— Настойчиво е искал да помислиш за избора по кой път да поеме човек.
Кимнах отново. Забуления продължаваше да ме гледа напрегнато. В светлината на огъня лицето му изглеждаше по-скоро красиво, отколкото грозно — с меки и овлажнени очи, както и с пълни, щръкнали напред устни, които бяха разделени в ясно видима усмивка.
— Не ми ли вярвате? Дотук ли стигнахме?
— Маху, трябваше да бъдем сигурни.
— Не съм ли доказал вече предаността си? Какво друго потвърждение ще поискате?
— Не става дума за миналото — обади се Тийи, — а за настоящето и бъдещето.
Тя заговори на неразбираем за мене език с мъжа до нея, който се оттегли. Царица Тийи ми даде знак да отида при тях. Двамата се отдръпнаха от огъня, за да мога да седна срещу тях. Тийи ме подкани да ям и да пия, като сама държеше меха с виното.
— Маху, утре ще можеш да се наспиш. А тази нощ си длъжен да слушаш. Разказах ти за раждането на моя син и за онези болки, а и за начина, по който е бил похитен и държан от жреците, които не са се посвенили да го малтретират.
Забуления изръмжа, като че ли думите на майка му бяха разровили паметта му и довели до кипване на омразата, стаена там.
— Пренебрегван и унижаван — продължи Тийи. — Маху, жреците също знаеха за моите сънища мечти, когато носех в себе си моя син, а той играеше в утробата ми. Да, Маху, бленувах за величието на един фараон, който ще грее високо на Далечния хоризонт. Разбира се, чувствах се носена на крилете на щастието! Говорех за това на моя съпруг, Божествения, който го споделял с жреците. Те пък побързали да направят своите хороскопи и… безпокойство налегнало фараона. Жреците не споделяли радостта ми за бъдещето, а започнали да шушукат за Прокълнатия като за върховен повелител, който ще отсъди и ще наложи съвсем неизгодно за тях отношение към другите богове на Египет.
Вече полупиян, се обърнах и се загледах назад. Никога не съм приемал сериозно сънищата или хороскопите. Леля Изития ме бе излекувала от всичко това.
— Маху, не ни вярваш, нали? — попита Забуления.
Спомних си какво бях казал на Хотеп. Отговорих му:
— Вярвам в нещата, които са следствие на любовта и на омразата. Например в едно дете, което е било самотно и към което са се отнасяли зле… — Забуления се разсмя тихо. Попитах и двамата: — Заради това ли се домъкнахте в пустинята?
— Маху, я се огледай добре — изрече бързо и настойчиво Тийи. — Какви са тези мъже?
— Безмилостни убийци — отговорих веднага. — Всичко ме боли — отново се чу тихият смях. — Обитатели на пясъците — прозях се аз и разтрих ръцете си.
— Не, Маху — усмихна се Тийи. — Те са мои сънародници.
Притаих дъх. В Кап бях чул слухове и приказки за очарованието на тази млада жена от Ахмин, която пленила Великолепния и заради която той нарушил обичая от незапомнени времена фараонът винаги да се жени за чуждоземка. Като младежи се кикотехме в шепи за предполагаемите умения и достойнства на царицата в кревата. Смехът ни се бе оказал ненужен и недостоен.
— Родът ми е от Ахмин; скоро ще видиш и други от моите хора.
Ликът на Хубавицата се върна в мислите ми.
— Но всъщност — продължи Тийи — ние сме шешну от племената апиру, които преди много години прекосили Синай от Ханаан, привлечени от богатствата на Египет, от чернозема около Нил с неговите обилни реколти и от милостта и покровителството на фараона. Станахме едно цяло с Египет. Е — присви рамене тя, — поне някои от нас. Други заживяха извън градовете в грижи за семействата и стадата си, запазвайки почитта към своя бог. Близките ми поеха по други пътища. Да, Маху, аз съм жрица на Мин35. Танцувала съм пред статуята му в храма, но това са неща, които остават на повърхността като тревата и храстите, носени от реката. Египетските обичаи приличат много на дреха, която мога да облека и да сваля всеки път, когато се налага.
Седях на мястото си спокоен и невъзмутим: не усещах вече никакви болки, включително в глезена, а студеният вятър и вледеняващите кръвта звуци на нощта бяха изчезнали.
