господаря Сененмут или да ви привиквам в моя съд и да ви заклевам върху Свещените книги. Така че искам да отговорите на въпроса ми. Хутепа идвала ли е тук? Да?
Библиотекарят кимна припряно, изгаряйки от нетърпение да се отърве по-скоро от този любопитен съдия.
— И ви е помолила за архиви, които по принцип бихте отказали на хесетка?
— Исторически книги — отстъпи библиотекарят.
Той осведоми Амеротке с колебливи, накъсани изречения, че Хутепа е била постоянен посетител на библиотеката. По свой очарователен начин тя се изкушавала от науката и искала да проучи историята и хрониките на храма.
Най-сетне Амеротке остана доволен. Той благодари на библиотекаря и следван от Надиф и Шуфой, напусна Къщата на книгите. Те застанаха в сянката на столетните зелени дъбове, които изглеждаха така, сякаш се извисяват тук от самото начало на времето.
— За какво беше всичко това, господарю? — попита Шуфой.
— За какво беше, ли? — отговори Амеротке. — Подозирам, че Хутепа е прекарвала повечето от времето си, проучвайки идентичността на автора на Ари Сапу, който е работил тук преди петдесет години и е причинил онези ужасни опустошения. И това е парадоксът! — Той сложи едната си ръка на рамото на Шуфой, а другата на рамото на Надиф. — Според вас, Надиф, Хутепа всъщност ви е насочила към мястото, на което Рекхет се е криел, и вие сте го арестували. Освен това тя е прекарвала значително време, проучвайки историята на този храм, а също и на автора на Ари Сапу. Мистерията се задълбочава. Снощи един мъж влиза в стаята й, спи в леглото й — вероятно нейният убиец. Така, от една страна, имаме Хутепа предателката, която е предала на Меджай жреца-лечител. От друга страна, девойката е прекарвала огромна част от времето си, като може би дори е продавала благоволението си, за да получи достъп до храмовите архиви и да открие истината за Ари Сапу. На всичкото отгоре е забавлявала избягалия затворник, само за да бъде убита от него. Това е гатанка, пълна с противоречия, и в нея няма никакъв смисъл.
Амеротке излезе от сянката на дърветата и застана за малко неподвижно, изложил гръб на слънчевите лъчи, за да облекчи напрежението във врата си.
— Сега накъде, господарю? — обади се Шуфой.
— Вкъщи — отвърна Амеротке. Той се усмихна на Надиф. — Искам да се поразходя върху лапис лазули, а после да поплискам краката си във вода и да видя какво се получава…
Аменуфер, капитан от Славата на Собек49, кохорта от първия ескадрон на Гордостта на Амон50, бе станал извънредно подозрителен. По своя собствена инициатива той бе решил да закара поделението си в западната пустиня, за да установи дали либийците наистина желаят мир. Той и командирите му бяха обсъждали именно този въпрос предишния ден след вечерното жертвоприношение в техния полкови параклис. Бяха насядали в малката градинка на вътрешния двор, пирувайки с великолепно приготвена гъска, квасен хляб и отрупани със зеленчуци блюда. Командирите му се бяха съгласили единодушно, че смъртта на тримата писари по време на церемонията при подписването на мирния договор в Храма на Птах е била пръст божи, целящ да попречи на ратификацията на този договор, който всъщност не би трябвало да се подписва.
Докато си сръбваше винце, неговият полковник потупа възчервения си нос и им довери, че Омендап, главнокомандващият на фараонските армии, също има някои свои подозрения, но каква бе ползата от това? Сърцето на Божествената бе избрало мира, а и великият везир Сененмут беше на същото мнение. Никой от насядалите на гощавката не бе посмял да се пошегува с това кога и как господарят Сененмут е дал подобен съвет на Божествената; беше по-добре да не закачат тази тема. Аменуфер обаче беше изслушал много внимателно казаното и после сериозно размисли върху него. Ако се възцареше мир, къде оставаше възможността за слава, за повишение, за спечелване на Златни пчели за храброст или на Сребърно огърлие за доблест51 на пустинята и да отиде дори по-далече, отколкото сочеха заповедите му. Щеше да открие какво наистина се случва отвъд Линията Тутмос — границата, определена от покойния съпруг на Хатусу като очертание на първа сфера на пряко египетско влияние.
