Отровителят от Птах

предаде на милостта на фараонското правосъдие и да можем да разберем какво знае той.

— Споменахте за унищожаване на амеметите — каза Амеротке, — но, от друга страна, говорите за един съвсем малък отряд от войници…

— А — засмя се Хатусу, — това, което амеметите не знаят, е, че много по-рано днес изпратих наши тайни пратеници в гарнизоните край Тива. От най-ранните часове на тази сутрин, още преди луната да залезе, елитни части, Марияну, Накту-аа, сирийски лъконосци, кушити, войници — все хора, на които можем наистина да разчитаме, се придвижват един по един, невидими към Къщата на Хор Червеноокия. Командва ги генерал Омендап. Когато нощес амеметите атакуват, а аз съм сигурна, че ще го направят, ще бъдат нападнати от засада и избити.

— А също и моят господар — повтори Шуфой, — и аз!

— Има нещо друго, нали? — попита Амеротке.

Лицето на Сененмут остана все така безизразно, каменно и безстрастно. Хатусу обаче проявяваше леки признаци на нервност и притеснение.

— Да бъдем честни, господарю върховен съдия, Рекхет ме безпокои. Започнах да се съмнявам дали изобщо знаем истината за този човек. Предната нощ ни атакува в самото сърце на храма.

Хатусу накратко описа на Амеротке случката с отровения пред стаята й слуга.

— Амеротке — заговори отново Сененмут, след като Хатусу бе свършила, — не сме сигурни в либийците. Дали имат пръст в отравянията в храма? Имат ли вина за покушението срещу нас? Кой стои зад тези злодеяния? И освен това, защо Рекхет не е избягал в Мемфис или някъде другаде, по-далече? Преди всичко защо се е върнал обратно в Тива и е тръгнал пак по същите пътеки на злото, които доведоха до залавянето и осъждането му на доживотен затвор?

— А ти, господарю съдия — сурово прозвуча гласът на Хатусу, — стигна ли до нещо, което да ни отведе до разкриването на тези мистерии?

Амеротке поклати глава.

— А ще направиш ли това, за което те помолих?

Амеротке се втренчи в пода:

— Ще го направя при две условия. Първо, съпругата ми не бива в никакъв случай да научи какво ще се случи — той се обърна и намигна на Шуфой. — Второ, малки ми приятелю, ти не можеш да дойдеш. Трябва да останеш тук и да наглеждаш господарката Норфрет и синовете ми. Не се тревожи, аз ще бъда много добре защитен и охраняван. Ако амеметите нападнат, може би ще можем да научим нещо, което не знаем.

— И накрая — Сененмут махна с ръка около себе си, — ние сме тук с определена цел. Дойдохме дегизирани, за да заблудим не само амеметите, но и предателя, който е в нашето обкръжение, близо до нашите министри и съветници. Сигурно и вие предполагате, че сме отгледали такава змия в пазвата си, нали Амеротке?

— Имам някои подозрения. Либийците изглеждат твърде осведомени за важността на Рекхет.

— Аз съм убеден — отговори му Сененмут, — че те вече знаят, че Рекхет е приел самоличността на мемфиски търговец, който също работеше за мен — един от най-добрите ми шпиони в западната пустиня…

— Тези проблеми бяха обсъдени на съвещанията на Царския кръг — прекъсна го Хатусу, — но единственото друго място, на което ги споменахме, беше на срещата ни с висшите жреци на Птах вечерта след като тримата писари бяха отровени — тя се усмихна. — Или ти, Амеротке, или някой от тях е предателят. Стаята, в която обсъждахме всичко това, бе напълно обезопасена и изолирана срещу евентуално подслушване. Това може да означава само едно нещо… всъщност, цели три неща. Единият от тези свещеници може да е Рекхет — съмнявам се в това. Или му е съучастник — възможно е. Или по някакви свои нечестиви причини е предал Египет — Хатусу стана. — Няма да обсъждаме нищо повече с жреците на Птах, нито ще нощуваме в храма им, докато ти, Амеротке, не разрешиш тези загадки!

