лицето му изподрано…
— Но нито следа от боен кривак?
— Сега ще ви кажа нещо, което никой не знае… — Сато шумно отпи от чашата си. — Не съм казвал на никого, но Прем имаше боен кривак с лапа от пантера в края…
— Какво!?
— Ами аз току-що си спомних — заекна Сато. — Господарят често се шегуваше за него. Казваше, че му напомнял за времето на Хиената, за войните и глада.
— Значи кривакът е изчезнал?
— Да, господарю, няма го.
Амеротке стана и отиде до прозореца. Всичко се връзваше, с изключение на бягството на убиеца. Погледна през рамо. Вратата на килията още не беше поправена и той виждаше как е била насилена. Но как беше успял убиецът да избяга? Надникна през прозореца. Дори на един умел войник щеше да му трябва време да завърже въже и да се спусне долу, а при това ръцете и коленете му щяха да се разранят от острите камъни.
— Заведи ме да видя покрива на кулата!
Сато остави чашата си с бира и го поведе по стълбите. Терасата на покрива беше плоска и заобиколена с висока стена с тесни бойници за стрелци с лъкове. В средата имаше малка масичка, поизкривена от времето. Слугата обясни, че Прем я е използвал за картите и таблиците си. Амеротке се доближи до стената и погледна навън. Следобедът преваляше, лекият вятър беше прохладен и свеж. От кулата имаше чудесен изглед към Тива. Съдията зърна веещите се флагове над Дома на вечността, златния обелиск, алеята на сфинксовете, големите червени пилони за знамена на храмовете. Приведе се напред, зави му се свят. В основата на кулата нямаше нищо, само от едната страна растяха розови храсти и цветя. Той внимателно обиколи покрива. По пода беше насипан пясък, за да се улесни ходенето. Никъде не личеше следа от насилие. Коленичи и вдигна парче връв. Беше от сплетени конски косми, но допълнително заякчена и намазана с масло. Показа я на Сато.
— Парчета от въже, нали?
— Господарят Прем не държеше въже тук — отвърна Сато. — Носеше само храна, ръкописи, кутията за писане и мастило.
Амеротке седна и опря гръб в стената. Въртеше парчето връв между пръстите си.
— Много умно — прошепна той. — Скоро ще разберем дали теорията ми е изградена от пясък или от здрави камъни… — изправи се и рече: — Благодаря ти, Сато. Помогна ми повече, отколкото смяташ.
Сато му отвори вратата и се заслуша как върховният съдия слиза по стълбата. Последва го бавно и спря пред вратата както в нощта, в която беше убит отец Прем. Беше ли видял нещо тогава? Нещо странно? Какво беше то? Опита се да си спомни, но не успя. Въздъхна и седна. Върховният съдия беше много щедър. Сега вече можеше да си купи онази неизтощима танцьорка. Облиза устни.
Амеротке излезе от кулата и заобиколи розовите храсти, които бе зърнал отгоре. Стъблата им бяха обсипани с остри бодли. Навлезе внимателно сред тях и видя едно пречупено стъбло и нишки от въже. Затвори очи и зашепна молитва.
— Не знаех, че се интересувате от рози! — Амеротке се извърна рязко. Шуфой го наблюдаваше заинтригуван. В едната си ръка държеше пръчка, а в другата — кожена торба. От двете му страни стояха Пренхое и Асурал, и двамата изглеждаха уморени и прашни. — Търсихме ви къде ли не!
Началникът на храмовата полиция прокара ръка по челото си.
— Господарю, аз съм уморен и потен…
— Нищо чудно, щом упорстваш да се разхождаш наоколо въоръжен до зъби и облечен в кожена ризница. Да вървим! — отвърна съдията и ги поведе покрай лозята към сянката на акациевите дръвчета, където на лъчите на залязващото слънце блестеше свещеното езеро. Посочи им къде да се настанят, след което помогна на Асурал да свали кожената си ризница, даде на Шуфой пръстена си и го изпрати до кухните на храма. След малко Шуфой се върна със слуги, които носеха още парещ хляб, печена гъска и купи с пресни плодове. Подредиха всичко на тревата пред тях и Шуфой грейна:
— Подготвя се пир! Господарката Вехлис каза, че сме поканени всички…
Съдията се усмихна и ги остави да утолят жаждата си.
— А сега — подкани ги той — ми разкажете за Пепи.
— Няма кой знае какво за казване — изсумтя Асурал, — тъй като от него не е останало много. От градската стража са поели разследването, така че не успях да открия много. Пепи може и да е бил блестящ учен, но все е гледал да прекара другите и да измуфти, каквото може. Постоянно е просел храна и вино, а след това изведнъж е наел стая и е носил със себе си повече злато и сребро, отколкото са могли да поберат джобовете му.
— А пожарът? — попита Амеротке.
— Стаята му и цялата кръчма са изгорели от пода до покрива. От Пепи и момичето са останали само черепите и овъглени кости.
— Значи всичко е било унищожено?
Асурал попи потта по врата си и въздъхна:
— Не е останало нищо.
— Мъдреците твърдят — обади се тъжно Шуфой, — че глупавата жена е импулсивна и лековерна и за нея откраднатата вода е по-сладка, а хлябът — по-вкусен, когато се яде тайно.
— Какви ги дърдориш, Шуфой?
— За куртизанката — обясни джуджето. — В случая с Пепи нейният „таен хляб“ я е отвел право в лапите на смъртта.
— И какъв е бил източникът на внезапното забогатяване? — попита Амеротке, без да обръща повече внимание на загадъчните думи на слугата.
Асурал поклати глава:
— Никой не знае.
— Говори ли се за продадени от Пепи ръкописи?
— Не. Защо, да не би да е откраднал нещо от тук?
— Може би — измърмори съдията.
— Отплатата за греха е смърт — пак се обади Шуфой. — Може ли човек да носи огън в дрехата си, без да я запали? Може ли да върви по жарава, без да изгори петите си?
— А аз пък снощи сънувах — намеси се Пренхое, — че от Нил излезе жена крокодил и се съвкупи с мен…
— Достатъчно! — извика Амеротке. — Оставете ме да кажа какво открих тук…
— Минутка, господарю — прекъсна го Асурал и се размърда на тревата. — Спомняте ли си Нехему?
— Как бих могъл да го забравя?
— И заплахите му? — Асурал беше впил поглед в лицето на Амеротке. — Получили сте предупреждение, нали?
— Да — въздъхна Амеротке. — В дома ми пристигна кутия от сандалово дърво с питка със семена от рожков.
— Какво!? — избухна Шуфой.
— Е — каза Асурал, без да обръща внимание на джуджето, — може да забравите за амеметите.
— Защо?
— Гилдията на убийците е изчезнала отпреди сезона на покълването. Последвали са водача си на север и оттогава никой не ги е виждал…
— Ама нали слуховете твърдят — започна Шуфой, — че са се организирали отново и събират членове…
— Да, неколцина са останали в Тива — кимна Асурал. — Камъчета в празна делва. Господарю, искам да ви отведа от другата страна на Нил да се срещнете с Лекет, член на обществото на живите мъртъвци.
Амеротке не обърна внимание на неодобрителното изсъскване на Пренхое.
— Живите мъртъвци! — възкликна Шуфой с пълна уста и едва преглътна. — Какво общо имат прокажените с амеметите?
— Лекет е бил един от тях — обясни Асурал, — преди да го хване заразата. Аз ходих да го видя,
