спечелиш благоразположението на управниците? Както и да имаш шанса да те оценят и уважават?
— Слушам песента ти — отговори ми Снефру, — но думите й са неясни за мене.
— А мелодията харесва ли ти?
Лицето му бе скрито в тъмнината.
— Онова, което имаш предвид — прошепна той, — не е ли въпрос на живот и смърт?
— Може ли да се вярва на хората около тебе? — отговорих на свой ред с питане.
— На другите носорози ли? — засмя се той. — Разбира се, че може.
— А ще свършат ли нещо, което им наредиш?
— Това зависи от много неща. Но всичко си има цена.
Побутнах го, за да се скрием в почти непрогледната тъмнина; и там, под нощното небе, шепнещия хладен бриз и помахващите клони на дърветата, заложих приготвения от мене капан.
След четири дни Забуления се разпореди да приготвят за лов личната му колесница с впрегнати от най-бързоногите коне. Щяхме да го съпровождаме аз и неколцина въоръжени кушити. Господарят поиска аз да съм колесничар. Подкарах стремглаво конете към източния дял на Червените земи, където изобилстваше от щрауси, лъвове и газели. И сега, както обикновено, Забуления настоя за безупречно подготвена колесница, с богато украсени страни и за изрядна сбруя на конете, накичена със сребърни и златни медальони в чест на Монту — бога на войната, защото отивахме на война, а не на лов.
Стигнахме до царски резерват и останахме там, докато отмине жегата през деня. Вечерта се спусна с приятния си хлад, но ние не се втурнахме след бързоногите щраусови птици или стрелкащите се газели. Забуления остана в палатката си под претекст, че не се чувства добре. Изпрати неколцина от кушитската стража да ударят някой и друг пъдпъдък или заек — прясно месо за вечеря. Първоначално всичко започна по установените правила: четирима отидоха на лов, а другите четирима останаха на пост и стража. Слънцето започна да залязва, духна хладен ветрец и цветовете по небето се сменяха един след друг, както винаги преди спускането на мрака. Накладохме лагерния огън и се събрахме около него. Разпределих запасите от храна, които носехме, а господарят ми още не бе излязъл от палатката си. Храната ни имаше приятен вкус, но беше много солена — сушено месо и хляб, вече изгубил свежестта си през изминалия ден. Четиримата кушити в лагера бяха доста неспокойни, понеже другарите им не се бяха върнали.
— Не биваше да ги праща — възропта един от тях. — Ние сме войници, а не ловци. Господарят ни е длъжен да осигури месо за вечеря.
Взрях се в нощното небе. Лагерът ни бе разположен в неголяма клисура със скалисти склонове от двете страни. Кушитите бяха вече толкова изнервени, че едва ли забелязаха явното нарушение на обичайната практика при подобни обстоятелства: почти винаги лагерувахме на открито, така че огньовете да се виждат отдалече. Слушах недоволното им мърморене, но продължавах да им наливам обилно от виното: сънливостта започна да ги оборва. Казах им, че се връщам веднага, и отидох в шатрата на Забуления. Той седеше с недвусмислено мрачно изражение, отпиваше малки глътки от чашата си и ме изгледа с блуждаещ поглед почти като непознат. От вън долетяха шум от стъпки по чакълестата почва и звън на оръжия. Когато излязох от палатката, всичко бе приключило. Кушитите в лагера бяха пили от виното, в което имаше наркотик. Сега бяха натъркаляни в локви кръв, събрали се около зейналите им гърла. Около тях стояха Снефру и другарите му, въоръжени до зъби с мечове и ками; носеха и лъкове, а на гърба им бяха преметнати колчани. Всички бяха със стари тръстикови шапки срещу слънчевия блясък, кожени поли и походни ботуши, специално извадени за днешната им задача от личния боен склад на Забуления. Отидох до тях и погледнах един от труповете.
— А останалите четирима? — запитах.
— Причакахме ги и ги убихме — отговори Снефру. — Не беше никак трудно. Бяха се разделили на двойки. Чухме ги, че идват, още преди да ги видим.
Огледах внимателно останалите. Всички бяха от носорозите, подбирани внимателно един по един от домашната прислуга на моя господар.