Аменуфер бе повел своите дванадесет кавалеристи с колесниците им далече навътре в западната пустиня. Всъщност той бе взел това решение още преди да напусне казармите, затова поръча шестте най- леки колесници, най-силните и издръжливи коне и двойно количество провизии: черен сухар, който можеха да накисват във вода; сушено месо и допълнителни кожени мехове с вода. Очакванията му не го бяха излъгали. Случило се бе нещо много интригуващо. Най-напред бяха открили само огромни пространства каменлива пустиня, тиха и безлюдна, но после тук-там започнаха да срещат фургони, които се придвижваха на север, към бреговете на Великото зелено море, и търговци от всякакви нации, със странни дрехи и чуждоземски нрави. Аменуфер ги беше поразпитал и те му бяха казали, че са разменяли стоки с мините в източната пустиня покрай Пътя на Хор в Синай, затова и дисагите и кошовете им са натъпкани със самородно злато, сребро и нешлифовани скъпоценни камъни, които бяха купили срещу кожи и други стоки. Като продължи по-нататък, отвъд Линията Тутмос, Аменуфер срещна още подобни кервани, пъстри групи от търговци и прекупвачи, и всичките до един бързаха да достигнат до оазиса Кану. Той се намираше дълбоко навътре в либийска територия, покрай главния път, водещ до най-голямото либийско пристанище на Великото зелено море. Аменуфер никога преди не бе виждал подобна търговия, нито пък мъже, които да са толкова нетърпеливи да стигнат до своята крайна цел. Отделните търговци и единичните прекупвачи не будеха подозрение. Сред по-големите групи обаче той бе забелязал либийци, облечени в раираните роби на пустинните скитници и пясъчните обитатели, и както можеше да се съди по поведението им и обноските им, явно бяха войници.
Сега Аменуфер съжаляваше за откровеността, която бе проявил в разговорите си. Въпросите му към търговците бяха прекалено открити и недвусмислени и може би с това бе събудил подозрителността им. Те със сигурност бяха събудили неговата. Той не спази предварителните заповедите на командира си и продължи да се придвижва на запад към Оазиса на изобилието — малко, но плодородно късче земя със сенчести дървета, буйни храсти и висока, тучна трева, растяща изобилно. В оазиса имаше непресъхващ извор със сладка вода, истинско спасение сред пустинния прах и безмилостното, ослепително слънце. Вечерта наближаваше, мракът падаше, слънцето бързо залязваше в разтопената жарава на хоризонта, огненото зарево обагряше небето и пустинята в кървава червенина. Тишината на деня вече отстъпваше пред преплитащите се шумове на нощта; дразнещ смях на чакали, рев на лъвове, дрезгав вой на хищници в тъмнината, привлечени към оазиса не само от водата, а и от сладката миризма на храната, най-вече от живата плът на охранените коне. Аменуфер не се притесняваше от тях. През последния стадий на похода колесниците се бяха задръстили с пясък, буксуваха и се придвижваха все по-бавно. Съгледвачите му докладваха за тъмни силуети в скалите и деретата. Накрая бяха пристигнали благополучно и войниците се бяха настанили за нощуване; въздухът бе изпълнен с мирис на потни кожи, коне, тор и готвена храна. Той подреди колесниците в защитна линия така, че да образуват барикада срещу изненадваща атака, и разпрати разузнавачи наоколо, но те все още не се бяха върнали.
Аменуфер опипа яката си и се почуди дали е взел правилното решение. Надяваше се да се върне в Тива с новини, с които да впечатли командирите си; сега обаче се тревожеше дали изобщо ще може да се върне. Погледна през рамо към приветливите пламъци на огъня: хората му се бяха скупчили около тях, смееха се и си бъбреха, дневалните се движеха сред сенчестите дървета, проверявайки дали всичко е наред. Те долавяха нервността на капитана си. Аменуфер изруга. Какво биха могли да замислят либийците? И защо всички тези търговци се стичаха към онзи оазис? Само ако можеше да открие причината! Ако преживееше тази нощ, нямаше да се върне в Тива, а щеше директно да тръгне към оазиса Кану; може би под маската на приятелството щеше да се добере дори до либийския Град на змиите. Той се взря в небето. Слънцето като медна монета се плъзна зад хоризонта, мракът обгърна пустинята, небето стана синьо-черно, звездите тежко увиснаха над главите им. Дочу някакъв шум и се огледа. Четири приведени фигури се движеха на прибежки към оазиса. Съгледвачите му се връщаха! Той разпозна шапките им, бляскащите амулети около вратовете им. Погледна колесниците, после, жаден за новини, тръгна бързо към наближаващите фигури.
— Какви са новините? — извика той. — Какви са новините?
Съгледвачите продължаваха да напредват към него. Аменуфер спря. Имаше нещо в тях, което… той се вгледа по-внимателно, зърна бради, мустаци. Та това не бяха…
