Амеротке отдръпна късчето сребро:
— Кажи ми истината!
Сато затвори очи.
— Сигурен съм, че беше скорпион, доста груба рисунка.
— Много добре — съдията притисна монетата в месестата длан на слугата, след това сграбчи палеца му и го изви: — И къде е тази рисунка сега?
— Не знам, господарю. Ще призная, че когато влязохме в килията на господаря Прем бях любопитен. Огледах всичко, но не я открих.
— И не си намерил нищо подозрително? — попита Амеротке. Слугата поклати глава. — В дните преди смъртта на господаря ти двамата с Нерия често ли се затваряха тук?
— Не, никога.
— Нерия изобщо идвал ли е тук? — Сато отново поклати глава. — Добре — каза Амеротке отчаяно, — а Прем посещавал ли е архиваря?
— Не, господарю, но… — Сато се озърна към вратата, — мисля, че смъртта им е свързана.
Сега слугата не изглеждаше толкова глупав. Амеротке зърна проблясък на хитрост в погледа му.
— Хайде, Сато — подкани го той, — кажи ми какво знаеш.
Осма глава
Убиецът седеше в Дома на мъртвите в храма на Хор и наблюдаваше как лекарите и балсаматорите приготвят тялото на благочестивия отец Прем за последното му пътуване на запад. На една маса в другия край на залата лежаха овъглените останки на архиваря Нерия, обвити в бял ленен саван. Балсаматорите бяха сторили всичко, което бе по силите им, но какво можеха да направят с овъглена до костта плът, изтекли като вода очи, сгърчен и почернял език и вътрешни органи? Дали Озирис, повелителят на мъртвите, щеше да прояви състрадание? Щеше ли да допусне Ка на Нерия да предприеме пътуването си до Благословените поля? Нерия беше добър човек. Когато душата му бъде претеглена в залата на мъртвите, сигурно ще бъде спасен от поглъщачите на сърца, тези зли демони, които лежаха край везните на правдата и чакаха душите на отхвърлените от боговете. Убиецът не изпитваше угризения. Как иначе можеше жена, жалко създание като Хатусу, да носи двойната корона на Горен и Долен Египет? Убиецът бе дошъл уж да окаже последна почит на мъртвия жрец, но и да се увери, че не е открито нищо подозрително. За щастие светлината беше малко. Тялото на Прем лежеше изпънато и голо. Началникът на погребалните церемонии се наклони над трупа и бръкна в ноздрите с бронзови щипци, за да извади мозъка. Един жрец мълвеше молитва, а един писар нарисува с червено мастило дълга половин лакът линия от лявата страна на тялото. После по линията беше направен широк разрез с нож от етиопски обсидиан. Един балсаматор пъхна ръцете си в отвора и шепнейки молитва, извади вътрешностите — сърцето, дробовете и червата. Те бяха поставени в купички, а слугите измиха кухината с ароматно палмово вино. Отдръпнаха се. Трупът беше вдигнат и потопен в голяма каца с природна сол. Щеше да лежи там седем дни, тогава щяха да се върнат и да напълнят коремната кухина с мек памук, дървени стърготини и ароматни пръчици.
Убиецът се обърна и погледна в другия край на помещението. Останалите неща за погребението вече бяха приготвени — скъпоценни платове за повиване, сребърна маска, златна огърлица, символизираща душата на Прем, рееща се в отвъдното. Гривни за краката и пръстени за ръцете, скъпо ковчеже с екземпляр от Книгата на мъртвите. Малки делви, украсени с глави на ястреби, чакали и бабуини, стояха готови да приютят органите и мозъка.
Убиецът наблюдаваше как тялото потъва в голямата вана с природна сол, и прошепна молитва. Всичко беше минало добре. Никой не беше забелязал нищо. Лекарите, балсаматорите и слугите по почистването бяха по-загрижени с подготовката на трупа, отколкото да търсят причината за смъртта. Убиецът се успокои. Вярно, Амеротке беше успял да се изплъзне. Но… имаше време, нямаше нужда да бърза. Вече бяха тръгнали слухове. Клюките се бяха разпространили по пазарите и чаршиите. Щяха да стигнат до пристана, да се повтарят по кръчмите и пивниците. Трябваше ли Хатусу да стане фараон? Можеше ли жена, независимо от благоприятните поличби, да бъде господар и владетел на народа на Деветте лъка?
В градинската кула след една кана бира Сато стана по-словоохотлив. Беше поласкан, че върховният съдия сам слезе долу и донесе глинена кана и две чаши. Освен това се бе разчувствал и си мислеше какви беди го очакват сега, след смъртта на господаря Прем. Амеротке отпиваше от бирата и го наблюдаваше. Помнеше поговорката на Шуфой: „Виното и бирата пълнят стомаха и развързват езика.“
— Господарят ти обикновено тук ли четеше? — попита Амеротке, като върна разговора към важния въпрос.
— Да. Кулата е празна. Другите помещения се използват за складове. Господарят беше истински звездоброец. Покойният Тутмос II често се допитваше до него… Аз му служех вярно, помагах му във всичко — Сато беше готов да се разплаче. — Прем понякога беше доста разсеян. Губеше разни неща. Лягаше и забравяше да изгаси факлите. Оставяше лампи близо до ръкописите, а освен това непрекъснато искаше да яде и да пие.
— А в нощта, в която беше убит?
— Всичко беше нормално — Сато издаде долната си устна напред: — Аз бях уморен — ухили се похотливо. — Една танцьорка благоволи да ме забележи. Прекарах следобеда с нея и с цяла кана бира…
— Много хубаво — кимна Амеротке. — Значи си дошъл по-късно в кулата. Нали така? Не се безпокой, няма да кажа на останалите.
— Закъснявах — призна Сато.
— Има и още нещо, нали? — притисна го съдията. — Кажи ми истината.
— Дойдох тук, господарю, но бях забравил да взема храната, така че се върнах до кухнята. Изкачих пак стълбите, но не забелязах нищо необичайно. Килията на господаря Прем беше затворена и заключена.
— Винаги ли стои заключена?
— Понякога.
— Но ти каза, че той бил разсеян…
— Не и за килията, никога. Както и да е, реших, че може да е горе на покрива. Той не обичаше да го безпокоят. Качих се и надникнах.
— Какво правеше?
— Беше коленичил. Около раменете му имаше шал и си беше сложил любимата сламена шапка.
— През нощта?
— Пазеше му топло от хладния нощен въздух.
— И какво стана след това?
— Върнах се обратно тук и зачаках.
— И тогава господарят ти е слязъл?
— Да, тръгна да слиза по стълбите, но сребърният му пръстен падна и аз се спуснах да го взема. Когато се върнах, Прем вече седеше в килията си до масичката. Оставих там пръстена — той посочи малка полирана масичка точно до вратата. — Господарят ме отпрати, затвори вратата и пусна резето. След малко се чуха ония ужасни писъци — лицето на Сато се изпъна, по пълните му бузи се затъркаляха сълзи. — Останалото го знаете.
— Не, не го знам — Амеротке се усмихна: — Разказвай.
— Побягнах надолу по стълбите и изскочих от кулата. Започнах да викам. Появиха се пазачи и слуги. След това жреците…
— Кои по-точно?
— Май всички.
— И?
— Ами насилихме вратата, открихме тялото на благочестивия отец на леглото, главата му беше разбита,
