приютяваха гробниците на фараоните. Две големи долини доминираха в този район, но имаше и други, скрити, по-тесни от тях. Амеротке познаваше терена много добре. Хутепа бе идентифицирала именно една от тези тесни долини и й бе дала наименованието Хуанека. Съдията се навеждаше ту над единия, ту над другия свитък. Навън отекваха шумовете от храма — мучене на говеда, водени към жертвени кошари; викове на работници; далечни песни на хорове, химни и мелодии на репетиращи музиканти. Той слушаше всичко това с половин ухо, докато проучваше свитъците. Установи, че Хутепа е използвала не толкова шифър или код, колкото съкращения на определени думи и букви. Отначало се чудеше какво е това, коя е тази Хуанека, докато не стигна до фразата „вдовицата на Ари Сапу“. Изглежда, че Хутепа е издирвала автора на Книгите на гибелта, който бе живял в този храм преди около петдесетина години и очевидно е бил женен за жена на име Хуанека. След като е бил заловен и екзекутиран, а името му е било прокълнато навеки, неговата вдовица, явно непричастна в престъпленията на мъжа си, е била оставена да изживее живота си като почтена, уважавана пенсионерка към храма. Сигурно са нямали деца, защото Хуанека бе живяла сама, лишена от фамилна гробница. Според Хутепа обаче вдовицата използвала цялото си останало състояние, за да поправи това, като купила гроб в така наречената Долина на забравата. Хутепа бе открила този гроб и бе дала прецизни детайли за местоположението чу.
— Но защо? — запита Амеротке на глас.
Надиф само се намръщи.
— И защо Хутепа е била отровена?
— Просто е — отвърна Надиф. — Тя ми каза къде се криеше Рекхет. Това е било акт на отмъщение.
— Тогава да приемем, че е така — усмихна се Амеротке на началника. — Рекхет е избягал от затворническия си оазис и се е завърнал в Тива, тласкан от жажда за мъст. Но защо ще убива тримата писари и дори Ипуе и Хаят? Не знаем. Посетил е също така и хесетката, която е изиграла важна роля в неговото задържане, и е отровил виното й. Тя го е изпила, така че отмъщението е било изпълнено, само че… — Амеротке издърпа ленените чаршафи и навеждайки се, помириса тежката пот по тях. — Дали Хутепа е правила любов със своя убиец? Тя е била елегантна, изискана хесетка, интелигентна жена, която е можела да чете, да пише, да учи. Погледнете вещите й: тази стая олицетворява нейния финес, нейната изтънченост, но това легло… — той сграбчи мръсните чаршафи. — Без съмнение някой е лежал тук, мръсен, потен, уморен. Мъж? Спал ли е? Правили ли са любов? Що за човек ще да е бил този, който е направил това, Надиф? Когато вие и аз се върнем вкъщи довечера, ще се изкъпем, ще измием от себе си всичкия прах и мръсотия и ще помажем телата си.
— Беглецът? — запита Надиф.
— Именно! — съгласи се Амеротке. — Нашият избягал затворник е трябвало да се крие. Той не е можел да се мотае насам-натам и да се остави да бъде забелязан из галериите и коридорите, в градините или дворчетата, затова се е промъкнал тук. Хутепа сигурно го е пуснала вътре и му е предложила леглото си, за да спи в него или да правят любов, а може би и двете. Тогава защо Рекхет да я убива? Освен това, и дори още по-странно, защо тази хесетка така настойчиво е проучвала историята на вдовицата Хуанека? И е открила мястото, на което се намира гробът й? Дали е ходила дотам, за да го посети? Надиф, ние със сигурност трябва да го направим.
Амеротке замълча, защото на вратата се почука. Влезе Шуфой.
— Разпитах надзорника на смъртта — заяви той. — Увери ме, че не е намерил никакъв златен прах по краката, ръцете или телата на Ипуе и Хаят. Той добави, че е възможно да се е отмил от водата. След това — продължи Шуфой — надзорникът каза, че подобен прах често се наслоява между пръстите, но той не е намерили там никакви следи от него.
— Благодаря ти, Шуфой — отвърна Амеротке разсеяно. — Може би се хващам за сламката; това със сигурност не е доказателство — той погледна Надиф. — И все пак съм съгласен с вас. Смъртта на Ипуе и Хаят е наистина мистериозна…
— О, между другото — прекъсна го Шуфой, — Минакт и Мабен искат да ви видят отново. Казаха, че ще ви чакат отвън.
