факли за по-добро осветление. Засада! Единственият им шанс беше да си проправят път за отстъпление с бой. Всички планове за залавяне на пленника бързо бяха забравени. Синезъбия съзнаваше, че имперските войски няма да проявят милост. Амеметският капитан даде сигнал за контраатака, но щурмът бе напразен: групата му се разпокъса и хората му бяха обградени. Синезъбия махаше свирепо с меча си, но не задълго. Силен удар встрани по главата го повали в безсъзнание.
Амеротке чуваше ужасното дрънчене на оръжията, писъците и виковете, пронизващи мрака. Двамата с наемника се бяха прислонили в една стаичка в задната част на къщата, чиито прозорци бяха предпазени от солидни решетки и здраво залостени масивни капаци на прозорците, охранявани от внимателно подбраните членове на отряда, който караулеше и пред вратата. Амеротке седеше, облегнат на стената, със затворени очи. Страховитият грохот на битката отекваше из цялата къща. Един писък, по-силен от другите, го стресна толкова, че той подскочи; после изведнъж стана тихо, врявата от битката секна. Чуха се стъпки и гласове на войници. Вратата се отключи и светлината на факлите отпред го заслепи. Омендап прекрачи вътре, хванал в дясната си ръка извит
— Свърши се. По-добре е да дойдете — той се обърна към наемника, който понечи да скочи на крака. — Не, не ти. Не искам амеметите да разберат, че са били измамени, просто за всеки случай. Може би един- двама са успели да избягат и се притайват между дърветата.
Фасадата на къщата бе ярко осветена от пламъците на факлите; няколко недогорели главни все още проблясваха на земята, където бяха хвърлени преди малко. Други, току-що запалени, бяха привързани на дълги пръти, забити в земята, или ги държаха потящи се наемници, които наблюдаваха оцелелите амемети, строени в редица пред галерията с колоните. От време на време нечий писък отекваше иззад дърветата, докато Марияну и Накту-аа претърсваха района за оцелели и ги избиваха. Мъртвите и ранените египтяни бяха вдигнати на носилки и занесени в полевата морга и в лазарета, разположени зад къщата. Амеметите, които бяха ранени твърде лошо, за да бъдат разпитвани, бяха извлечени за краката и доведени до редицата от колове, пригодени от стълбите, които сами бяха поставили на стените. На Амеротке стомахът му се присви, когато започнаха да набиват пленниците на тях. Амеметите, съблечени голи, бяха вдигани от нубийски лъконосци и набучвани надолу върху изострения като бръснач връх. Черните силуети се гърчеха френетично в тъмнината, а писъците от агонията им пронизваха нощта.
— Това необходимо ли е? — Амеротке се обърна и повърна. Известно време постоя облегнат на една от колоните, като се опитваше да овладее стомаха си. После избърса уста с опакото на ръката си. Още и още страховити писъци се надигаха и кънтяха, заглушавайки стихващите стонове на тези, които бяха набучени първи на коловете и вече се предаваха на смъртта.
— Генерал Омендап! — ядосано каза Амеротке.
Генералът, в чийто поглед все още се четеше свирепостта на кръвожадната битка, развълнувано обикаляше наоколо, а офицерите му се трупаха край него.
— Да, необходимо е — Омендап посочи към редицата затворници, чиито ръце и крака вече бяха оковани. — Те нарушиха мира на фараона. А и стига да имаха възможност, щяха да ни причинят много повече злина. Тези пленници, които се държат на краката си, трябва да бъдат разпитани — той мушна Амеротке в гърдите. — От вас.
Съдията ядосано отблъсна ръката му.
— От вас — натъртено повтори Омендап.
Амеротке издържа погледа му, макар точно в този момент да отекна още един сърцераздирателен вик, идващ откъм групата на пленниците, които набучваха на колове.
— Достатъчно! — изсъска Амеротке. — Аз съм приятел на фараона.
Омендап премигна и избърса потта си.
— Освен това — продължи Амеротке, — те трябва да бъдат надлежно разследвани и изправени на подобаващ процес, може би дори пред военен трибунал.