— Египетската дума за човешки род е реметх — продължи Тийи, — която е еднаква с думата за египтянин. — Маху — приведе се тя напред, — отначало египтяни, либийци и кушити са били в една общност, която се покланяла на един и същи, невидим и всемогъщ бог. Египтяните го наричали Атон, а за моите хора той бил Елохим или Господаря Адонай. Различни имена за едно същество. Той обитава въздуха, който дишаме, или по-точно, е самият въздух. Той е в нас и действа чрез нас, поддържайки целия живот, но същевременно е нещо отделно, което обича всичко и създава всичко. Така е било поне в началото. Но по- късно човешкият род поема по различни пътища, създавайки богове по свой образ и подобие, като нарязва Единосъщния така, както ти отрязваш парчета от плод. Богът на войната е Монту; богът на реката е Хапи; богът на Земята е Геб; богът на слънцето е Ра… — махна тя. — Маху, дойде времето да захвърлим детинските глупости.
— Маху не е жрец — намеси се Забуления. — Боговете не го интересуват ни най-малко. Нали така?
Отговорих му с празен немигащ поглед.
— Ти мислиш, че се покланям на Атон — продължи той, — и това е вярно. Обаче величественият Слънчев диск е само символ и външна проява на моя Отец. Маху, моят блян е да бъда Ехнатон, Сиянието на Атон. А това не е само мечта, защото е моя съдба.
— Още един бог сред толкова много — оспорих думите му. — Дори Божествения отдава дължимата почит на Атон…
— О, да — вдигна ръка Забуления като учител в класна стая. — Боготворим Атон и показваме публично почитта си към останалите, защото така трябва да постъпваме, поне засега — наведе глава. — Маху, знам добре какво мислиш — зазвуча приглушено гласът му. Храмът на Амон Ра има хиляди жреци. Собствените му домове на среброто са пълни със скъпоценни камъни, злато, сребро, аметисти и ясписи. Жреците притежават имения и друга собственост от Делтата до отвъд Третия праг. Храмовете разполагат със свои военни части, ескадрони от колесници, писари: те са царство в царството. Жреците определят празничните ритуали и годишните календари. Те направляват всички дела и прояви на всекидневния живот. Това важи с пълна сила за храмовете в Карнак и Луксор. Ами останалите: Анубис, Изида и Птах в белостенния град Мемфис? — махна той с ръка. — Можеш ли да си представиш, какво ще се случи, ако тези храмове се обединят срещу властта на фараона? Помисли само за скритото в тях богатство. Цели легиони жреци, които държат и ножа, и хляба, изхранвайки населението с припасите в своите хамбари и складове, без да броим предлаганите от тях подкупи и възможностите за купуване на определени личности. Те трябва да бъдат държани под контрол — вдигна поглед към небето и каза тихо: — Нощта отминава. Маху, ти току-що надникна в бъдещето, а това бъдеще няма как да не се случи — той стисна бастуна си, изправи се несигурно и помогна на майка си да стане. — Ето защо те докарахме в пустинята. За да бъдем напълно сигурни в теб, преди да те обвържем още по-здраво, за да можеш да участваш в жертвоприношението.
Оставиха ме сам за известно време. Някакви хора идваха и си тръгваха в тъмнината. Донесоха ми още храна. По някое време съм заспал. Разбуди ме доста грубо разтърсване; небето бе започнало да просветлява, макар че вятърът беше все така студен. На малка могила недалече видях олтар, който бе приспособен набързо от купчина струпани камъни и сега бе ограден в пръстен от мъжете, домъкнали ме тук без моето съгласие. Царица Тийи и Забуления бяха застанали вече пред олтара с лица към изгряващото слънце. Стражите ми посочиха, че трябва да се присъединя към тях. Пуснаха ме през оградителния пръстен и се качих на могилката. Усещането ми беше странно: намирах се на място, което нямаше нищо общо със светилищата и храмовете, които бях посетил досега. Нямаше нито преливащи от цветове колони, нито фрески, а само едно осеяно с пясък и чакъл хълмче към окрайнината на пустинята. Масата на олтара представляваше каменна плоча, поставена върху други камъни. В краищата светеха запалени гърнета с тамян. В средата хляб, вино и съдинка с масло бяха поставени близо до току-що заклано яре, чиято кръв бе хванала съвсем тънка корица около раната, зейнала в гърлото на жертвата.
Царица Тийи наръси всичко с тамян. Забуления взе бързо съдинката с масло и го обля цялото. Донесоха запалена главня; царица Тийи я взе и я задържа изправена. Приковали очи в Далечния хоризонт, двамата следяха как розовият блясък се превръща в огненочервено сияние. Пламъкът играеше във вятъра. За първи път в живота си почувствах, че присъствам на нещо непознато и не толкова свещено, колкото странно и
