— Един скъпоценен камък — предложи Амеротке. Зърна обидата в очите на малкия мъж и добави: — Два скъпоценни камъка, един за теб и един за този, който ми донесе информация.
— Ще бъда тук привечер, господарю — извика Шуфой. Амеротке кимна и си тръгна, но зад него отново изгърмя гласът на джуджето: — Сторете път! Отдръпнете се! Това е върховният съдия от Залата на двете истини, господарят Амеротке! И току-що той ме поздрави, че съм открил ефикасен лек за болен стомах. Елате насам и вижте! Насам, народе!
Амеротке забързано продължи. Шмугна се в прохладата на храма и тръгна по мраморните коридори, които водеха към задната част на Залата на двете истини. Пренхое го чакаше и пристъпваше от крак на крак. Държеше малък свитък папирус, запечатан с елипсовидния картуш8 на фараона.
— Откога ви чакам, господарю! Пратеникът каза, че е спешно.
Амеротке пое свитъка, целуна печата и го счупи. Съобщението бе написано от ръката на везира Сененмут и гласеше: „Върховният съдия Амеротке е призован в Дома на вечността точно преди залез.“
— Някакъв проблем ли има? — попита писарят. — Тази нощ сънувах сън, господарю. Двамата с Шуфой бяхме с едно момиче…
Амеротке се скри в малкото светилище и затвори вратата под носа на Пренхое, но младежът не се предаде толкова лесно и продължи да описва съня си и през вратата. Съдията отиде в стаичката си, изми ръцете и устата си, надяна опознавателните си знаци и отвори вратата.
— Само още една дума за сънищата ти — предупреди той Пренхое, — и ще те пратя обратно в Дома на живота.
— Господарю! Милост, не! Обещавам, че след сезона на покълването9 ще си взема изпитите.
— В такъв случай сядай да учиш, Пренхое. Съдът ни очаква.
Още щом зае креслото си и се взря в папируса, подаден му от уредника на съда, Амеротке разбра, че предстоящият за разглеждане случай е сериозен и доста деликатен. Той вдигна глава. Всички бяха по местата си, но за разлика от друг път не гледаха него, а се бяха втренчили в младия воин, коленичил върху възглавниците на мястото на подсъдимия. Амеротке се усмихна. Младежът изглеждаше нервен. Постоянно придърпваше свилената си роба или си играеше с медната гривна на китката, която издаваше, че е офицер в легиона на Анубис. Съдията знаеше историята: Норфрет му беше разказала какви клюки се носеха из града. Младият мъж пред него беше Рамос, най-малкият син на Омендап, върховния главнокомандващ египетската войска и личен приятел на Хатусу. От папируса в скута си съдията разбра, че Рамос имал двама много близки другари — близнаците Банопет и Ушурел, синове на главния надзорник в Дома на среброто Пешеду. И тримата служели в един и същ легион. Бащата на близнаците бе един от най-богатите и влиятелни мъже в Египет. Лично отговаряше за събирането на налозите от номарсите10 и за управляването на царската хазна.
Според събраните сведения синовете на Пешеду се скарали с Рамос. Те излезли от града с колесницата си и се отправили към Залата на подземния свят, големия лабиринт, построен в пустинята от хиксосите. Предполагаше се, че Рамос ги е последвал, за да се сдобрят. Отишъл с колесницата си до Залата на подземния свят и открил, че приятелите му са влезли в лабиринта. Рамос решил на шега да освободи конете от колесницата и да ги вземе със себе си в Тива. Денят минал, но братята не се върнали. При организираното издирване открили единствено колесницата и останките от някакъв скитник, разкъсан от див звяр. Изпратените в Червените земи следотърсачи забелязали дирите на огромен лъв. Според слуховете край оазиса се навъртало точно такова голямо животно, а пустинниците го наричали Трошача на кости или Людоеда. Така или иначе, от близнаците не били намерени никакви следи. А сега Пешеду обвиняваше Рамос в убийство. Амеротке вдигна глава и попита:
— Убиец ли си, Рамос?
— Не, господарю.
