Бях приклекнал с втренчен поглед в Ехнатон. Той седеше на царския трон в градината; Нефертити бе от дясната му страна, а Ай — от лявата. Стражите на Нахтмин бяха завардили всички подходи. Близначките играеха ниско в нозете му, а по-малките им сестрички спяха в детската ясла. Момиченцата бяха голи, с изключение на гривните, украсени със скъпоценни камъни по глезените им. Бяха обърнали личицата си едно към друго, както пляскаха с малките си ръце, удряха се и надаваха радостни крясъци.
— О, царю — продължих с напевен глас официалното обръщение съгласно протокола. — С мощна стъпка и пронизващ взор!
Бях поискал тази формална среща и използвах обичайния литургиен ритуал, включващ химн за мощта на царя. Само по този начин можех да насоча вниманието към напрегнатата обстановка и опасностите, които ни дебнеха. Не бих дръзнал да поставя подобни въпроси в Царския кръг, където съветите на приятели и съюзници биха били изслушвани най-внимателно от отявлените ни противници и врагове.
Ехнатон седеше неподвижно: в един миг в очите му просветнаха пламъчета на страха. Нефертити бе вече отпратила прислужничките си. Моята поява бе сложила край на цялата идилия. Сега всичко бе притихнало, с изключение на детските гласчета. Ай беше неспокоен; пощипваше долната си устна с леко обърната на една страна глава, сякаш се боеше от онова, което щях да известя. Казах им всичко, но не споменах името на Собек. Говорих бързо и без заобикалки. Нефертити закри устата си с ръка. Ай опря пръсти до челото си. Лицето на Ехнатон посивя, а очите му засвяткаха гневно. Около очите и устата му се появиха бръчки, а високо на главата му се изду пулсираща вена. Когато свърших, той издиша високо.
— Опри ниско чело пред Господаря на Двете земи и пред живия образ на Единствения!
Сторих го веднага, притискайки чело о земята. Ехнатон се изправи и почти блъсна децата встрани. Спря до мен; гледах сандалите му със златни и сребърни каишки и гривничката около левия му глезен с изображение на Слънчевия диск. После отмина встрани, рязко се извърна и ме ритна силно в ребрата. Претърколих се, а ръката ми потърси инстинктивно кинжала. Ехнатон ме ритна повторно; лицето му се изпъстри с морави петна, а по устните му изби тънка пяна. Очите му пламтяха като разжарени въглени. Дишаше трудно. Бе смъкнал традиционното украшение от главата си, а робата му бе повиснала накриво. Спомням си петното отпред на препасника му и вените, изпъкнали нагоре по краката. Чувствах силна болка в стомаха и ребрата. Няколко секунди не можех да си поема дъх и злобата почти ме задави.
— Свърших работата си по-добре от всеки друг! — изкрещях най-после в отговор, след което скъсах служебното си колие и го хвърлих в краката му. — Не съм куче! Питай министрите си: защо
Ехнатон се насочи към мене. Бебетата се разпискаха. Ай не помръдна от мястото си, вкаменен от страх. Единствена Нефертити застана между двама ни. Тя коленичи и обви шията ми с меката си ръка; после извърна лицето ми към себе си и се притисна до мене. Поех цялото й благоухание. Болката ми изчезна или поне забравих за нея, когато горещият й дъх ме опали по бузата.
— Маху, Маху — пошепна тя. — Не си ли чувал? Понякога е трудно да се направи разлика между лошата вест и приносителя й.
Тя се обърна към съпруга си с глас, който заглуши виковете на децата. Говореше накъсано и ядно; стори ми се, че говореше на езика на шешну. Очите на Ехнатон оставаха все така изпълнени с яростен блясък.
— Върви си, Маху! — нареди ми тя. — Чакай отвън!
После ме изправи на крака и ме бутна към изхода на ограденото пространство на градината. Нахтмин и хората му бяха изтеглили мечовете си, разтревожени от чутите крясъци. Махнах им успокоително и се отпуснах тежко, почти падайки до стълба на градинската порта, където опипах болезнено ударените си ребра. От градината се разнесоха още викове и крясъци. Извикаха Нахтмин, който почти веднага изхвръкна обратно. Забелязах, че огърлицата за отличие бе смъкната от врата му, а едната му буза бе червена като кръв. Виковете продължиха още известно време, след което настъпи тишина.
Сигурно бе изминал почти час, когато портата се отвори. Ехнатон излезе, стисна ръката ми и ме изправи. Беше се успокоил напълно; от очите му струеше ясен поглед; на устата му грееше усмивка. В присъствието на стражата ме притисна до себе си и ме целуна по устата, двете бузи, а накрая — и по челото.
