Възходът на Атон

— Е, сега вече знаеш — вдигна с миролюбив жест длани събеседникът ми.

Пристъпих до него.

— Собек, защо го правиш? Защо ме пазиш и защитаваш?

— Както заради онова, което бях, така и заради това, което съм — усмихна се леко той. — Ако ти, Маху, пристъпиш в тъмното, ще го сторя и аз. Остани с мир, приятелю — и той се дръпна назад.

Двамата с Джарка подбрахме Снефру още същия ден — веднага след като се стъмни. Едва сдържайки обзелия ме бяс, му предложих да излезем на разходка в района около двореца между дърветата и недалеч от мястото, където Ай бе отровил писаря Инети. Говорех за делата през утрешния ден и за някои неща, които ще трябва да се купят от Тива. Когато стигнахме до подходящо място, отстъпих една крачка и го проснах безчувствен на земята с помощта на неголям боздуган, който бях скрил под горната си дреха. Джарка овърза мигом ръцете и краката на лежащия в безсъзнание нещастник и го прикова към земята с колчета и върви, а в устата му натика мръсен парцал. После приклекна до него, а аз се върнах в двореца и прерових стаята му. Намерих това, което търсех, в кухина в стената зад леглото — кожена торба, пълна със същите кюлчета като онова в дланта на Собек, както и разрешително за влизане на Снефру във вътрешните части на храма на Амон.

Когато се върнах, пленникът бе дошъл на себе си, а Джарка бе сложил малка алабастрова съдинка светилник до главата му. Почувствах лек пристъп на състрадание към изпълнените със страх очи и нараненото му лице, изкривено от болка. Джарка бе свършил бързо и умело уговореното: бе рязнал с кама, остра като бръснач, бузите, ръцете и краката му. Кръвта се стичаше. Извадих парцала от устата му.

— Снефру, можеш и да крещиш, но ако го сториш, ще пъхна отново парцала в устата ти, за да не те чуе някой. Да ти кажа ли къде отиваме? В Червените земи, където те чака изкопана яма. Ще те заровя жив. Ти кървиш добре, така че лъвовете и хиените няма да се забавят: ще дойдат, ще те подушат отблизо и…

— Господарю, господарю — запелтечи Снефру.

— Стига — прекъснах го, клякайки до него. — Намерих златото и пропуска, знам за либийците и за срещите ти с бръснатите глави. Единственото, което не знам, е дали да умреш бързо и безболезнено тук или мъчително в Червените земи. Зависи само от теб… Защо ме предаде, Снефру? Вярвах ти безрезервно.

— Обещаваш ли ми бърза смърт?

— Не повече от един удар на сърцето.

— Преди два месеца — започна признанието си Снефру с въздишка — един от послушниците ме спря на голямото пазарище в Тива. Заведе ме в една пивница и ми каза, че знаят за Имри и за останалите и как са били убити. Някой ден, когато възмездието ме стигнело, съм щял да бъда разпънат на кръст върху стените на Тива. Говореха — закашля се Снефру, — че Плашилото бил еретик, който съвсем скоро щял да поеме към отвъдното, за да си получи заслуженото. А на мен ми предложиха в замяна злато, къс плодородна земя и закрилата на Амон.

— Какво, всичко това само за едни сведения ли? — изрекох подигравателно. — Снефру, та ти знаеш толкова малко. Я по-добре ми кажи за либийците.

— Уведомиха ме само, че в скоро време Ехнатон ще посети Долината на сенките. Аз ще тръгна с него и заедно с останалите ще затворим входа на долината. Либийците ще го нападнат, а аз трябва да нося синя кърпа на лявата ръка и да се скрия, щом започне мелето…

— И тогава либийците ще избият другарите ти, господаря и всички с него.

— Има още нещо — окашля се Снефру и Джарка дръпна ножа си. — Ако е възможно, те ще нападнат Двореца на Атон. Нощем. Ще колят и ще палят колкото може повече, а след това ще се спуснат към реката…

Ударих Снефру по лицето.

— Разбира се — казах тихо. — В това време ескадроните ще претърсват Източната пустиня, а либийците ще се оттеглят през Нил.

