леглото“. Но съдията долови нещо потайно в лицето на жената. Без съмнение тя и Антеф криеха нещо и Амеротке бе твърдо решен да открие какво.
