Египет.
— Отравянето на тримата писари ли?
— Ами то се сбъдна — саркастично отговори Лешояда.
— Но Ипуе умря в същия ден, в който бяха отровени тримата писари — Амеротке се приведе. — Вие имате ли пръст в тази работа?
— Не.
— Но вие сте се срещали с Темеу в Къщата на вечерната звезда след отравянето на тримата писари и смъртта на Ипуе.
— Разбира се, няколко пъти.
— Но Ипуе — засмя се Амеротке — повече не се е нуждаел от Рекхет.
— Наистина, така е, но либийците със сигурност се нуждаеха.
— Казаха ли защо?
— Да го задържим — натърти Лешояда, — за това настояваха те. Той трябваше да бъде заловен жив, не им бе нужен трупът му, но така и не казаха защо. Господарю съдия, това не беше наша работа, защо да ни казват?
Амеротке се протегна.
— Либийците, изглежда, разполагат с много информация за Рекхет.
— Може би са я получили от Ипуе.
Амеротке се усмихна на внезапната промяна в погледа на Лешояда.
— Но ти не мислиш така, нали? Какво знаеш, Лешояде? Мисли за свободата, за куртизанките, които те очакват в Мемфис, за чашите с вино, за прясното месо, за края на всичко това. Хайде, това е, което е от значение за теб, нали?
— Темеу — Лешояда прочисти гърлото си, — изглежда, наистина е много осведомен. Той е много красив — амеметът мазно се ухили, — ако, разбира се, си падаш по тези работи. Изглежда, че се е сближил с един от главните жреци на Птах. — Той сви рамене. — Но това са само догадки, предположения. Кълна се, че не мога да ви кажа нищо повече.
Амеротке се обърна към Синезъбия, който се държеше за контузената глава.
— Има ли още нещо? — попита той.
— Не, господарю съдия, освен…
— Освен какво?
— Как разбрахте, че ще дойдем?
Амеротке се ухили:
— Как разбираш кога ще се разрази буря? — после сам отговори на въпроса си. — Когато небесата надвиснат, мрачни и тъмни. Ние търсим сигнали и ги намираме.
— Старейшините на съвета няма да забравят това — каза Синезъбия. — Те не са приключили с вас, господарю съдия.
— А — прошепна Амеротке — както и господарката Маат знае, аз със сигурност не съм приключил с тях. Има ли още нещо?
Двамата пленници поклатиха глави. Амеротке ги гледаше изпитателно. Годините на разследвания и разпити в съда бяха изострили инстинкта му. Чувстваше, че двамата амемети са му казали всичко, което знаят, макар той да не можеше да го проумее много-много.
— Генерал Омендап, снабдете двамата с пропуски. Оръжията им, дрехи, малко храна и вода, по половин ону57 сребро и по половин — злато. До един час трябва да са заминали — Амеротке вдигна ръка. — И кълна се, че ако още веднъж попаднат пред погледа ми, ще бъде за последен път.
Единадесета глава
Хекаи: чародеец
Амеротке се изправи и отиде навътре в къщата. Наемникът, който бе изиграл ролята на Рекхет, си беше тръгнал. Охраната информира съдията, че той вече празнува, очаквайки да получи щедро възнаграждение лично от ръцете на фараона. Амеротке отиде в стаята на сириеца и се сви в ъгъла. Чувстваше се уморен и мръсен. Имаше нужда да се избръсне и измие, но това, което амеметите му бяха казали, не му даваше мира. Беше безполезно да го обсъжда с Омендап — генералът бе изпълнил задачата си и нямаше търпение да рапортува пред Великата къща. Амеротке обаче чувстваше, че неговата собствена задача едва сега започва. Защо? Той удари ядно с пестник по пода. Защо търговец като Ипуе ще плете конспирации с либийците, за да върне Рекхет обратно в Египет и да унижи фараона? Това просто нямаше смисъл. Не се помнеше случай, в който Ипуе да е заговорничил срещу Хатусу и Сененмут. Всъщност, дори тъкмо обратното: той беше пламенен привърженик и поддръжник и на двамата, а също голям дарител на Храма на Птах. И все пак, либийците имаха неговия картуш!