— Но само ако ескадроните бъдат изпратени — прибави Джарка. — Ако нашият принц падне мъртъв и същото сполети Ай и Нефертити, да не споменавам за нас двамата, ще има голямо забавяне, всички ще са объркани, всичко ще е в пълен хаос…

— Кой? Кой цели всичко това? — креснах в лицето на Снефру.

— Срещнах се със същия младши жрец и ми казаха, че вече са избрали деня: съвсем скоро е.

— Знам кой е денят — озъбих се. — Всички знаят, че Ехнатон прави тъкмо обратното на предписаното от жреците: ако те обявят, че някой ден е белязан от лоши предзнаменования и е препоръчително всички да останат по домовете си, той излиза преди изгрев, за да се помоли на своя бог.

Снефру кимна за потвърждение.

— А другите? — попита Джарка. — Твоите другари?

— Те не знаят нищо — извика той, след като Джарка го рязна пак. — Невинни са…

Изправих се и обърсах избилата по врата ми пот.

— Снефру, защо постъпи така с мен? — загледах надолу, взирайки се в очите му. — Даде ми наметалото си като знак за убийците, наети в името на Амон… На мен, на твоя приятел, на твоя господар…

— Нямах право на избор — смотолеви той. — Бръснатите глави държаха да те премахнат: искаха да стреснат Плашилото със смъртта ти. Знаеха много добре за тайните ти отивания в Тива. Наредиха ми да ти предложа едно от наметалата си… — той започна да хлипа силно.

— Господарю, знае ли още нещо? — попита ме Джарка.

— Не. Оставало е само да му съобщят времето и мястото — клекнах до Карнак, който безучастно ме наблюдаваше. Той врътна опашка и аз го погалих по муцуната. — Джарка, убий го! — заповядах гърбом. Слугата ми изпя няколко стиха от неразбираем химн, после се чуха само хъхрещите звуци от прерязаното гърло на Снефру. — Трупът да изчезне — изправих се и кучето ме последва. — О, и още нещо, Джарка — взрях се към него в тъмното. — Кажи на останалите от групата на Снефру, че водачът им е заминал с много важна мисия и няма да се върне цял месец.

— Ама…? — започна Джарка, идвайки към мен, докато пъхаше кинжала си в канията.

— Не, не може да им се вярва. И те трябва да умрат.

Следобеда следващия ден, когато дневната горещина понамаля, поисках от Майа да се срещнем в един дом на насладата, стопанисван от помощниците на Собек. Заведението беше доста изискано — с ромолящ фонтан във вътрешния двор. Срещнах се с Майа в една от стаите за уединение, в която се влизаше от голямата зала.

— О, Маху! — огледа се Майа с нескрито възхищение. — Не знаех, че вкусовете ни съвпадат.

— В никакъв случай — посочих му към един от ъглите на стаята, където имаше маса с наредени около нея възглавници. — Но мястото е подходящо за разговор. Сядай и се успокой.

Настанихме се, след което ни сервираха чинии с превъзходно гъше и пъдпъдъче месо и съдини с риба, печена на дървени въглища, както и вино от подбрани лозя. Няколко момчета с ангелски лица и оскъдни препаски около слабините изявиха готовност да откликнат на всяко наше желание. Майа беше много доволен и щастлив. Към пълнотата си бе притурил и лукавство. Докато хапваше и си пийваше, не пропускаше да докосва минаващите момчета; по някое време се потупа по стомаха и вторачи поглед в тавана:

— Маху, ако искаш да узнаеш нещо, отговорът е, че не знам нищо. А сега ми се ще да опитам и от другите сладости на този дом: предпочитам да го правя сам, освен ако не държиш да гледаш.

— Знаеш ли кой е собственикът? — попитах.

Майа огледа с доволство оцветените нокти на пръстите си.

— Не. Кажи ми.

— Хеферу. Чувал ли си за него?

— Да. Крадец, сводник и побойник — махна с ръка Майа. — Но на кого му пука?

— На Собек — отговорих тихо.

Майа отпусна рязко ръката си и ме загледа с отворена уста.

— Хеферу е…?

— Собек. Да, Майа, той се върна. Зае се да подреди делата си и да направи нещо в живота.

— Тук ли е? — понечи да се изправи той, но аз го задържах, натискайки го по масивното пухкаво рамо.

— Мога да ти уредя среща с него, но той не е вече същият.