кръста, след което нещо го повлече надолу. После се появи отново, но един от крокодилите го обърна рязко и го повлече надолу. Дойдоха и останалите хищници. Реката около папирусовия гъсталак заклокочи. Тялото на Имри се въртеше между изскачащите муцуни на крокодилите. Разнесе се още един продължителен страховит писък и водата почервеня, а после настъпи тишина.
Припявайки монотонно някакъв химн, Забуления забиваше пръта все по-далече и по-далече от току-що разигралата се ужасна сцена. Най-после стигнахме талвега. Той ме подритна съвсем леко в ребрата. Изправих се бавно и непохватно, но не забравих да взема пръта от ръцете му, а господарят ми се върна на своето място на кърмата.
— Маху, половувахме добре: стига толкова смърт — тихо издума той. — Време е да се прибираме.
Когато се върнахме в Павилиона на мълчанието, известих на всички за трагичната смърт на Имри. Двамата с господаря ми подхванахме обичайния траурен ритуал: раздрахме горните си дрехи, посипахме главите си с пепел и започнахме да се храним съвсем по малко. Не излизахме от покоите си, но продължихме да се срещаме тайно. Забуления не прояви и капка угризение:
— Маху, обърнах се с молитви към моя Отец и той, който вижда всичко и познава всичко, като прониква и в най-скритите кътчета на сърцето, ми каза, че Имри трябва да умре — прехапах език, за да замълча. Той прокара пръст по петната от пепел по бузите си. — Искаш да ме попиташ защо го направих, нали? — потупа той отстрани главата си. — Получих отговора по време на молитвата на брега.
Отново замълчах. Аз също смятах, че Имри бе предател и убиец. Тогава значи нещата бяха съвсем прости: ставаше дума за избор между живота и смъртта.
— Ей, Маху, какво се умисли? Изплюй камъчето. Какво се върти из мозъка ти?
— Че Имри не е бил сам.
— Защо смяташ така?
Бяхме седнали в градинския павилион. Излязох, огледах наоколо и се върнах, затваряйки вратата след себе си.
— Имри никога не се е отдалечавал твърде много. Следователно в тази група има други, които пренасят съобщенията и които му обясняват какво трябва да прави и му дават съвети.
— Добре. Много добре!
— Ако една от смокините е загнила — продължих аз, — всичко в кошницата е готово да се развали.
— Маху, колцина са в кошницата?
— Седмина пазачи кушити. Откога са на служба тук?
Лицето на Забуления помръкна.
— От седем-осем години. И ще продължат да ме пазят — изгледа ме продължително изпод вежди. — Защо ме питаш, Маху? — щракна с пръсти той. — Ако има още нещо, длъжен си да го уредиш. Свърши онова, което трябва да сториш.
Завъртях се около кушитската стража. Те разполагаха със собствени помещения, където живееха отделно от другите в домакинството. Закоравелите в битки и покрити с белези ветерани бяха обезпокоени от внезапната смърт на Имри. Една вечер отидох във вътрешния двор, където правеха свой помен: принасяха вино, плодове и парчета месо пред грубовато резбована статуя и пееха химни на собствения си език. Почувствах се неловко. Поискаха да научат от мен повече подробности за смъртта на Имри и аз, разбира се, я описах като възможно най-нелепия нещастен случай. Как сме задълбали в папирусовия гъстак и сме раздвижили крокодилите. Те заклатиха недоверчиво глави.
— Имри беше много добър ловец — твърдо каза един от тях. — Обикалял е много пъти по реката. Познаваше водите й, както и номерата на гадните зверове…
Можех само да свия рамене и да кажа, че и най-добрите ловци допускат грешки. Съчиних историята, както е редно: двамата с господаря ми сме направили всичко възможно, за да го спасим, но крокодилите, настървили се от свалените от нас птици, са ни нападнали — и друг път се бяха случвали подобни неща по реката. Подозренията им обаче се бяха разбудили. Видях го в скачащите им погледи и в променящите се изражения. Смъртта на Имри не бе разрешение на проблема. Скоро щеше да го замени някой от останалите. Проучих внимателно поведението на кушитите и на всички останали в дома, като попивах и най-малката подробност, следейки навиците и взаимоотношенията помежду им. Охранителите не само живееха отделно, но и се отнасяха оскърбително към цялата прислуга от носорози — обезобразените мъже и жени от кухните, останали без нос заради някакво невинно прегрешение. Между двете групи имаше ясно изразена дълбока неприязън и направо презрение. Цялата прислуга бе подбрана само по един белег — отблъскващ външен вид. Ала кушитите се изживяваха като воини, докато безносите бяха дребни правонарушители и престъпници. Носорозите живееха отделно. Някои бяха семейни. Никой от тях не отиваше в града и дори до бедняшките пазарища покрай брега, където също кипеше търговия, ако кушитите не бяха с тях, за да ги пазят.
