Амеротке нареди да дадат по чаша вино на двамата пленници. Те го изпиха лакомо, като от време навреме хвърляха по едно око през рамо към редицата Накту-аа, които ги водеше.
— Ти си водачът? — Амеротке насочи пръст към Лешояда. — Ти си амеметският главатар, нали?
Лешояда се огледа, облизвайки устни. Беше загубил враждебното си изражение и Амеротке виждаше, че вече е преценил бъдещето и е решил кой път да избере.
— Не съм главатарят — отговори Лешояда, — но съм капитан — добави бързо, — на стотня. Член съм на съвета на амеметите.
— Много добре — каза Амеротке, — няма да бъдеш набучен на кол.
Лешояда разкопча вълнения си плащ и избърса потта от врата си, а дълбоко врязаните му очи излъчваха лека уплаха.
— Все пак ще умреш — нехайно добави Амеротке. — Нали, генерале?
— Погребан жив в Червените земи! — с наслада заяви Омендап. — Да, подобаваща участ за капитан на стотня!
— Искаш ли да живееш? — меко го попита Амеротке. — Наричат те Лешояда. Не би ли искал да разпериш криле и да полетиш на север към Мемфис, или може би да се присъединиш към твоите либийски приятели в западната пустиня? — Той забеляза бързата промяна в очите на мъжа. — Това, което искам, е информация.
— Моят живот? — Лешояда посочи към Синезъбия. — Живот, малко сребро, моето оръжие. Ще полетя от Тива, господарю съдия, до където вие искате. Ще ви кажа всичко, което желаете, при две условия.
— Няма да има условия! — отсече Омендап. — Само милост.
— Две неща — отговори Лешояда. — Първо, ще ви кажа всичко, което знам, и ще получа моя живот като проява на милост. Второ, онези мъже там, навън…
— Те са пленници — безмилостно каза Омендап.
— … в каменните кариери, а не набучени на кол, погребани живи или екзекутирани публично.
Амеротке хвърли бърз поглед на Омендап, който кимна.
— Съгласен — каза съдията, — но това зависи от песента, която ще ни изпееш! Хайде сега — той се наклони, — договарял ли си се с Наратуша, либийския главнокомандващ?
Лешояда поклати глава:
— Не с него, а с Темеу, младежа. Има татуировка ей тук, от лявата страна на лицето и на дясната ръка. Лилия на ръката и змия на лицето, в синьо и червено.
Амеротке кимна. Спомняше си, че е виждал Темеу два пъти, на храмовата церемония и после, когато заедно с Минакт бяха посетили либийците.
— Първо, откъде мога да съм сигурен — Омендап постави ръка на рамото на Амеротке, за да го спре за миг, — че някои от хората ти тази нощ не са се промъкнали обратно през стената?
— Не мисля, че някой е успял — отговори Лешояда.
— Нито пък аз — подигравателно каза Омендап. — А дори и да беше така, щеше да се натъкне на втория обръч. О, да, още много отряди чакат отвън. Знаехме всичко за плановете ви.
Лешояда цъкна с език с раздразнение.
— Ти ни доведе тук — Синезъбия сръга Лешояда, който щеше да му отвърне много ядосано, ако един от Накту-аа не се бе намесил.
— Кажи ни какво точно се случи — отсече Омендап.
— Преди около две луни — монотонно започна да разказва Лешояда — господарите ми, старейшините на нашия съвет, получиха съобщение от либийците с поръчка да организираме бягството на затворника, известен като Рекхет, от Оазиса на горчивия хляб. Ние, разбира се — изломоти той, — знаехме за изпадналия в немилост жрец-лечител, виновен за смъртта на толкова много хора в Тива. Всъщност — жестокото му лице се сгърчи в гадна усмивка, — старейшините на съвета нямаха търпение сами да говорят с човека, който можеше да причини толкова много смърт и така свободно да я разпростре из целия град. Във всеки случай получихме парите си и сключихме договор: половината от златото беше платено веднага, а останалото трябваше да ни дадат, когато Рекхет избяга. Наехме пясъчни жители, които търгуват надалече из Червените земи, за да посетят затвора и да доставят необходимите принадлежности за бягството.
