облечена от глава до пети в най-фин бял лен, а на раменете й беше наметнат скъпоценният ненес, божественият плащ на египетските фараони. Днес бе избрала да сложи на главата си обикновен шлем със златен диск и няколко щраусови пера. Амеротке впи поглед в красивото й, но безизразно лице. Едва двайсетгодишна, Хатусу вече държеше скиптъра и ветрилото на двете царства. Изрисуваните й с черен туш очи се взираха някъде в дъното на залата, а боядисаните в розово нокти се впиваха в подлакътниците на трона, изработени във формата на скачащи рисове. Вдясно от нея седеше везирът Сененмут, облечен в бяла къса роба. Едната му ръка нежно докосваше трона, а другата стискаше скъпоценната огърлица около врата. Сененмут се изкашля и впи поглед в Амеротке. Върховният съдия се изчерви от неудобство. Беше му оказана голяма чест и той трябваше да отвърне подобаващо.
— Виждам лицето ти, о, божествена, и сякаш дъхът на Ра докосва сърцето ми… — поклони се Амеротке.
Сененмут плесна леко с ръце — всички високопоставени особи в двора се поклониха и заднишком заизлизаха от залата. Последни останаха стражите със синьо-белите шлемове с емблемата на легиона на Ибис. Амеротке остана на мястото си. Появиха се двама слуги и дръпнаха плътна завеса през подиума, за да скрият божествения фараон от очите на простосмъртните. Последни от залата излязоха пазителят на благовонията, надзорникът на сандалите на фараона, носителят на царското ветрило, уредникът на двореца и личните лакеи на царицата. Амеротке се озърна през рамо. До обкованите със сребро врати бяха останали само по двамина пазачи. Сененмут тръгна между колоните към него. Протегна ръце и му помогна да се изправи.
— Малко е дразнещо — усмихна му се той приятелски, — но нейно величество настоя да покаже божествения си блясък и да демонстрира на всички в Тива колко те цени. Сега ще те приеме… — и го поведе през тясна галерия, чиито стенописи бяха съвсем нови и до един изобразяваха голямата победа на Хатусу над митанийците отпреди няколко месеца.
В преддверието ги очакваше Хани, върховният жрец на Хор. До него седеше съпругата му Вехлис, висока жена с изпито, силно гримирано лице. Амеротке я познаваше от дете. Той се спря и се поклони:
— Радвам се да ви видя, господарке.
Вехлис отвърна на поздрава с усмивка:
— И аз, Амеротке. Делата и думите ти се славят от цяла Тива… — тя пристъпи напред и закри лицето си с ръце. От очите й потекоха сълзи: — Сякаш беше вчера, Амеротке — прошепна тя, — когато те развеждах из градините на храма, за да ти покажа пойните птички. Ти беше толкова спокойно момче, но не изпускаше нищо от поглед. Имаме нужда от теб, Амеротке. Трябва да дойдеш с нас на срещата в храма на Хор. Присъствието ти ще внесе духа на спокойствието и здравия разум сред жреците…
Амеротке се поклони и последва Сененмут в личните покои на Хатусу. Стените бяха голи, от бял варовик. Хатусу беше свалила всичките си царски символи и седеше върху възглавничка на пода с гръб към стената. Прозорецът над нея беше отворен и тя си вееше с ветрило, за да усети нощния ветрец. Сененмут затвори вратата, а царицата протегна ръка за поздрав към Амеротке. После с жест го прикани да се настани на пода.
Върховният съдия се чувстваше леко притеснен. Сега Хатусу изглеждаше като обикновена млада жена, с блеснали очи и небрежни обноски.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита тя. — Бяло вино или студен шербет? — Амеротке поклати глава и тя продължи делово: — Разбрах за нападението в съда от онзи злодей Нехему. Заповядах трупът му да бъде изложен на стените на града — погледът й стана твърд: — Като предупреждение никой да не посмее да вдигне ръка срещу приближените на фараона — взе ветрило и започна да си вее пред лицето. — Значи синът на Омендап е обвинен в убийство?
— Така смята царският обвинител. Той предполага, че близнаците на Пешеду не са се изгубили в лабиринта, ами Рамос ги е убил и е заровил телата им в пустинята…
— И е взел конете им? Един убиец никога не би постъпил така — прекъсна го Хатусу. — При това не отрича, че е отишъл в Червените земи. Малко вероятно е истинският убиец да си го признае.
