Възходът на Атон

седнал и извих главата му назад. Той се развика и запищя. Затулих устата му с ръка. Понечи да ме ухапе; ударих го здраво и натопих лицето му във водата. Той се замята. Задържах главата му под повърхността; загледах изскачащите от устата му мехурчета въздух, ясно различими на великолепната лунна светлина; дебелото му тяло се мяташе като едър шаран, стиснат здраво от рибаря. Яростта ми продължаваше да клокочи: за Собек, за мен, за изстраданите от мен обиди, а най-вече заради опасностите, въплътени в този човек. Изведнъж тялото му започна да омеква и аз отпуснах хватката си. Той започна да опипва отчаяно около себе си със залитане, като поемаше с мъка въздух и плюеше. Стиснах предницата на робата му и го изправих. Стояхме един до друг във водата, стигаща почти до кръста. Лицето на Майа бе разкривено от истински ужас. Дръпнах силно огърлицата от врата му и я хвърлих през рамо; тя издрънча на брега зад мене.

— Аз съм Песоглавеца Маху. Спомняш ли си защо ми дадоха това име? — доближих го до себе си. — Защото павианите имат здрави лапи.

— Ще виснеш на Дървото за това — запелтечи той.

— Съмнявам се. Но ако все пак се случи, ще разкажа на всички защо си предал Собек. Началникът ти в Дома на тайните знае ли за интимните ти предпочитания? Слушай какво: нямам много приятели. Даже изобщо нямам. Собек беше единственият ми другар. А ти го предаде, защото той се бе влюбил в едно от Царските украшения…

— Това е измяна — изпелтечи Майа. Усетил гнева ми, добави: — Маху, аз наистина обичах Собек.

Долових нещо в гласа му и в широко отворените му очи: бях убеден, че не ме лъже:

— Нима твърдиш, че не си ги издал?

— Не съм — измънка той. — О, Маху, защо трябваше да ме натискаш така под водата! Добре, ще ти кажа онова, което искаш да узнаеш.

Подадох му ръка и го измъкнах от езерото. Вдигнах от земята разрошената му перука и огърлицата и ги бутнах в ръцете му.

— Позволявам ти да се преоблечеш.

— Няма да се връщам там — избърса Майа устата си с опакото на едната си ръка. — Не ми харесват зяпналите погледи на Хоремхеб и Рамзес. Да, ръцете ти са силни като на павиан, но и умът ти е колкото на маймуна. Никога не съм предавал Собек, не можеш ли да го разбереш? — прекрачи той към мен, съзирайки несигурното ми изражение. — Глупак! — зашлеви ме през лицето с отрупаната си с пръстени ръка, а аз нито се дръпнах, нито понечих да му го върна тъпкано. Само се преместих и седнах на покритата с плочи окрайнина на водоема. — Ако бях издал Собек — последва ме Майа, прибрал плътно робата около тялото си с тракащи зъби, — ако бях издал Собек, щяха да ме попитат как съм научил. Всички щяхме да бъдем арестувани. Хрумвала ли ти е подобна мисъл? Или главата ти е прекалено тъпа?

— Но ти шпионираше в Кап — нанесох контраудар аз. — Благодарение на теб се разчу, че съм бил при Забуления. Ти знаеше, че ме е приел като гостенин.

— Какво? — дръпна се Майа назад. — О, да, знаех, че има нещо между тебе и Смехотворното плашило… Недей да ми се зъбиш: той е точно като плашило. И днешната гощавка какво е, а? Нахален опит да оспори факта, че е отшелник и саможивец! Маху, не съм казвал никому за тебе. Кого ли впрочем го интересува това?

— Значи доносникът е някой друг, така ли? — отново нанесох ответен удар, но не успях да прикрия лекото си запъване.

— Ех, Маху! Кой ще е следващият, на когото ще тикнеш нож в гърлото? Трудничко ще ти е да потопиш главата на Хоремхеб във водата! Направо ще ти клъцне топките. Ако все пак му се изплъзнеш, обучената му усойница ще те докопа. Време е да го проумееш: никой от Кап не би издал Собек на Божествения! Като служител в Дома на тайните ти казвам, че пратеникът нерядко заплаща с живота си за новината, която донася.

Взрях се невярващ в него; после попитах:

— А кой тогава? Те са знаели съвсем точно мястото в онази част на градината, където Собек е лягал с момичето. Да не би Уени да е шпионирал?