— Сигурно си давате точна сметка за извършеното тук — заявих аз — и не може да не знаете, че нямаше път за връщане. Те са кушитски воини и са ветерани от царските полкове; избирани са лично от Божествения, за да пазят неговия син, но бе невъзможно да им се вярва безрезервно и те трябваше да платят неизбежната цена. Сега вие ще заемете местата им — спрях за малко и се вслушах в нощната тишина, раздирана от време на време от ревовете на хищниците, преди да продължа: — Вие ще ги заместите. Ще бъдете лична прислуга на моя господар. На прахта под нозете му. Няма да има нито тържествени клетви, нито горящи огньове с пушеци от тамян. Вече сте се заклели с пролятата кръв на тези мъже. И не очаквайте, че Божествения може да пощади някого от вас, ако се осмели да издаде останалите. Смъртта му ще последва незабавно и ще бъде много жестока: набиване на кол.
Седма глава
Вкочаняващите се тела на кушитите заровихме дълбоко в сгорещения още пясък в мразовитата тъма на пустинята. Снефру ме уведоми, че труповете и на останалите са били скрити така. После Забуления събра всички.
— Стореното тук — заговори той с приятен тон, сякаш се обръщаше към група приятели — беше възмездие за предателите. Никой не може да вдига ръка срещу Сина на Божествения. Сега се приберете — обиколи той с поглед групата, взирайки се в тъмното, като че искаше да запамети лицата на всички. — Върнете се в двореца един по един. Ако някой ви попита, отговаряйте, че не знаете нищо за това. Сега и завинаги: не знаете нищо за това.
Когато те си тръгнаха и се отдалечиха в нощта, Забуления взе една главня от огъня и подпали шатрата си. После вдигна меча си и започна да сече колесницата като човек, обладан от зъл дух: разпарчетоса украсата, разцепи гнездото за късите копия и разби колчана. Великолепният Почетен лък, който бе любимото му ловно оръжие, бе нащърбен и напълно повреден. Късите копия и стрелите бяха нахвърляни по пясъка. Лишен от бастуна си, той се движеше тромаво и непохватно. Не ме призова да го последвам, щурайки се като умопобъркан. Най-сетне спря и остана изправен, с отпуснати ръце, оцъклени очи, дълбоко и учестено дишайки. После падна на колене и хвърли пясък по лицето си. А накрая изтегли кинжала си, изправи се, залитна и се заклатушка към мене. Имаше вид на човек, запътил се решително нанякъде. Тръгнах към него, за да му помогна, но сега движенията му станаха бързи и точни: вдигна ръка и ножът му ме рязна под лакътя и одраска дълбоко лявата ми китка. Сепнах се от последвалата болка и се отдръпнах, а той ме догони, сграбчи предницата на ловната ми дреха и я разкъса. Спрях, готов да го отблъсна.
— Маху, събери си ума! Нали са ни нападнали либийски бедуини — той измайстори подръчни превръзки за раната ми, а след това нарани по същия начин и себе си.
Бяхме потънали в пълна тъмнина във вече обитаваното от духове място, изпълнено с рева на примъкващите се все по-близо нощни хищници и брулено от хапещия вятър, който пълнеше очите ни с фин жилещ прах и изстудяваше почти мигновено потта по телата ни. Болеше ме всичко. В раните чувствах пареща болка, все едно че някой ме бе горил с живи въглени. Когато прецени, че всичко е както трябва, Забуления взе още една главня от огъня и я завъртя, за да огледа около себе си. Приличаше на призрак със странното си издължено лице и непохватните движения на тялото в танцуващите пламъци, но погледът му беше спокоен и твърд. А когато заговори, гласът му беше тих и внимателен, като че приказваше на себе си или редеше някоя от молитвите си, макар и да не знаех коя бе тя:
— Хайде, Павиане, нямаме повече работа тук.
Освободихме спънатите коне; Забуления ги потупваше успокоително, защото бяха силно разтревожени от пролятата кръв и от тъмните фигури на нощните хищници. Качихме се на колесницата и потеглихме бързо и възможно по-далече от пълната с духове клисура; копитата на конете чаткаха по земята, колелата тракаха, а ние летяхме като носещи зла прокоба птици под обсипаното със звезди небе — към покоите ни в двореца Малгата.
Поведението на Снефру и на останалите не загатваше с нищо за случилото се. Разбира се, появата на
