— Е, и? — попита Ай.
— Да пречупят волята му.
— Никога — разшириха се зениците на Нефертити.
— И да го убият.
Нефертити наведе глава и изстена сърцераздирателно. Но когато вдигна поглед, в очите й пламтеше лудешки гняв. Протегна ръка и ноктите й замалко да издерат бузите ми, но баща й я хвана за китката.
— Сигурен ли си, Маху?
— Да, убеден съм. Принцът не може да бъде обуздан и принуден да замълчи. Той държи на своето и се покланя на нов бог.
— Когото почита и баща му — отсече Ай.
— Само привидно — възразих. — За политическо равновесие срещу войнството на Амон и заради настойчивите искания на царица Тийи. Египет има много богове — продължих. — Амон не възразява, докато никой и нищо не оспорва върховенството и монопола му върху богатствата и властта.
— Но нашият принц не е наследник на престола!
— Би могъл да стане.
Градината бе притихнала; чуваше се само призивният вик на една гълъбица.
— Какво те кара да мислиш така? — запита Ай.
— Тутмос храчи кръв.
— Това още нищо не значи…
— По принцип да, но не и на такава млада възраст. Дори да доживее да празнува милион годишнини, дано боговете се погрижат — допълних подигравателно, — като същото важи и за нашия принц, помислете сами: какво ще стане, ако в бъдеще, когато ще царува един боледуващ фараон, брат му Ехнатон се изтегли от Тива и основе съперничещ царски двор и храм на нова религия?
— Много добре — тихо изрече Ай. — Първокласен ученик, който е достоен да бъде учител. Маху, наистина разсъждаваш правилно.
— Продължавай, Маху — гневът на Нефертити бе отминал и сега ме гледаше с любопитство. — Хайде, какво още — настоя.
— Ако нашият принц умре, няма никаква опасност от разделение, както и никакво противоборство…
— Но ако умре и Тутмос? — попита Ай.
— Великолепния има дъщеря — засмях се. — Шишнак или някой друг може да се ожени за нея. Няма да бъде първата династична промяна в Египет — погледнах към градината и добавих: — И ако това се случи, ние ще придружим господаря си по пътя му към Далечния хоризонт. Нито един от намиращите се сега тук няма да остане жив.
— Царица Тийи ще се противопостави — заяви Нефертити.
— Без подкрепата на своя съпруг и на синовете си ли? Възможно ли е да не се знае, че жреците на Амон виждат в царица Тийи първопричината за своенравието на втория й син?
— Добре, но какво може да се направи?
— Нищо — отговорих. — Това е самото око на бурята. Нашият принц е в ръцете на своя бог.
— А как биха обяснили евентуалната му смърт? — запита Нефертити.
— Много просто, с нелеп нещастен случай. Всички си спомнят за гарваните, прелетели над храма на Амон, както и за така нареченото богохулство на принца в химна за Атон, изпълнен на подобно свято място! Бръснатите глави на Амон ще настояват, че смъртта на Ехнатон е дошла като наказание от техния бог, както и като доказателство за върховната роля на Амон. Целта им е не да отрежат цвете или да окастрят клоните, а да ударят смъртоносно в самите корени.
— Необходимо ни е време — каза съвсем тихо Нефертити и прокара няколко пъти ръка върху корема си. — Маху, бременна съм — понечих да й поднеса поздравления, но тя ме спря. — Пентжу го потвърди — озари усмивка лицето й. — Поисках от Мерире да поеме работата на жрец в моя параклис. И двамата се заклеха да пазят тайна. Ами да — подкачи ме, свела леко глава на една страна. — Маху, нима мислиш, че си единственото чедо на Кап, заклело се да ни бъде предан служител?
— Едва ли може да има мъж, който да не се е заклел във вечна вярност към вас — отвърнах официално.
— Много добре казано, Павиане — щипна ме тя по носа и повдигна долната си риза, за да видя съвсем леко издутия й корем. — Май вече съм в третия месец. Пентжу дори ми каза, че може да родя близнаци. Божественото семе е посято и трябва да му се даде шанс да изкласи.
