изключен. За известно време им беше малко притеснено, докато слугите подреждаха табуретките, масичките и възглавничките. Амеротке се разходи из залата и с възхита огледа изключително изящните стенни рисунки, на които в охра бяха изобразени селяни, мъкнещи товари зърно в хамбарите. Минакт дойде да ги приветства и се ръкува с тях.
— Господарю съдия — прошепна той, — из целия град се говори за нападението срещу Къщата на…
— Да, да — Амеротке хвана сърдечния, словоохотлив писар за лакътя и го поведе със себе си, за да се присъединят към останалите. — Всъщност — той повиши глас, — имам някаква информация. Е — тънко се усмихна той, — тази информация със сигурност ме изненада — и докато отпиваше от сока, той им разказа всичко, което бе чул, макар да им предаде само онези детайли, които смяташе за важни. Докато се оглеждаше бързо наоколо, осъзна, че те са искрено изумени.
— Невъзможно! — възкликнаха в един глас Мериет и Мабен.
— Глупости! — поклати глава Минакт.
— Господарят ми не бе предател — възрази Хутеп. — Той нямаше вземане-даване с либийците. Прекупвачите му наистина обикаляха из западните пустини, но за търговия, не за нещо друго.
— И все пак, либийците имат печата му — отговори Амеротке.
На това нямаше как да възразят. Мабен промърмори, че може би цялата работа е нагласена. Някой от другите заяви, че би трябвало да е грешка. Амеротке отхвърли всичко това и без да им обръща внимание, продължи с въпросите си, макар да не успя да открие някакви подробности и доказателства за връзка между Ипуе и либийците.
— А Санеб, кушитският телохранител? Какво се случи с него?
— Господарю — отвърна мрачно Хутеп, — Санеб беше тук до онзи ден, след това просто изчезна без следа, а заедно с него и всичките му лични вещи.
— Той бе този, който откри тялото на Ипуе, нали?
— Да — отговори Мериет. Тя се взря продължително и решително в Амеротке. — Господарю съдия — тя подбираше думите си много внимателно, — възможно ли е Санеб да е бил амемет? Търговията на Ипуе и тази работа с либийците: може би моят мъртъв девер е бил въвлечен в нещо, за което никой от нас не знае?
Амеротке само сви рамене:
— И няма нищо — попита той, — което да дава отговор на тази мистерия?
— Има ли всъщност мистерия? — отвърна му Мериет. — Смъртта на Ипуе може да е дело на боговете; може би е била просто инцидент, нещастен случай.
Амеротке тактично поведе разговора към приключване, като каза, че трябва още веднъж да прегледа сметките и архива на Ипуе. След това той, Надиф и Шуфой тръгнаха към личните покои на търговеца. Мериет и Мабен не бяха в състояние да възразят, а Амеротке настоя, че новата информация, която е получил, изисква нови и най-щателни проучвания. Щом останаха насаме, те затвориха вратата, домъкнаха кошовете и кошниците и започнаха да пресяват документите на Ипуе един по един. В крайна сметка се оказа, че това е безплодна задача. Амеротке заключи, че Ипуе е бил затрупан с работа, но нищо в записките му не го свързваше с либийците и всъщност нямаше нищо нередно. Надиф пусна връзка папируси обратно в коша. Началникът беше в по-мрачно настроение от обикновено и си призна, че Бака, неговият домашен павиан, който той смяташе за много по-интелигентен от повечето си подчинени в Меджай, нещо не е добре и това е причината за дълбокото му безпокойство.
— Но — заяви той, събирайки още една купчина папируси, — симптомите сякаш започват да отшумяват. Иска ми се да мога да кажа същото и за тази мистерия тук.
— Мистерия? — с въпросителен тон се обади Амеротке.
— Ипуе е пазил на почетно разстояние от този дом своето гнездо на удоволствието. Дали не е правил същото и със своята предателска кореспонденция?