Съдията вдигна ръка:
— Защо приятелите ти са влезли в лабиринта? Носеха ли със себе си оръжие?
— Да, заедно с мях вино и храна — отвърна нервно Рамос. — На един пир преди няколко дни те се похвалиха, че могат да минат през лабиринта и да излязат невредими.
— Че това за хвалба ли е?
— Господарю, били ли сте някога в лабиринта?
— Не — Амеротке се обърна към главния писар: — Какво знаеш за лабиринта, наречен Залата на подземния свят?
— Според легендата — услужливо отвърна писарят, — преди божественият фараон да ги прогони от земите ни, хиксосите построили огромна крепост близо до оазиса Амарна… — Амеротке барабанеше нетърпеливо с пръсти, но главният писар за нищо на света нямаше да пропусне своя миг слава. — Тогава се намесили боговете на Египет и Апеп, Великата змия на земята, се разтресла…
— Искаш да кажеш, че е имало земетресение, така ли? — прекъсна го Амеротке.
— Апеп се разтресла — повтори невъзмутимо писарят. — Крепостта се срутила, но царят на хиксосите заповядал от гранитните блокове да бъде изграден огромен лабиринт. После всички, които били строили лабиринта, били оставени в него без храна и вода. Малцината, които са се престрашавали да влязат вътре и са имали късмета да излязат живи от там, твърдят, че костите на избитите строители още се белеят в мрачните проходи… — в залата се разнесе тревожен шепот. — Понякога — продължи главният писар — в лабиринта пускали диви зверове. Те също не можели да намерят пътя обратно и за да оживеят, се хранели с човешка плът.
— А сега? — прекъсна го Амеротке. — Възможно ли е лабиринтът да се обитава от диви животни?
Пренхое вдигна ръка, хванал пръчицата за писане:
— Съмнявам се, господарю. Залата на подземния свят е ужасен лабиринт — обясни той. — Съмнявам се, че изобщо някое диво животно би влязло вътре…
— Има още един фактор… — додаде главният писар. — Залата на подземния свят е изоставено място с лоша слава. Обитателите на пустинята и скитниците го заобикалят отдалеч, но често палавите младежи от Тива правят облози и ходят там, за да докажат смелостта си.
— И?
— Някои се завръщат, господарю. Но повечето не.
— Какво искаш да кажеш?
— Просто изчезват. Говори се, че стават жертва на демони…
Амеротке се взря в топлия слънчев лъч, който проникваше измежду колоните, на светлината се виждаше как във въздуха танцуват прашинки. Искаше му се да каже, че не вярва в демони, че хората не изчезват просто ей така от лицето на земята. Но вместо това попита:
— Никой ли не е търсил изчезналите?
— Всеки път организираме издирвания, господарю. Но никога не сме намирали и следа от тях. Само скелетите на убитите от хиксосите.
— И този път ли? — потупа нетърпеливо с крак Амеротке.
— Да, господарю. От двамата братя няма и помен. Сякаш са изчезнали безследно! Ако заповядате, ще повикам ръководителя на издирването Карфу.
Амеротке плесна с ръце и след малко в задния край на залата настъпи раздвижване. Асурал отстъпи встрани и напред закрачи висок жилав мъж. Беше облечен с кожена шапка, ботуши за езда до коленете, бойна поличка с широк кожен колан. Съдията посочи червените възглавнички за свидетелите пред статуетката на Маат. Мъжът коленичи, сложи ръка върху статуетката, затвори очи и повтори кратката клетва, прочетена от един писар. Амеротке внимателно огледа Карфу. Беше типичен войник, с белязано от тежкото време лице, с хлътнали бузи и присвити от постоянното взиране в горещото слънце и пустинния вятър очи. По мускулестото му тяло се виждаха белези с избледнели розови шевове. Амеротке забеляза плисираните наръчници над китките и втъкнатите в колана на поличката сини и червени пера. Войник, но и женкар, заключи той. Мъж, който обича да се показва из кръчмите и да привлича погледите на танцьорките.
— Ти ли си Карфу?
— Да, господарю.