— Те са твърде лошо ранени, за да бъдат от полза — язвително отвърна Омендап.
— Тогава, в името на господарите на светлината — прошепна Амеротке, — убийте ги бързо!
Омендап го изгледа така, сякаш бе готов да откаже, но след това кимна в знак на съгласие и извика един от офицерите, за да му нареди да приведе в изпълнение новата команда.
Амеротке мина покрай рампата. Набучените на коловете мъже вече бяха притихнали, дочуваха се само случайни стенания. И изведнъж се разнесоха нови, ужасяващи гъргорещи звуци, защото войниците на Омендап започнаха да режат гърлата на останалите ранени врагове. Той мина нататък към редицата на окованите амемети. Независимо от раните и контузиите, както и от тежките вериги около китките и глезените им, те все още изглеждаха свирепи. Докато вървеше, той изучаваше грубите и сурови белязани лица, телата, плувнали в пот, кръв и евтино олио. Бяха облечени в най-причудлива сбирщина от животински кожи: леопардови мантии, вълчи елеци, чакалови пелерини, хиенови плащове. Очите им мъртвешки се взираха в него от жестоките им лица.
„Наемници, помисли си Амеротке, войници, щедро заплатени наистина, но все пак си остават само изпълнители на заповедите, не ги издават те.“ Съдията спря:
— Кой от вас — извика той на жаргона на бордеите, наречието лингва франка на крайбрежието, — е главатарят?
Спря пред един амемет, който се държеше за ранената глава: грозно лице, счупен нос, напукана и белязана уста, но очите му бяха светли; дори леко шеговити, помисли си Амеротке.
— Името ти? — попита Амеротке.
— Синезъбия — прошепна амеметът.
Съдията съзря проблясък на надежда в тези хитри и проницателни очи. Той заговори бързо:
— Амнистия?
— Амнистия за какво?
— За името на твоя главатар.
— Господарю, не съм аз.
— Но знаеш кой е той и не искаш да умреш.
— Никой не иска, господарю.
— Пълна амнистия — повтори Амеротке, — твоето оръжие, малко сребро. Трябва да напуснеш Тива и никога да не се връщаш. — Той посочи към коловете с набитите на тях тела. — Или ще бъдеш незабавно набучен.
— Мълчи! — надигна се глас някъде отдалече в редицата. — Не нарушавай клетвата си!
Амеметите се размърдаха неспокойно и веригите им задрънчаха. Омендап и офицерите му бързо отидоха при тях. Без да откъсва поглед от втренчените очи на Синезъбия, Амеротке вдигна ръка.
— Генерале, този мъж възнамерява да спаси живота си.
— Аз не мога да… — възрази Омендап.
— Но аз мога! — Амеротке се обърна и открито изгледа генерала в лицето. — Божествената иска информация. Синезъбия ще ни я даде, нали?
— Ще спазите ли обещанието си?
— Кълна се във везните на Маат, Богинята на истината, на която служа.
Синезъбия вдигна окованите си ръце. Амеротке нареди да му махнат веригите. След като бе освободен, амеметът, предпазван от Омендап и Амеротке, тръгна покрай редицата войници, масажирайки китките си. Спря пред един друг пленник с плешива глава и грозно лице, наподобяващо граблива птица, и го посочи, после отстъпи, защото мъжът се хвърли срещу него. Охраната мигновено го сграбчи.
Синезъбия го посочи отново:
— Лешояда! Той е главатарят ни.
— Лъжец! — изкрещя мъжът.
— Доведете го! — нареди Амеротке. — И него! — Съдията се усмихна на тревогата, проблеснала в очите на Синезъбия. — Не се плаши, войнико, аз спазвам обещанията си. Просто искам да се уверя, че си ни казал истината.
Лешояда бе развързан и двамата амемети, солидно охранявани, бяха доведени в къщата и поставени на колене пред подиума, а върху възглавниците, подредени на него, се настаниха Амеротке и Омендап.