Докато слушаше с половин ухо шумовете из къщата, главата на Амеротке щеше да се пръсне от въпроси. Той погледна импровизираното легло, където бе спал наемникът. Ех, само ако можеха да хванат истинския Рекхет и да го разпитат! Той знаеше какви въпроси щяха да зададат Хатусу и Сененмут. Омендап щеше да им каже какво беше чул от амеметите, но това все още далеч не беше отговор на най-важния, най-съществения въпрос: защо Наратуша и другарите му бяха толкова настойчиви в тази работа, защо, от една страна, толкова упорстваха да подпишат мирния договор с Египет, а от друга, се забъркваха в този вероломен заговор?
Сепна го почукване на вратата. Тя се отвори рязко и Шуфой, въоръжен със своя слънчобран, нахълта, придружен от Надиф. Дребосъкът се втурна към Амеротке и приседна до него със загрижени очи:
— Добре ли сте, господарю? Генерал Омендап ми каза какво е станало. Отвън е като бойно поле, прилича на някаква кланица. Набити на кол, пленници…
Амеротке притисна ръцете на дребосъка, после стисна ръка и на Надиф.
— Колко е часът? — попита ги той.
— Малко преди зазоряване, господарю.
Амеротке с мъка се изправи на крака.
— Амеметите трябваше да атакуват в ранните часове, ако искаха да са сигурни, че сме заспали. Началнико Надиф, вие защо сте тук?
— Получих съобщение — отвърна Надиф — от Мабен, от Дома на златната лоза. Кушитът Санеб, онзи, когото разпитахме миналата нощ, е изчезнал. Никъде няма следа от него. Мабен иска да отидем там.
— Но не сега — отговори Амеротке. — Просто съм много уморен и гладен. Имам нужда да се изкъпя и да хапна. Да вървим, пък пътьом ще ви разкажа какво стана тук.
Напуснаха Къщата на Хор Червеноокия и се отправиха по тесния сокак към широката улица, която минаваше покрай Нил и водеше до дома на Амеротке. Съдията бе толкова уморен, че едва забелязваше какво става по пътя: търговци и прекупвачи с техния добитък, волове, магарета, катъри, точещи се през облаци от прах към града, бързащи да преминат през вратите, преди да отворят пазарите. Той разказа на Шуфой и Надиф за атаката, но ги закле да мълчат, особено в присъствието на Норфрет. Но едва бе влязъл в къщата си и току-що бе измил ръцете си в купа с вода, когато съпругата му започна да го разпитва какво в действителност се е случило. Амеротке си даде сметка, че е изтекла информация за нападението и слухове вече са плъзнали, вероятно подхранени от пратениците, сновящи напред-назад, и от войските, връщащи се в града. Той взе Норфрет в обятията си и нежно я целуна по челото.
— Кълна се — прошепна той, притискайки устни към ухото й, — когато всичко това свърши, ще ти разкажа.
Тя го хвана за раменете и се отдръпна крачка назад.
— А аз, господарю съдия, ще бъда първата, която ще ти напомни за това.
Амеротке се изкъпа, нахрани се и си почина. Беше вече късно следобед, когато той, Надиф и Шуфой стигнаха до Дома на златната лоза. Съдията се извини за късния час и предложи на всички да потърсят спасение от жегата. Мериет, която вече изглеждаше доста по-спокойна, ги покани в централната зала и отвори прозорците, за да става по-силно течение. Предложи им прясно изцедени плодови сокове, а също и мамулс — вкусен сладкиш от орехи, смокини и канела. Амеротке я подкани да се присъедини към тях. Когато тя им каза, че и Минакт е в къщата, той тактично прие, че главният писар от Храма на Птах не може да бъде
