Храмът на Хор

— Ще ти дам аз една лилия! — извика Амеротке. — Майарх! Щом върховният съдия не приема подаръци, същото се отнася и за слугата му… — едва изрекъл тези думи, Амеротке разбра, че звучат глупаво и надуто. Обърна се към Шуфой и додаде: — Е, можеш да останеш, ако искаш… Но аз трябва да се прибирам вкъщи…

Джуджето спусна краката си от нара. Прибра слънчобрана и малката си торбичка и сърдито забърза след Амеротке. По улиците и алеите все още беше пълно с хора, които се наслаждаваха на прохладната вечер. Неколцина войници стояха пред една пивница и ревяха военна песен:

Ела да ти разкажа за похода до Сирия,
за боевете славни в далечните земи.
Да чуеш как помия ядяхме и се оригвахме,
пърдяхме като слонове и с бълвоч се поливахме.
Късмет ако извадиш в дома си да се върнеш,
ще струваш само колкото червясало дърво.
Затуй ще те разпънат, изкормят и убият
на градския площад — да станеш за резил.

Амеротке мина покрай тях. От време на време запушваше носа си заради различните лепкави миризми — на пържено масло, на риба, на тор. По тесните сокаци лаеха кучета, а голи деца тичаха наоколо и се гонеха с пръчки. Край тях преминаха група въоръжени стражи от храмовата полиция. Най-накрая Амеротке и Шуфой се измъкнаха от тълпата и тръгнаха към портите на града. Върховният съдия спря и виновно сведе поглед към Шуфой.

— Съжалявам — извини се той. — Наистина съжалявам, но бях уморен.

— И аз съжалявам — джуджето раздразнено изкриви лице. — Езикът трябва да говори истината, сърцето да говори със сърцето.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не ми казахте нищо за нападението в съда тази сутрин! — Шуфой свали слънчобрана и почти изтанцува танца на гнева. Замря на място и се взря в господаря си: — Мислех, че амеметите са мъртви. Избити в пустинните земи.

— Някои може и да са оцелели — отвърна Амеротке. — Шпионин на фараона от Дома на тайните ми съобщи, че пак правят опити да се организират и събират нови членове — той потупа Шуфой по главата. Джуджето отблъсна ръката му и нагласи шапчицата на темето си. — Ти знаеш за тях повече от мен — продължи Амеротке. — Чуваш слуховете и приказките по пазарите…

Шуфой кимна:

— Те почитат Мафдет, богинята с лице на котка. Ако решат да ви убият…

— Да, да, знам за питката със семена от рожков — прекъсна го Амеротке.

— Ще разпитам насам-натам. Амеметите може и да обичат да убиват, но със сигурност златото ги привлича повече.

Амеротке млъкна, наближаваха портите на града. Командирът на стражата позна върховния съдия и се поклони дълбоко. Те излязоха необезпокоявани на главния път.

— Наистина ли мислите, че Нехему е бил един от тях? — попита Шуфой.

— Може и да блъфираше — отвърна Амеротке. — Но не ни остава нищо, друго, освен да чакаме и да видим какво ще стане. Помоли ли приятелите си долу край реката да поразпитат внимателно за Антеф?

— А, да, тъкмо се връщах от там, когато Майарх ме срещна. А какво стана с оня случай със Залата на подземния свят?

— Ще видим, ще видим — Амеротке се взря в отсрещния бряг на реката, пълна с лодки и товарни салове, които бързаха към кейовете на града. — Хубаво е отново да си у дома — прошепна той.

Минаха покрай бедняшкия квартал и вече навлизаха в по-заможната част на града с просторните къщи на чиновниците. Скоро спряха пред дома на съдията и Шуфой яростно заудря със слънчобрана по вратата. Портата се отвори. Амеротке влезе в личния си рай, в своя малък оазис на спокойствието. Тук в голямо изобилие растяха ябълки, бадеми, смокини и круши. Изложени на припек лехи с лук, краставици, патладжани и други зеленчуци даряваха приятен аромат. Следван от Шуфой, Амеротке мина по пътеката и изкачи стълбите към входа на къщата.

Норфрет го чакаше. Свали сандалите му, донесе вода и изми ръцете и краката му. Извади каничка от алабастър с благовонни масла и разтри главата и врата му. Шуфой се огледа. Не се виждаше никой от останалите слуги. В помещението ухаеше прекрасно. Норфрет беше облечена в проста бяла роба и златни сандали. Джуджето се почувства неудобно. Господарката явно искаше да остане насаме със съпруга си, така че той измърмори някакво извинение и се измъкна да търси децата на съдията, чиито гласове ехтяха от другия край на къщата.

Амеротке целуна нежно жена си по челото. Очите на Норфрет грейнаха в усмивка.

— Чух за случилото се в съда — каза тя. — За нападението…

— Пренхое е минал оттук?

Тя кимна.

— Знаеш, че понякога се случват такива неща…

— Но не това ме плаши.

Той я хвана за ръцете, беше доловил дяволитостта в гласа й.

— Какво друго ти каза Пренхое?

— Че Майарх, царицата на куртизанките, те е поканила в Дома на любовта.

Амеротке се усмихна:

— И защо да ходя там? — подразни я той. — Аз съм в Дома на любовта.

Пръстите на Норфрет литнаха към устните й:

— Един пратеник донесе нещо…

Тя се изправи, отиде до малка ниша и се върна със завързана кутия от сандалово дърво. След като я отвори, Амеротке извади парче папирус, разгъна го и се взря стъписан в питката със семена от рожков.

Пепи, странстващият учен и писар, беше безкрайно доволен от себе си. Главата му беше замаяна от безбройните чаши бира и вино. Той залиташе по вонящата и пълна с мухи улица към стаичката си. Не можеше да повярва на късмета си. Вярно, че боговете… Той спря и подсмръкна. Ако съществуваха, боговете сигурно биха му се усмихнали. Мина през портата и се заизкачва по стълбите на Дома на удоволствията. Появиха се слуги с венци от цветя, сложиха на главата му лоена топка, напоена с благоухания. Гледаха го с отвращение и презрение: Пепи поддържаше собствена коса, брада и мустаци, а пък робата и шареното му късо наметало бяха доста омърляни. Но щом чуха дрънченето на кесията му и забелязаха скъпата огърлица около врата му, преглътнаха отвращението си. Въведоха го в просторна зала, за да си избере някое от голите момичета, грациозно изтегнати по наровете и изрисувани като пауни.

Пепи се разходи между тях и ги огледа. Кесията му беше пълна до пръсване и той се чувстваше като истински пустинен лъв. Хареса си едно девойче с гъвкаво бакърено тяло и блестяща от благовонните масла кожа. Хвана я за ръката и я дръпна да стане. Момичето се подчини, като леко се противеше, но Пепи знаеше правилата — на входа уговори цена със съдържателката и се ухили на мускулестия й роб от Куш, въоръжен с меч и боен кривак.

— Няма ли да се забавлявате тук, господарю? — попита жената.

Пепи поклати глава:

— Ще си доплатя — измърмори той.

Монетите се прехвърлиха от едната ръка в другата и странстващият учен повлече девойката след себе си. От време на време Пепи се спираше да я прегърне и да я целуне. Изрисуваните с черен туш очи на момичето блясваха и тя го отблъскваше. Той притискаше силно тялото й към себе си и малките звънчета по китките и глезените й звънтяха при престорената й борба. До тях спряха неколцина войници да предложат грубите си съвети. Момичето прошепна нещо в ухото на Пепи и той забърза напред.