— Сър Хю, стигна твърде далеч. Защо ме питаш това?
— Съжалявам — извини се Корбет, — но кралят иска да разкрия загадъчните събития, които стават тук, милейди и съм длъжен да го направя. — Той се изправи и се поклони. — Благодаря ти за времето и вниманието. Ако имам още въпроси, разбира се, ще се върна.
Лейди Маделин не отговори. Тя взе перото от мастилницата и придърпа парче пергамент, сякаш се връщаше към задълженията си.
— Тогава сбогом, сър Хю. Някоя от сестрите ще ви заведе до конюшните.
Малко по-късно Корбет и Ранулф напуснаха манастира. Една от послушничките ги упъти и те намериха горската пътека, която трябваше да ги отведе до хана „Горският дявол“.
— Високопоставена дама — забеляза Ранулф, — изпълнена с високомерие и голяма лъжкиня!
— Какво искаш да кажеш? — Корбет дръпна юздите.
— При цялото ми уважение, господарю, Едуард от Карнарвон11 може да е всякакъв, но поклонник? — Ранулф избухна в смях. — Ако е идвал тук, било е за някоя интрига и ние двамата добре го знаем. Но — продължи той — поне разбрахме кой е Бухала.
— Чудя се дали е така — замислено каза Корбет. — Тази работа е мътна, Ранулф. Фицалан са имали тайни и няма да ни позволят да ги разкрием, без да окажат сериозна съпротива.
Пристигнаха в хана малко след пладне. Работници и селяни от полята, лесничеи и въглищари бяха дошли да обядват. Седяха из калдъръмения двор, облегнати на стената и се припичаха на слънце. Неколцина залагаха дали някакво куче ще улови язовец. Търговец на дрънкулки, панделки и дантела обикаляше из двора, бутайки пред себе си малката си количка. Крадец, прогонен от Рай, седеше до кладенеца и миеше краищата на ушите си, отрязани от приставите. Коняри изкарваха коне и вкарваха товарните кончета в конюшните. В отсрещния край чистеха малкия гълъбарник и острата миризма на птичи изпражнения изпълваше двора, предизвиквайки протести от онези, които обядваха.
Ранулф и Корбет оставиха конете си на един коняр и влязоха в просторната кръчма. Таванът й беше от дървени греди, каменният под — покрит с дебел пласт свежи стръкове тръстика. В другия край капаците и вратите бяха отворени и през тях се носеше ароматът от билковата градина на хана. Резени шунка, късове бекон и дори пити сирене, увити в бял ленен плат, бяха провесени от гредите на тавана. Въпреки топлото време, в огнището гореше буен огън и един потен прислужник бавно въртеше шиша, на който беше нанизан половин свински бут. До него малко момиченце стоически понасяше горещината и поливаше цвърчащото месо със сос, ухаещ на билки. Апетитната миризма изпълваше кръчмата и дори Корбет усети, че устата му се пълни със слюнка. Ханджията, шкембест и оплешивяващ мъж с хлътнали очи, бързо пристъпи към тях. Той разпознаваше добрите клиенти от пръв поглед и бързаше да достави удоволствие на придворните.
— Свинското ще стане след миг — каза им той. — Препоръчвам ви го, господа. Кана от нашата бира, малко портвайн и най-хубавия хляб, който можете да намерите от тази страна на Рай.
Корбет се съгласи и ханджията ги покани на една по-усамотена маса, както се изрази той, близо до прозореца. Корбет и Ранулф свалиха бойните си колани и седнаха на пейките. Корбет поръча на ханджията да им донесе три бири — едната за него. После посочи стола до себе си.
— Идват ли тук високопоставени посетители? Имам предвид, знатни.
— Хората идват и си отиват — предпазливо отвърна ханджията.
— А някой, когото да не познаваш? — попита Корбет.
— Сър, това е гората Ашдаун. Много хора минават оттук на път от крайбрежието към Кентърбъри. Студенти, моряци, обичайните просяци, поклонници и търговци.