— Не ме напускай, Маху — измърмори дрезгаво, — тъй като моят бяс и божественият ми гняв се изпариха! Ела с мене.
Той ме въведе обратно в градината. Напълно спокойни и хванати за ръце, Нефертити и Ай ми се усмихнаха. Ехнатон ме накара да седна на трона. Притегна златната огърлица около врата ми; после свали пръстена със символа на Атон от ръката си и го надяна на един от пръстите ми. След това ме потупа по рамото, без да отмества погледа си от мен, и се усмихна, преди да приседне с кръстосани нозе на възглавниците, прибирайки в скута децата си.
— Съжалявам, Маху — рече той. — Наистина — целуна едната от дъщерите си по главичката. — Ти не си куче, а близък мой приятел и брат. Но как бих могъл да се чувствам, когато научавам, че след три дни ще трябва да съм умрял? — той сви устни със странен поглед в натъжените си очи. После целуна разсеяно децата си, галейки малките им телца. Почувствах се неуютно на трона. Настроението на Ехнатон се променяше страшно бързо от едната до другата крайност. — За разкритото днес от теб — продължи той с полушепот — ще бъдеш винаги специален приятел на фараона.
Нефертити сграбчи дясната ми ръка, а тънките й пръсти се мушнаха в дланта ми. Ай потърси лявата ми ръка и я стисна в китката. Ехнатон продължи да гали децата си, докато ми поставяше няколко въпроса, приемайки отговорите с отривисти кимвания. Но отхвърли всичките ми предупреждения.
— Ще отида в Долината на сенките — вдигна той едната си ръка с изпънати пръсти. — Моят Отец и аз сме едно цяло. Той е с мене. Всички, които са срещу мен, застават и срещу него. Маху, ти си пратеник на Отца ми. Ти си част от мен, както и аз съм част от тебе. В часа на Откровението той ще ти покаже своя лик и ще ти се усмихне — лицето му стана сериозно с появили се отново следи от предишния му гняв. — А тези убийци не ще имат мир нито приживе, нито след смъртта си. Маху, ти ще си моят пазител. Ти си вестител на Отца ми и ще стоиш до мен. Ще бъдеш оръжието както на нашата истина и правда, така и на нашето възмездие — посочи с ръка към небето и додаде: — Моят Отец ще ми сочи пътя — вдигна едната от близначките, притисна я до себе си и я завъртя, за да целуне бузката и главичката й. Но през цялото време ме следяха неговите тъмни и всепоглъщащи очи с немигащ поглед. — Избий ги, Маху — приведе се рязко той напред. — Изтреби ги до крак и изпрати душите им във вечната нощ.
Ехнатон бе решил да застане лице в лице с опасността и да докаже, че неговият Отец не го е изоставил, но всички подробности на многообхватния му план бяха оставени на мен. Нефертити и Ай настояха да ги уведомявам за възможно най-малко от нещата, като подбирам само онова, което съм преценил за най- важно. Треската на приготовленията ме залюля с пълна сила. Хоремхеб, Рамзес и Нахтмин бяха призовани в двореца, където получиха назначения за временни командири на ескадроните от колесници с имената на Хатор, Анубис и Хор — войсковите подразделения, които според мен бяха най-лоялните към нас части от всички египетски войски. Те трябваше да се разгърнат привидно за обичайни маневри, поемайки в северна посока като на учение. Но тайно получиха строго поверителни указания за мястото на сбора, а също така за часа и сигналите за начало на реалните действия. Наемниците бяха придвижени през нощта. Те и доверени части от имперската гвардия бяха екипирани с пълно бойно снаряжение, суха храна и вода. Късно вечерта преди деня на очакваната атака бяха отправени потайно в Долината на сенките, където трябваше да останат скрити в пещерите, клисурите и неравностите на терена. Всеки от тях бе уведомен, че в случай на дезертьорство, предателство или напускане на позицията го очаква незабавна екзекуция намясто. В подготовката включихме и другарите на Снефру. Те бяха уведомени, че Снефру е изпратен спешно със секретно поръчение, от което ще се върне скоро, но дотогава остават под прякото командване на Джарка. Гледах белязаните им лица на мъже, които може би щяха да служат вярно и на мен. Но въпреки това не можех да ги оставя живи: бяха опетнени, макар и не по своя лична вина, и следователно бяха опасни.
Тръгнахме много рано в уречения фатален ден. Той бе определен като неблагоприятен, но Ехнатон не го възприе като другите хора и пое към долината; следващият такъв ден бе чак след шест седмици — прекалено дълъг период за престой на либийските воини, останали без допълнителна помощ, смяна и