Амеротке понечи да му отговори, но вратата тихичко се отвори и един кушит се промъкна в стаята. Той се сви току до вратата и вдигна предупредително пръст до устните си, после поклати глава към Надиф, когато той посегна да извади ножа от пояса си. Мъжът имаше закръглено, тлъсто лице и къдрава черна коса, а по белезите по горната част на тялото, врата и лицето му Амеротке прецени, че сигурно е ветеран. Той безмълвно му махна и кушитът припълзя напред.
— Какво има? — прошепна Амеротке.
— Странно е — отвърна кушитът, — Санеб ми беше като син. Защо би напуснал, заедно с целия си багаж, без дори да ми каже сбогом, на мен, неговия приятел, човека, когото наричаше свой баща, при това в момент, в който твърдеше, че му предстои да получи голямо богатство.
— Богатство? — учуди се Амеротке. — Какво богатство?
— Може би не е бил на себе си и просто е бълнувал — промърмори кушитът. Той вдигна лявата си ръка, за да покаже пръстена и гривната — знаци, че някога е бил член на Меджай. След това ги свали и ги премести на дясната си ръка. — Санеб правеше ето така. Забелязвах го — ще полегне и ще започне да мести пръстена и гривната си от ръка на ръка. Питах го защо го прави, а той ми отговаряше, че знае много по-странни неща от това. Питах го и какво точно има предвид — кушитът стана на крака и потупа грижливо увитата си и закопчана препаска. — А той правеше ето така и мърмореше: „Щу ще донесе
— Препаска да донесе богатство! Какво за бога означава тази глупост? — Амеротке се взря в мъжа, който поклати глава. Макар да имаше нещо в това, което кушитът бе казал. Начинът, по който мъжът бе застанал в момента, припомни на Амеротке нещо друго, което му беше чудно. — Има ли друго?
Мъжът поклати глава, после вдигна ръка, когато Амеротке понечи да отвори кесията, висяща на пояса му.
— Господарю, няма нужда да ме възнаграждавате. Санеб ми беше приятел — кушитът се поклони и се измъкна обратно от стаята.
— Надиф — попита Амеротке, — какво мислиш за това?
Началникът се намръщи и вдигна лявата си ръка.
— Някои ветерани от Меджай поставят гривната и пръстена си обратно на дясната ръка, за да си съживят спомените, но — той отпусна ръка, — Санеб бе различен. Явно се е шегувал, като е говорил за богатство. Господарю съдия, не мога да го разбера това, но какво ще правим сега?
Амеротке изгледа Шуфой, който проучваше един амулет с изображение на бог Бес, който току-що бе измъкнал от една от кошниците.
— Ще се помолиш за помощ от Отвъд Хоризонта, а? — пошегува се Амеротке.
— Герх — тържествено каза Шуфой.
— Герх? — озадачи се Амеротке.
Той позна йероглифа на Мрака — черна, подскачаща фигура, която се притайва в Петата стая на подземния свят и често играе важна роля в страшните призрачни истории и приказки, разказвани на децата.
— Герх — повтори Шуфой, като се изправи на краката си. — Не, не говоря за нощни кошмари, господарю, а за господарката Герх.
— Господарката на мрака — подсвирна Надиф. — Но разбира се.
— Какво е това? — попита Амеротке. Той смътно си припомни, че е попадал на това стряскащо име в официалните документи и в служебните си архиви.
— Тя е майсторка на лековете и отровите, на праховете и отварите — обясни Надиф. — Живее в Квартала на здрача, в Некропола, точно до реката.
— И?
— Ами — Шуфой заподскача от крак на крак, — господарю, ние сме заобиколени от загадки: трупове, плуващи в басейн, жестоко и мистериозно умиращи писари пред лицето на самия фараон. Ключът към всичко това със сигурност трябва да е някаква отрова. Герх, Господарката на мрака, е много веща в тези работи. Можем да я посетим и да я помолим за съвет.
— А дали ще ни приеме?
— Няма да има избор — отговори Надиф. — Всъщност дори ще бъде поласкана и, сигурен съм, не по- малко любопитна от нас самите…