Амеротке поклати глава:
— Но според събраните доказателства, след като е взел конете, Рамос е тръгнал към Тива, където е трябвало да се върне по здрач, за да не го види никой. Само че колесницата му се е повредила и се е наложило да спре. Един от конете е избягал и е връхлетял право на конен патрул. Войниците са го уловили, проследили са следите му и са намерили Рамос, който тъкмо бил поправил колесницата и се готвел да тръгва. Според показанията на момчетата от конния патрул, щом ги видял, Рамос се опитал да избяга и препуснал така, сякаш всички демони на Дуат го следвали по петите. Все пак войниците успели да го настигнат и видели, че взетите от Рамос коне са дамгосани със знака на Пешеду.
— Колко души знаят тези подробности? — рязко попита царицата.
— Сигурно вече цяла Тива, господарке. Ще излезе, че синът на Омендап се е опитал да излъже.
— Така, така… — Сененмут се подпря с лакти на коленете и допря длани. — Разполагаме с разказа на Рамос и с обвиненията на Валу. Още отсега виждам накъде ще поведе съда този ловък многознайко. Ще се опита да изкара Рамос убиец…
— Но нали според следотърсачите дирите на близнаците водят към лабиринта? — подхвърли Хатусу.
Амеротке зяпаше през прозореца. Норфрет сигурно вече го чакаше да се прибере, а и къде ли беше изчезнал Шуфой? Пренхое беше подметнал, че според прислугата Шуфой бил видян да си приказва с куртизанката Майарх. Амеротке загриза нервно устни. Чудеше се дали Майарх беше предложила на джуджето същото както на него.
— Амеротке — наведе се напред Хатусу и впи боядисаните си нокти в коляното му, — със затаен дъх чакаме да ни отговорите…
— Следите към лабиринта не доказват нищо — измърмори съдията. — Ако това наистина са следите на изчезналите офицери, те означават само, че мъжете са стояли на входа.
— Но как би могъл Рамос да убие двама добре въоръжени войници? — попита Сененмут.
— Защо не? — Амеротке избърса устата си с опакото на ръката. — Да предположим, че е пристигнал там с колесницата си. Двамата му приятели са били уморени, дори може би леко пийнали, тъй като са носели със себе си мях вино. Когато младежът пристига, те са на входа на лабиринта. Излизат да го посрещнат, засипват го с подигравки и закачки. Рамос е умел стрелец. Той вади две стрели от колчана си и след миг двамата му приятели са мъртви. След това той взема телата и ги заравя. По същия начин се освобождава и от оръжията им. Спомнете си, че освен меха от вино и счупената чаша не е било намерено нищо друго…
— Значи — обобщи Хатусу — единственият начин синът на Омендап да избегне присъдата е да се намерят близнаците на Пешеду — живи или мъртви! Най-добре да са живи. Ако са мъртви, Рамос остава под подозрение, докато не бъде оневинен за убийството.
— Затова ли съм тук? — попита рязко Амеротке. — За да ме дари божественият фараон с безкрайната си мъдрост?
Хатусу рязко издиша и извика:
— Аз не влияя на съдиите!
„Да, бе“, помисли си Амеротке. Той опипа пръстена, знак за ранга му. Ако Хатусу се опиташе да му наложи какво решение да вземе по случая, той бе готов да се оттегли от поста си. И това щеше да бъде краят на кариерата му. И на благосъстоянието му. Но, от друга страна, не искаше да стане за посмешище като марионетка на Хатусу и продажен магистрат.
— Мир, Амеротке — прошепна Сененмут и го стисна за ръката. — Задай си един въпрос: убиец ли е Рамос?
— Виждал съм стотици негодници с усмихнати лица. Казват, че тихите води са най-дълбоки. Разбирам тревогата ви: ако Рамос се окаже виновен, ще изгубите приятелството и подкрепата на командващия войската Омендап. А ако бъде оправдан, ще се лишите от богатството и помощта на Пешеду…
— Не е ли възможно да се постигне някакъв компромис? — попита Сененмут.
— Нека почакаме да се съберат всички доказателства и тогава ще видя какво мога да направя!
— Ще отидеш ли там? — попита Хатусу. — До Залата на подземния свят, за да претърсиш сам мястото?