— Уени ли? — разсмя се Майа. — Че той вече не знаеше къде му е чаталът! Дори не можеше да се измъкне от леглото, ако някой не му пъхнеше под носа делвичка с пиво. Собек ми каза за разходката ти до водоема. Не мислиш, че само ти знаеш всичко! Всички сме наясно защо умря Уени. Нито е залитнал, нито е паднал във водата. Той се подигра на Плашилото и плати с живота си — изправи се Майа, събирайки последните трохи от нещо като въображаемо достойнство и тръгна по пътеката към портата в задната част. След миг спря с наведена глава — долових, че плаче. Обърна се и дойде при мен. Този път в сълзите му имаше повече достойнство: — Да ти кажа ли защо дойдох тази вечер? Мислиш ли, че съм искал да бъда тук? Дойдох само заради тебе, глупав Павиане! Защото имаме нещо общо и това е Собек. Той е привързан към тебе, макар и да твърди, че нямаш душа. Казвах му, че греши, но в крайна сметка той се оказа прав. Дойдох, защото мислех, че можеш да бъдеш и мой приятел. Освен това исках и да ти благодаря. Да, всички знаят как си коленичил в краката на Забуления и си го молил да спаси живота на Собек. Ти, глупаво копеле с маймунско лице — почти изсъска ядно Майа. — Дойдох, за да ти благодаря! — извърна се и тръгна по пътеката.

— Майа! — забързах след него. Той спря, но не се обърна. — Слушай, Майа: отгледан съм от истинска вещица. Нямах нито един приятел. Тя ме доведе в Кап, тъй като вече не можеше да ме понася. Ти и останалите ми се присмивахте. Вярно е, че не оставах длъжен… Ала Собек беше различен. И знам, че е бил предаден, няма защо да се съмняваш. Любовниците са били заловени на местопрестъплението, стражата е знаела точно къде да ги търси…

— Между другото — прекъсна ме Майа — ти спомена за Уени. Та той умря доста време преди Собек и приятелката му да започнат да се срещат в маслиновата горичка…

— Прощавай, Майа. Извинявам се за първи път в живота си. Грешката беше моя.

Мислех, че няма да уважи жеста ми, но той въздъхна, обърна се и се върна с протегната ръка. Стиснах ръката му.

— Все още съм ти длъжник, Павиане. Трудно ми беше да повярвам, че си се застъпил тъй безразсъдно за Собек. И не само на мен. Няма да забравя тоя жест. Не мога да ти бъда приятел, но ще ти бъда съюзник. И още нещо: ако търсиш шпионина и доносника, не се вглеждай в чедата на Кап — тръсна той мокрите си дрехи. — Поднеси извиненията ми на твоя господар и на останалите. Кажи им, че ми е прилошало леко и съм си тръгнал.

Той се отдалечи с тромавата си походка. Излязох през една от страничните врати и се прибрах в стаята си. Робата ми беше раздърпана, а гривната лежеше някъде на дъното на езерото. Сетих се за дългия си нож и излязох в тъмното, за да го потърся.

— Наред ли е всичко?

Обърнах се рязко. Имри стоеше с оголен меч под прострените встрани клони на едно смокиново дърво.

— Да — извиках в отговор. — След малко идвам.

Отскочих до стаята си, преоблякох се и подсуших сплъстената си коса. Почистих лицето си, очертах полукръг със свеж черен прах до очите си и си обух чифт сандали, за да прикрия следите от кал по ходилата. Порових и в кутията си за бижута, за да заменя загубената гривна.

Когато се върнах на продължаващия празничен гуляй, никой не попита нито къде съм бил толкова време, нито къде е Майа. Хюйи се бе заел сериозно с едно от момичетата. Хоремхеб и Рамзес бяха разменили вече партньорките си. Забуления отпиваше от чашата си. Ако съдех по празните възглавници от лявата му страна, а и по изражението му, брат му си бе тръгнал доста набързо. Отпуснах се върху възглавниците, взех си кълка от печено пиле и задъвках съсредоточено.

— А Майа няма ли да се върне? — пошепна Забуления.

— Не — вдигнах чашата си, за да прикрия лицето си. — Майа е съюзник, а не издайник — лицето на Забуления се изопна, а аз огледах бързо залата. Мекият звънтеж на струните, както и шумното веселие заглушаваха разговора ни. — Господарю, след първата ни среща в онази горичка кой научи за нея?

— Никой, Маху, с изключение на майка ми. От онзи ден ти беше вече набелязан.

— Но Хотеп знаеше! Помня как ми се присмя…

Забуления отпи от чашата си, а нездравата бледност на лицето му бе заменена от изчервяване.