принцът отвори личната си съкровищница. На кушитите се плащаше от Дома на среброто; сега телохранителите му получаваха щедро възнаграждение от Единствения, комуто служеха. Разбира се, Божествения отец Хотеп се шляеше редовно из резиденцията на моя господар: влизаше и излизаше през портите, съпроводен от ято жреци и от офицери, служещи в Свещения отряд. Разпознах бързо Хоремхеб и Рамзес: почернели от слънцето, те обикаляха с цялото възможно перчене и високомерие на себеподобните си. Пресрещнах Хотеп при вратата към градината на принца.
— Идвам с искане от моя господар — казах му съвсем тихо и се поклоних ниско. — Той настоява подчинените от свитата,
Хотеп не отмести поглед и светлите му, злобно присмехулни очи ме огледаха внимателно.
— Значи не искаш моите придружители да ходят насам-натам, така ли?
— Ваше превъзходителство — поклоних се отново, — вие и вашите хора сте винаги добре дошли. Но не бива да забравяте, че принцът изгуби съвсем наскоро капитана на личната си стража при онова подло нападение в Червените земи… — разперих ръце аз. — Господарят ми не е нито елитен воин, нито дори обикновен войник… — леко се запънах, като че самият аз бях изнервен.
Хотеп се извърна, закрил лице с ветрилото си, и се огледа: нямаше как да не забележи стражата при всяка врата с взети за бой копия и свалени от рамото лъкове. Удостои ме с ленива усмивка и ме потупа по гърдите.
— Хоремхеб има право: ти си умен павиан — и той се обърна към съпровождащите го: — Уважаеми господа, нищо не пречи да останете тук. Трябва да предам съобщенията, които нося от Божествения.
Той се отправи бързо към градината, където господарят ми го очакваше в павилиона. Свитата му се разпръсна неловко. Някои тръгнаха към портата, а други — към сянката под дърветата. Хоремхеб и Рамзес, окичени със златните си огърлици за воинска доблест, които блестяха на слънцето, останаха на място, потупвайки се по краката със служебните си палки.
— О, приятели! — тримата си разменихме миролюбиви потупвания.
Рамзес ме щипна закачливо по ръката.
— Ей, Павиане, наистина си се качил високо — тихо каза, преди да ме пусне, за да стисна ръката на Хоремхеб.
Великият воин бе понапълнял, с впечатляващи мускули по раменете и ръцете, със силна длан и тъмни очи на познатото сурово лице, изсечено като от гранит. Главата му, както и на Рамзес, бе обръсната гладко. Видях белег високо на дясната скула на Хоремхеб. Той забеляза погледа ми и потърка с длан мястото.
— Либийска стрела — усмихна се, но очите му останаха сериозни. — Двамата с Рамзес обикаляхме пустинята в преследване на онези мародери, които са нападнали господаря ти.
— Намерихме къси копия, стрели и белеещи кости по пясъка — присви очи Хоремхеб и се обърна към слънцето. — Същото ще се случи и с моите кости, ако не седнем на сянка да пийнем по едно вино.
Поведох ги бързо към малките масички, които бях приготвил в ниша под един прозорец с изглед към градината. Поднесох им сладко бяло вино и захаросани орехи. Двамата замляскаха шумно; топяха пръстите си в съд с вода и ги обърсваха в кърпите за хранене, оглеждайки се наоколо. Хоремхеб видя стражата в тъмното и се ухили.
— Маху, бива ли ги? — той кимна към тях. — Добри ли са колкото кушитите?
— Добросъвестни са и убиват веднага щом се наложи — усмихнах се и вдигнах чашата си за наздравица.
Рамзес се разсмя зад затулената си с ръка уста:
— Войници без нос — подигра се той, — а и с малка военна подготовка. Маху, ти ли си ги обучил?
— Я ми кажете, за какво се бият мъжете най-често? — попитах, без да отговоря на въпроса му. — За пари? За плячка? За жени?
— За слава — отряза Хоремхеб и добави: — За славата на Египетското царство.
— А къде е тяхната слава — възразих аз, — както и славата на Единствения, комуто служат?
Усмивката се стопи от лицето на Хоремхеб.
— Божествения може да прати веднага полка — пошепна той — и да смете набързо тези самозванци.
— Да нападне собствения си син, така ли? Обичното дете на царица Тийи? Приятели мои, ще ви кажа нещо: в живота на човека идват мигове, когато той трябва да направи избор. От тези избори зависят животът, славата и щастието му.
— Какво искаш да ни кажеш? — озъби се Рамзес, чието сухо лице погрозня мигом от кипналия в гърдите му гняв.
— Ние сме чеда на Кап. Не ви заплашвам, нито ви обяснявам как трябва да бъдат нещата, а само ви казвам как стоят. Дадох на Собек добър съвет, но той го пренебрегна. Направих за него всичко, което можах. Не очаквате ли от мен да направя същото и за вас?
Хоремхеб избърса устата си с опакото на ръката и стана. Рамзес го последва. Тръгнаха към изхода, но Хоремхеб се обърна с усмивка на лицето:
— Имам две нови джуджета. Маху, няма да забравя никога онази нощ — усмихна се широко, — а и ужасиите на крокодилското свърталище. Но ти си прав: човек не знае кога може да го отнесе течението.
Двамата с Рамзес продължиха с мързелива крачка към вратата. Тъкмо бяха излезли, когато се показа Хотеп. Махна ми да не ставам и седна срещу мене.
— Добре, добре, добре — цъфна усмивка на сбръчканото му лице, но зоркият му поглед ми напомни ястреб. — Маху, промените тук не са нито една, нито две.
— Много важно е принцът да се чувства на сигурно място.
— Грижи за него полага Божествения, а ние, всички останали, сме в сянката на шепите му.
— Разбира се. И все пак предпазливостта и мъдростта са дарове, дадени ни от боговете.
Хотеп взе чашата на Хоремхеб и отпи от нея:
— Няма ли да ми разкажеш отново какво стана в Червените земи?
Изпълних желанието му. Той кимна разбиращо.
— А с Имри?
Описах подробно лова по реката.
— Гибелен нещастен случай — приключих разказа си.
— Всички ли от стражата, чийто началник беше Имри, са избити в Червените земи?
— Така изглежда.
— И сте отишли там на лов, така ли?
— Да, тръгнахме на лов — отговорих, без да мигна. — За газели и щрауси: каквото срещнем.
— А защо не взехте салукски хрътки?
Съумях да прикрия внезапното си вълнение от грешката, която бяхме допуснали по недоглеждане. Хотеп остави чашата и повтори:
— Кажи ми, защо не взехте бързоногите салукски хрътки?
— Господарят ми знае колко се страхувам от тях — отговорих му спокойно. — Леля ми Изития имаше салукска хрътка, която разкъса любимата ми маймуна. Така и не можах да го забравя…
— О, да, Изития — почеса се Хотеп по врата. — Научих, че не ходиш при нея.
— Тя никога не е излизала от сърцето ми.
Хотеп се усмихна многозначително:
— Тя твърди, че съдбите ви са преплетени.
Почувствах тръпки от страх по гърба си.
— Чии съдби по-точно? — попитах. Хотеп отпи отново от чашата, за да прикрие този път собственото си смущение. — Защо бях изпратен в Кап? — възползвах се от объркването му. — Баща ми наистина беше храбър войник, но Тива е пълна със синове на храбри воини.
— Леля ти се обърна с молба към мене, когато Божествения научи за смелостта на баща ти, но това, Маху, е вече минало — усмихна се Хотеп. — Погледът ни трябва да е обърнат към бъдещето. Какво ще стане с твоя принц, когато брат му наследи трона?