— Но как? — щипна Ай долната си устна, потънал все още в налетелите го мисли. — Как е възможно да се обърнат нещата? Божията ръка трябва да ни се притече на помощ. В Карнак все още има наши шпиони…
Нефертити погледна встрани.
— Маху, а ти какво ще предприемеш?
Помислих си за Собек и се усмихнах, но не отговорих.
По-късно през деня отидох в Тива, но по обиколен път, за да се измъкна от евентуален преследвач. Стигнах до огрян от слънцето площад, претъпкан с търговци на овце, гъски и кози, които шумно хвалеха стоката си. Рибари и селяни предлагаха зеленчуци, месо, сушена риба и сладкиши. Някакъв земеделец се пазареше с купувача си за един вол:
— Няма да го дам за по-малко от пет мерки пчелен мед — кряскаше човечецът, — единайсет мерки масло и…
Спрях, сякаш се интересувах от сделката, и бързо се огледах. Не ме следеше никой.
— А вие колко давате, господине? — викна към мен купувачът.
— Половин унку в злато — отговорих.
Пазарлъкът пламна с нова сила. Отминах, скрил лице в гънките на робата си, все едно се опитвах да се спася от острите миризми на пот, сол, всякакви подправки, печено месо и сушена риба. Навлязох по-дълбоко в лабиринта от улички, сергии и магазинчета. Спрях да погледам с възхита хетски бижута и сирийски върви и синджири. Огладнях и си купих малка тръстикова кошничка със сушени фурми, поръсени с шамфъстък и рязани бадеми. Погледах как пекат гъска на шиш. След като се нахраних, седнах под една палма, където уличен бръснар ме обръсна и ме намаза с масло. През цялото време се взирах да открия евентуален преследвач. Заобикалях обичайните маршрути на тържествените процесии и местата, където се събираха представителните лица, преструвайки се на заможен собственик, тръгнал на пазар. Спрях пред сергията на един бижутер, който спореше с клиент за състава на природната сплав38.
— Четирийсет сребро и шейсет злато — настояваше клиентът.
Огледах скъпоценните камъни — смарагди, ясписи, гранати и рубини.
— Имам още в сандъка отзад — измъкна се бижутерът от разправията, — скрити от крадливи очи и ръце. Този мъж — ухили се той по адрес на клиента — просто бърка, нали?
— Да — кимнах. — Природната сплав е с двайсет части сребро и осемдесет злато.
Клиентът ме зяпна и се омете. Извадих кесията си и отмерих половин унку сребро на малките подскачащи блюдца на везната. Бижутерът се ококори.
— За теб е — казах тихо, — ако се съгласиш да остана тук за малко. А сега се огледай и ми кажи: следи ли ме някой?
Бижутерът разлюля блюдата на везничката и се озърна боязливо.
— Не, не виждам никого. А, сбърках. Има някакъв човек. Току-що мина зад сергията. От пустинята е; тъмнокож, с кожена пола от бойна униформа и препасан с ремък през гърдите. Ето, обърна се и си тръгна.
Оставих сребърния отрязък, излязох встрани и се огледах. Не видях „кожена пола“ сред тълпата, а само нубийци и дългополи бедуини, либийци с перести украшения на главата и светлокожи шардански наемници. Прекосих тесен канал и тръгнах из беден квартал покрай старата кейова стена, който продължаваше надолу с малки криволичещи и смърдящи пътеки между къщи от непечени тухли, измазани с кал и покрити с палмови листа. Отвсякъде се виеше дим. Кашлях и ми се повдигаше от смрадта и пръснатите навсякъде боклуци. Просяците бяха безброй, но предполагаемата ми сила, да не говорим за препасания кинжал, ги държаха на разстояние. Спрях на един ъгъл и подадох дебен мед на някакъв писар. Бе се настанил на сянка