— Знаеш за какво те питам — настоя Корбет. — Идвала ли е някоя важна личност, обвита в тайнственост, някой, който е плащал със злато и сребро, за да не бие на очи?
— Имаме и разбойници — отвърна ханджията.
Корбет въздъхна вбесен.
— Някой друг?
Мъжът извърна поглед.
— Идвал ли е Уелският принц?
— Да, взе най-хубавата стая в първия коридор, в която има голямо легло с балдахин и вълнени килими.
— Обзавеждането не ме интересува — каза Корбет. — Имаше ли някой друг тук, когато принцът пристигна?
— Само един човек — бързо отвърна ханджията. — Висок, с русолява коса и меки ръце. Ходеше много наперено. Мисля, че беше рицар. Говореше като образован човек, но рядко слизаше тук.
— Обзалагам се — сухо каза Корбет, — че той също е взел стая в първия коридор и е плащал добре, за да му носят храната в стаята.
Ханджията погледна с удивление тъмноокия писар.
— Забеляза ли този рицар да има някакъв отличителен знак? — попита Корбет и чукна мъжа по големия нос. — Залагам една сребърна монета срещу златна, че е имал. Червен двуглав орел ли беше? — Той настъпи ботуша на Ранулф, който изненадан трепна.
— Да, така е. — Ханджията вече беше уплашен. — Криеше се от всички, обличаше се като монах с тъмна наметка и качулка. Но на масата в стаята му видях пръстен с герба, който ми описа.
Корбет плъзна една сребърна монета по масата.
— Няма от какво да се боиш — каза той на уплашения човечец. — Не си направил нищо лошо. И този непознат беше тук, когато Уелският принц отседна в хана? — Ханджията кимна, стиснал сребърната монета.
— И си замина малко след принца?
— Да, беше поклонник, тръгнал да отдаде почит на света Хавизия.
Корбет вдигна чашата и отпи, после облиза пяната от устните си. Спомни си трупа, който бе прегледал внимателно по-рано през деня.
— А чу ли за намерения труп? — попита той. — За младата жена?
— Да, който оставили пред портите на „Света Хавизия“. Обзалагам се, че добрите сестри здравата са се уплашили.
— Не е била от околността, нали?
— Не. Ако някое младо момиче от селото изчезне, ще се вдигне голям шум. Ще започнат да го търсят из гората.
— Ако е била пътничка или поклонничка — продължи Корбет, — трябва да е отседнала тук.
— Не е задължително.
— Стига, мастър кръчмарю. Младите жени не пътуват по горските пътеки голи, както ги е майка родила. Видях тялото, кожата на жената е нежна като на знатна дама.
— Може и да е била — отвърна ханджията. — Но, сър, не е отсядала тук. Все пак, опиши ми я.
Корбет я описа колкото можеше по-подробно, ханджията поклати глава и вдигна ръка.
— Можеш да ме разпиташ под клетва пред местния съдия, но никога не съм виждал или чувал за такава жена.
Още една сребърна монета се появи между пръстите на Корбет. Той си поигра с нея и я търкулна по дължината на ръката си — номер, за който Ранулф много му завиждаше.
— Много си щедър сър, но дори да ми дадеш всичкото сребро от кралската хазна, не мога да кажа, че съм видял някого, щом не е истина.
— Не, мастър…
— Тебоа. Едмънд Тебоа.
— Искам да те питам още нещо. Всъщност, няколко неща. Какво знаеш за Бухала?
Ханджията се засмя гърлено, но очите му не се отделяха от сребърната монета в ръката на Корбет.
— Той прилича на мухите през лятото, сър. Досаден е, но безобиден.
— Идвал ли е тук да се храни?
— Никога. Би бил глупак да дойде тук и да каже „Аз съм Бухала, дай ми да хапна еленско“.
Корбет подхвърли монетата и я улови сръчно.
— Не, сър, говоря по-скоро за промъкване по тайна доба, когато любопитните очи и уши са затворени.