След като Хатусу и Сененмут си тръгнаха, Амеротке се приготви. Първите часове преминаха като сън. Той се присъедини към семейството си в прекрасната прохлада на градината, преструвайки се на разсеян, докато денят се изнизваше, игра сенет със синовете си, правеше се, че слуша Норфрет, която му разказваше каква нова перука си е купила. Шуфой бе изпратен в града с писмо за Хинкуи. Амеротке го инструктира да изчака за отговор и да не казва абсолютно нищо от това, което знае. След това съдията се върна в стаята си, за да си приготви малко багаж. Каза на Норфрет, че трябва да се види с господаря Сененмут по работа, свързана с Къщата на тайните. Норфрет не беше глупава, за да се остави да бъде подведена. Тя усети, че има нещо обезпокоително и внимателно изгледа съпруга си, а големите й, тъмни очи обливаха с тъга красивото й лице. В късния следобед Амеротке си взе нещата, целуна я и й каза, че е време да тръгва. Докато го придружаваше към вратата, тя не откъсваше поглед от него. На прага го хвана за китката:

— Сърце мое — прошепна тя думите на една поема, — лъжите тежат, а желанието ми е да бъда с теб във всичко.

— И ти си — пламенно й отговори Амеротке. Той я целуна по устните и се измъкна през полуотворената врата.

По някаква странна причина Амеротке чувстваше, че щом е извън дома си, е уязвим за всякакви дебнещи опасности и внезапни нападения, макар пътуването му към Къщата на Хор Червеноокия да не беше по-рисковано от обикновена разходка във вечерната прохлада. Когато пристигна там, всичко бе тихо и спокойно. Почука на главната входна врата и се огледа. Уличката зад него бе пуста, само един просяк енергично се чешеше по слабините. Когато Амеротке улови погледа му, мъжът спря, протегна ръка с нокти като на хищник, и с умоляващ ласкателен глас го заврънка за пари. Съдията се обърна. Повече от ясно му бе, че мъжът се преструва — беше дегизиран човек-скорпион, напълно способен да работи и да си изкарва прехраната. Амеротке чу, че резето се вдига и вратата зейна пред него, допускайки го в света на тайните.

Предполагаше се, че Къщата на Хор Червеноокия е пуста, но всъщност буренясалата градина бе натъпкана с бойци от елитните имперски части. Насядали на групи, те похапваха пикантно месо и си пийваха подсладена бира от големи кани. На Амеротке му се прииска да се ощипе. Сънуваше ли? Войниците до един бяха облечени за война, с кожени полички и ремъци през рамо; оръжията им бяха оставени до тях, цареше потискаща тишина. Никакъв шум или звук от разговор не издаваше присъствието им. Амеротке мина покрай тях и влезе в къщата. Вътре, в занемарена зала с колони се бяха настанили офицерите, също готови за битка. Амеротке разпозна Омендап, главнокомандващия на Хатусу. Висок, плещест и як мъжага, с обръснати лице и глава, лъщящи от зехтин. Той също бе облечен за битка: с кожени походни обуща; колосана, твърда поличка; яка от метални брънки и голям бронзов диск, пришит на гърдите на плътната му ленена риза. Омендап приветства Амеротке и го повика в ъгъла:

— Господарю съдия, Божествената каза, че ще дойдете. Какво мислите за нашите приготовления?

Амеротке се огледа:

— А затворникът?

Омендап отиде до вратата, сложи пръсти в устата си и остро изсвири. Малко след това четирима от Марияну, въоръжени до зъби, доведоха мъж с черна коса, рошава брада и мустаци. Съдията му нареди да седне на една табуретка.

— Божествената избра теб — започна Амеротке, давайки си сметка, че Омендап е застанал зад гърба му. — Тази нощ амеметите ще дойдат. Целта им ще бъде да те хванат. Враговете ще бъдат мъже като теб, бивши войници. Но каквото и да се случи — той хвърли поглед през рамо към Омендап, — не трябва да се оставяш да те заловят жив. Ще направим всичко, всичко възможно, за да те защитим — той протегна ръка. Наемникът я сграбчи, вдигна я и целуна китката на Амеротке.

— Господарю съдия — меко му отговори човекът, — Божествената ми показа лицето си и ми се усмихна — той се захили, поглеждайки красноречиво към генерал Омендап. — Не мисля, че амеметите ще могат да ме докопат.

Амеротке прекара остатъка от деня в малка стаичка в задната част на запуснатата, разнебитена къща. Шуфой, за да се поддържа цялата измама, пристигна с пакет храна, увита внимателно в ленена кърпа от Норфрет. Съдията седна на възглавница, облегна гръб на ронещата се стена и се захвана с пресния хляб и маслините. Шуфой приклекна до него: