Погледнах Хюйи право в очите:
— Друже, можеш да откажеш и да се върнеш в леглото, но тогава всичко между нас ще приключи. А когато се срещнем отново, ще бъдем смъртни врагове.
— Ами ако се опитаме да ви спрем? — запита съвсем тихо Рамзес.
— Задачата ви не е такава — отряза го Ай. — След като сте тук, от вас се очаква да ни пазите.
— Само попитах — възрази ядно Рамзес. — Ние сме офицери от Свещения отряд. Участието ни в такова дело може да е пагубно за нас.
— Ако откажете да ни сътрудничите — обади се внимателно Тийи, — с вас е свършено, така или иначе.
— Паднахме в капана — сви рамене Мерире. — Ни така, ни инак.
— Не, не сте в капан. Наследникът на престола Тутмос е призован в Полята на блажените. Той умира.
— Как разбра? Гадател ли си станал? — попита Рамзес.
— Млъквай — озъбих му се. — Тутмос наистина умира, иначе нямаше да сме тук. Божествения остарява. Така че на по-малкия му син е отредено да стане фараон, Стопанин на Големия дом и Господар на Двете земи. Ехнатон ще носи Короната и Уреуса. Той ще принуждава народите да треперят под нозете му. Тази нощ може да се окаже върховен миг във вашия живот и слава.
— Приемам — махна Хюйи с ръка. — Искам да бъда част от това, което ще става.
Пентжу и Мерире го последваха. Но и двамата попитаха за какво ще са потребни.
— Един жрец от Царския кръг и един лекар от Дома на живота ли питат? Вашето присъствие е от решаваща важност в официална делегация на Великата царица.
Настъпи мълчание. Всички зачакаха да чуят Хоремхеб и Рамзес.
— С вас сме — внимателно обяви Хоремхеб. — И щом това трябва да стане — на грубото му лице се появи лека усмивка, — най-добре да го свършим бързо. Да не губим и миг.
Ай донесе палитра за писане, най-фин папирус, черно и червено мастило и калъф с тръстикови калеми. Документите бяха подпечатани с личния картуш на царицата, а в това време Хоремхеб и Рамзес се въоръжиха с мечове. И аз мушнах кинжал под връхната роба. Загърнахме се и излязохме във вътрешния двор. Рамзес ни посрещна със запалени факли и малка свита. Когато тръгвахме, Нефертити се появи на стъпалата и ме повика. Притисна два пръста до устните ми и каза:
— Маху, кълна се и в небето, и в земята, че няма да забравим това никога.
Слязохме бързо до реката и се качихме на военните кораби. Всички бяхме потънали в мислите си. Скоро стигнахме до Пристана на Златния овен, както наричаха кея при храма на Амон Ра, който се извисяваше като тъмна грамада над нас. Факли осветяваха стъпалата. Спряха ни стражи с овнешки маски. Хоремхеб се изпъчи с всичките си воински знаци и отличия и оповести кои сме и по чия заръка идваме. Стражите ни пропуснаха. Влязохме през странична порта и минахме в няколко вътрешни двора при храма в Карнак. Заплашителните лица на статуите се взираха отвисоко в нас на лунната светлина. От време на време преминаваше бледа светлина и откриваше загадъчни фигури на зверове и царствени процесии, които отиваха към някакъв чудноват свят, където най-различни богове и екзотични същества господстваха над всичко. Минахме през масивни врати, изрязани в черен гранит, и покрай гигантски статуи на Озирис, Изида, Хор и останалите богове от храмовия пантеон. Доста често ни спираха групи от стражи, но неизменно ни пропускаха през облицовани с мед врати, все по-навътре в лабиринта от студени и мрачни проходи и коридори, където се предполагаше, че крачат боговете и където булото между нашия и божествения свят изтъняваше постоянно. От време на време чувахме песнопения и долавяхме аромат на тамян.
Най-после стигнахме до Големия вътрешен двор пред Залата с колоните, където Ехнатон изпя своя химн. В подножието на дълга поредица от стъпала ни очакваше мощта на Амон — ред след ред храмови гвардейци, някои от които с ивичести украшения за глава, а други — с овнешките маски на Анубис и на Амон Ра. Светеха факли и се размахваха кадилници. Пред строените редици се тълпяха жреци, техни помощници и послушници. Миришеше на засъхнала кръв от жертвоприношенията. Пентжу застена от страх. Гледката бе наистина страховита — стърчащите колони на храма, черният гранит, гротескните статуи, блясъкът на копията и мечовете, ужасно грозните маски и смълчаните жреци с бели роби и епитрахили! Шишнак се бе изтъпанил пред всички, стиснал служебния си жезъл. Мерире затрепери панически, а Хоремхеб се почеса по носа, което показваше, че вътрешно кипи от гняв.