Един от безносите привлече вниманието ми: Снефру — приблизително на моя възраст, надзираваше оборите. Беше широкоплещест, действаше бързо с юмруците си, но честността му не се оспорваше от останалите. Полагаше старателни грижи за външния си вид, с което сякаш се стараеше да компенсира впечатлението от ужасния белег в средата на лицето му и надолу, където някога бе имало нос и горна устна. Не щадеше усилия за обслужването на конете, добросъвестно вършеше работата си и дори притежаваше известни ветеринарни умения.
По вечерна хладина Снефру винаги сядаше да се храни с останалите мъже, но преди това не пропускаше да смени кожената си пола с одрипавяла, но чиста роба, както и да измие лицето и ръцете си с осолена вода. Отначало го наблюдавах внимателно отстрани, но покрай общия ни интерес към конете се запознах бързо с неговия случай. Бил е писар и е отговарял за оборите при военните от другата страна на Тива. Баща му, майка му и сестра му починали от треска, която върлувала в скупчените занаятчийски квартали отвъд градските стени.
— Не можех да платя таксата за балсаматорите — призна ми Снефру, докато чистеше с четка хълбоците на един кон. — Бях много отчаян. Тогава ме споходи мисълта, че липсата само на едно животно от обора ще остане незабелязана. Изведох коня през нощта и го продадох на група бедуини. За нещастие те били спрени за проверка от охранителен отряд, а конят имаше опознавателно клеймо. Те бяха наказани със смърт, а мен ме отведоха в затвора. Единствената причина да запазя живота си бе умението ми да се грижа за конете — протегна той силните си, мускулести ръце, след което посочи белега на лицето си: — Палачът се оказа несръчен: отряза дълбоко не само носа, но и горната ми устна. Бях прокуден в селото на носорозите. Престоях там цели две години до пристигането на царски вестители, които търсеха добре подготвени люде за работа тук. Показах им служебното си досие — сви рамене той — и оттогава съм в дома на Забуления.
— Снефру, бил ли си на военна служба? — оказа се много трудно да не гледам в ужасния белег: в лицето му сякаш бе вдълбана черна сянка, а „раната“ на устата му пречеше да изговаря някои думи.
— Служих с мобилизирани войници — отговори той. — По едно време дори бях водач на колесница.
— Но сигурно не и като храбрите кушити: прав ли съм? — сниших гласа си аз.
— О, остави ги тях — мина Снефру от другата страна на коня, клекна и вдигна единия заден крак, за да огледа копитото.
— Защо, какво имаш против тях?
— Те са високомерни и жестоки — не сведе от мен погледа си Снефру. — Но и вие, господине, сте също като тях. Защото сте сянката на господаря. А през последните няколко дни идвате тук, предлагате ми вино и хляб и разговаряте с мене. Сигурно искате нещо… Не знам какво, но виждам, че обезобразеното ми лице ви смущава… И ето че стигнахме до кушитите, чийто капитан Имри загина при много загадъчни обстоятелства в крокодилско свърталище. Какво искате?
Изправих се:
— Не си падам по оборите — усмихнах се леко подигравателно аз. — Вечерта е приятно прохладна; изгряха и звездите…
Снефру излезе с мене. Разговаряхме дълго и успях да го преценя колко струва. Изборът ми се оказа правилен. На този човек можеше да се вярва, но амбицията му беше повече от голяма. Спряхме под едно тамариндово дърво; погледнах нагоре към клоните му.
— Снефру, би ли пожелал да промениш живота си? Да получиш прошка за престъпленията си и да