— Които бяха?
Лешояда вдигна вежди:
— Нож, съд за вода, сандали, роба срещу слънцето, малко пари и карта, описваща местонахождението на кладенци и оазиси.
— И вие направихте това?
— Да — гордо продължи Лешояда. — Ние го направихме.
— Защо либийците не го направиха сами? — попита Амеротке. — Те имат военни патрули; техните племена скитат из Червените земи.
— Подозирам, че не са искали да се забъркват пряко, да не би да се открие, че са имали пръст в тази работа.
— Да, да — съгласи се Омендап, — този начин на действие е типичен за тях. Какво стана после?
— Рекхет избяга. Либийците обаче бяха изненадани. Той беше много дързък и смел. Успя да се изплъзне на либийските патрули, но бе заловен от пясъчните жители, които плячкосваха наоколо. Те пък на свой ред бяха нападнати от египетски кавалерийски ескадрон и това — сви рамене Лешояда — беше последното, което чухме за него, поне за известно време…
— И? — настоя Амеротке.
— Ами, либийците пристигнаха в Тива. След отравянията по време на храмовата церемония получихме нова поръчка — да намерим избягалия затворник. Възнаграждението ни щеше да бъде много щедро. — Той отново сви рамене. — Така че ние се опитахме.
— И се провалихте — намеси се Омендап. — Старейшините от амеметския съвет сигурно са се чудили защо за един избягал затворник се предлагат толкова много злато, сребро и скъпоценни камъни.
Лешояда се размърда притеснено. Той облизваше устни, примигваше и гледаше уплашено Амеротке.
— Имам своя живот, а ще имам ли и злато?
— Сребро — отвърна Амеротке. — Добрият генерал тук ще ти го даде. Сега… — той се напрегна. Бяха стигнали до точка, която той обикновено наричаше кръстопът на пътя на истината. — Само една лъжа — гласът му стана суров, — и ще умреш на кола!
— Ние… Аз… — Лешояда очевидно избираше пътя си. — Ние се срещнахме с Темеу, либийския дипломат, в Къщата на вечерната звезда, една кръчма в Некропола. Той дойде дегизиран, както и ние самите, и отново настоя да издирим Рекхет. Направихме сделката. Той ни осведоми, че те са наели и други да свършат същата задача. Шурат! — Лешояда изсъска името му. — Настояхме, че подобна задача е трудна и много опасна. Меджаите, имперските отряди, „Очите“ и „ушите“ на фараона от Къщата на тайните, да не говорим за Шурат, също издирваха отровителя. Либиецът подчерта, че ще платят извънредно щедро на този, който успее. Попитахме защо им е толкова необходим този тип. Той отговори, че животът е променлив като посоката на вятъра. Обясни ни, че са получили подкуп от един от египетските богаташи, за да освободят затворника.
— Каза ли от кого?
— Да — саркастично каза Лешояда, — богатият търговец, който намери смъртта си в своя собствен лотосов басейн.
— Ипуе?
— Същият.
— Какво доказателство ти посочи той за това? Имам предвид — Амеротке разпери ръце, — либийците могат чисто и просто да мамят, защото са злонамерени.
— Подкупът бил придружен с картуша на Ипуе, неговия личен печат. Темеу ни го показа.
Амеротке изумено се втренчи в Омендап, който му отвърна с безмълвно изумление.
— Знаеха ли либийците защо Ипуе е искал да залови Рекхет?
— Не — Лешояда се ухили, наслаждавайки се на изненадата, която бе предизвикал. — Ипуе предрекъл на либийците, че ако Рекхет бъде освободен от затворническия оазис, либийците не само ще бъдат възнаградени със скъпоценни камъни, а и ще станат свидетели на събитие, което публично ще унижи