— Няма нужда да чакат — заяви Амеротке. — Кажи на уважаемите отци Минакт и Мабен, че ще се видя с тях по-късно в техните стаи. В момента трябва да се погрижа за други дела.
— Какви дела? — попита Надиф.
Амеротке отиде до вратата и я отвори. Огледа се навън и след като я затвори, се върна обратно до леглото.
— Помогнете ми да приберем всичко това обратно.
Той взе двата малки свитъка и ги пъхна в кесията, която винаги носеше на колана си. Простичките бижута бяха върнати в сандъчетата, а дрехите отново бяха закачени на местата им. След като разчистиха и подредиха, Амеротке каза на Надиф какво точно се бе случило предишната вечер, как Рекхет се бе доближил до него веднага след като излезе от храма. Надиф, приседнал на пода, го слушаше внимателно.
— Какво ще правите тази вечер, началнико?
— Печена гъска — отвърна Надиф. — Жена ми обеща да ми я сготви така, че никога да не забравя тази вечеря.
— Забравете това — Амеротке приближи и седна до началника. — Елате на вечеря в моя дом, имам нужда да обсъдя нещата с вас. Но преди това — той помогна на Надиф да се изправи — имаме да говорим и с библиотекаря.
Пета глава
Текар: уплаха
Напуснаха стаята на хесетката и излязоха в оживените градини на храма. Поклонници се тълпяха на опашки пред най-различни храмови постройки, светилища и параклиси. Посетители се трупаха, за да зяпат и да се дивят. Помощник-жреци, млади дякони се движеха между тях и се стараеха да им бъдат в помощ. Настанена в хладината на колонадите, храмовата полиция държеше под око всичко, което става. Група просяци, с изпосталели като вейки тела, с изхвръкнали ребра, облечени в дрипи, се бяха подредили в строен ред на опашка пред огромните двойни врати на житницата, където служители се готвеха да раздадат дажби безплатно жито. Слънцето вече печеше с пълна сила, осветявайки ярко варовиковите стени и обелиските от червен базалт, пронизващи небето с острите си медни върхове. Работници, пазещи равновесие върху талпите на строителни скелета, се надвикваха, докато работеха по свалянето на стария, залющен пласт мазилка от стените, за да ги подготвят за ново измазване. Те спряха работа и започнаха да подвикват и подсвиркват, докато четири хубавки храмови девойки с подрънкващи гривни на глезените минаха весело покрай тях, крепейки на главите си плетени ракитови кошници, пълни с дарове за някой олтар: продълговати самуни хляб, висящи глави на мъртви водни птици и блестящи от свежест зеленчуци. Надзирателите на строежа ядосано изкрещяха. Поклащайки бедра, момичетата отминаха и работниците подновиха своята работа. Ударите на чук и медно длето отекваха в прашния въздух. Свещеници се разхождаха, бръснатите им глави блестяха, полите им се развяваха, а наборите на обемистите им роби бяха прихванати над дясното рамо; големите квадратни медальони, окачени на вратовете им, за да показват постовете им, блестяха на слънчевата светлина.
Докато с мъка си проправяха път през навалицата, Амеротке и Надиф се загубиха и един слуга трябваше да ги отведе до канцеларията на Минакт, която се намираше в малък, ограден вътрешен двор, успокояващо, приятно местенце с фонтан, който весело бликаше, заобиколен от тревни площи и пъстри цветни лехи. Във всеки ъгъл на дворчето имаше воден часовник: конични сини вази, декорирани с астрологични знаци и символи с дванадесет линии, очертани по тях47. На всяка ваза бе гравирано изображение на маймуна павиан — свещения знак на Тот, а между краката му имаше специално пробита дупка, от която водата да капе от едната секция в другата в съответно време и да маркира изтичането на всеки час. Имаше и слънчеви часовници, както и устройства за измерване на времето през нощта.
Минакт ги посрещна на стъпалата пред стаята си и през смях им се извини за своята пристрастеност към измерването и изчисляването на времето. Вътре не беше по-различно. Стените на пищно обзаведената стая бяха декорирани със символите на Тот и картини на павиани, седящи на възглавници, измервайки кълбетата на времето. В дъното на стаята имаше редица масички, върху които бяха поставени восъчни свещи с