— Мразя храмовите маски — замърмори той. — Нима мислят, че ще ни уплашат? Да не сме деца?
Той пое напред с широка и енергична крачка. Останалите трябваше да подтичваме, за да не изоставаме. Хоремхеб се закова на една педя от носа на Шишнак и му тикна в очите папируса с картуша на царицата. Върховният жрец го пое, ала ръката му потрепери и челото му мигом лъсна от пот, щом го прочете. Той се обърса нервно с ръкава на робата си, целуна печата върху документа и заломоти:
— Ами… не знам… аз… такова…
— Защо се бавим? — Рамзес почти ме избута. — Посланието на Великата царица е съвсем ясно — синовете й да отидат веднага при нея. Ние сме тяхната свита.
Шишнак се озърна нервно за спасителна помощ:
— Как да ви обясня… Най-добре да дойдете с мен — каза накрая, завъртя се на пети и ни поведе нагоре по стъпалата през жреците и войнишките редици.
Залата с колоните приличаше на гробовна гора от камък, прорязана от снопове светлина. Смърдеше на пушек и кръв и бе толкова студена, че потта застина по телата ни. Шишнак ни поведе надолу и накрая спря пред затворено помещение, пазено от двама часови. Положи длани на лицето си, сякаш се канеше да закаканиже някоя молитва.
— Длъжен съм да ви предупредя… — заекна той, — научих точно преди да дойдете, че господарят Тутмос, наследникът на престола, е мъртъв! Нека Озирис го посрещне в Полята на вечността! Нека Хор го залее със светлина!
— Искам да видя тялото му! — заяви рязко Хоремхеб.
Шишнак отключи вратата. Стаята бе осветена с маслени лампи от двете страни на висок прозорец. Вниманието ни бе привлечено мигом от безжизненото тяло върху легло с балдахин. Без да чака, Хоремхеб дръпна завесите. Личеше си, че някой бе правил опит да почисти трупа и да оправи външния му вид. Тутмос изглеждаше като заспал, но веднага забелязах петното от кръв в десния ъгъл на устата му, неестествената му бледност, полуотворените очи и впечатлението за странна скованост. Хоремхеб се извърна рязко и почти довлече Пентжу до леглото.
— Нашите лекари… — започна нервно Шишнак.
— Не ми трябват — отряза Хоремхеб. — Имаме си собствен лекар.
Пентжу огледа бързо трупа: обърна главата встрани и се взря в гръдния кош и стомаха.
— Мозъчен удар — обяви той. — Смъртта е настъпила по естествен път. Поне така мисля аз. Кожата е студена, а мускулите почти са втвърдени…
— Ами кръвта? — попитах.
— Навярно се е спукал голям кръвоносен съд.
— Как ще обясните всичко това? — обърна се Хоремхеб към първосвещеника.
Шишнак се изкашля и отговори:
— Престолонаследникът и брат му се бяха оттеглили за молитва пред наоса. Тутмос се е върнал тук, без да знаем защо. Оставил е вратата полуоткрехната. Научих, че се е оттеглил от молитвения кът; слязох, за да разбера защо. Принц Тутмос, наследникът на престола, лежеше на пода и трепереше, а от устата му капеше кръв. Оплакваше се от болки в гърдите и стомаха, ужасно главоболие и изтръпване на крайниците. Помогнах му да легне. Веднага извикахме лекарите, но те не можаха да направят нищо…
— Не мислите ли, че е трябвало да известите по спешност Божествения? — Хоремхеб бе влязъл в ролята на вбесен военен. — Или да съобщите на майка му?
— Разбира се, разбира се — заоправдава се Шишнак, но с ясно доловима уплаха в погледа, — но всичко се усложни веднага. Изпратих жрец да съобщи на брат му, ала принцът го пропъдил с думите, че след като сме убили брат му, искаме да очистим и него. Отидох сам, за да поговорим разумно, но той беше вече в истерия. Започна да хвърля по нас гърнета с тамян, кошници с цветя и дори молитвена статуетка. Разпиля подносите с храна, които поставяме пред олтара. Реших, че ще е по-добре, ако го успокоим и го убедим да се оттегли от там, преди да съобщим в двореца за случилото се. Ще се погрижа за трупа. Ще бъде пренесен
