— Наистина ханът се нарича „Горският дявол“, сър, но ние не помагаме на разбойниците. — Ханджията отмести стола си и понечи да се изправи.
Ранулф се наведе и леко го стисна за рамото.
— Ще станеш, когато господарят ти позволи.
Ханджията въздъхна.
— Не исках да ви обидя.
— И не си — отвърна Корбет. — Кажи ми нещо за рода Фицалан, кръчмарю. Снощи тук се говореше много за тях.
— Родът Фицалан произхожда от дявола и ако зависи от мен, бих ги пратил обратно при него. — Ханджията отпи от чашата си.
— Какво искаш да кажеш?
— Те са благородници, сър, и такива като нас не ги интересуват.
— Свободен човек ли си, мастър Едмънд?
— Аз съм йомен12, сър. Притежавам този хан и полята край него. Плащам си данъците. Честен човек съм. Не мамя клиентите си и проявявам милосърдие към онези, които са в нужда.
Корбет изучаваше пълния, набит ханджия.
— Но някога си бил стрелец. Личи си от мазолите по пръстите ти. Много пъти ли си опъвал лъка?
— Да, сър, но купувам еленско от онези, които го продават. Не ловувам в кралската гора.
Корбет се чукна с ханджията.
— Тогава Бог да те благослови, сър. Откога си ханджия?
— Наследих хана от баща си.
— Член ли си на гилдията?
— Да, събираме се на Коледа и Великден, обикновено на някое пристанище — Уинчелси или Рай.
— Чувал ли си някога за „Червената роза“? — попита Корбет. — Кръчма, която се намирала в покрайнините на Рай?
— Не, сър, но познавам човек, който е чувал за нея. — Ханджията допи чашата си и се изправи. — Ще получа ли тази сребърна монета, ако ви заведа при него?
— Тя вече е твоя — подхвърли му я Корбет.
Ханджията ги изведе през задната врата. Тръгнаха през градината. В края й имаше ябълкови и крушови дървета. Един от прислужниците събираше паднали плодове и внимателно ги слагаше в кошници. Отвъд овощната градина имаше къщичка с островръх покрив, заобиколена от лехи с цветя и билки. Възрастен мъж седеше навън на стол и се припичаше, дъвчейки бавно круша.
— Баща ми — каза ханджията. — Наричаме го Древния.
Корбет разбираше защо. Старецът приличаше на Метусалем с набръчканото си лице, млечносини очи, оредяла брада и мустаци. Когато наближиха, той се взря в тях.
— Ти ли си, синко?
— Аз съм, древни татко — отвърна ханджията шеговито. — Водя ти гости.
— На деветдесет и пет години съм — дрезгаво каза старецът. — Разбираш ли какво значи това? Помня дядото на краля, Джон Безземни13. Мина през Ашдаун, когато отиваше към Рънимийд. Виждал съм всичките. Наричат ме Древния, но паметта ми още е добра. — Усмивката му се разшири и разкри полусдъвканата круша. — Но аз винаги казвам: „Не е важно какво имаш между ушите, а между краката“. — Той се взря в пръстена на дясната ръка на Корбет. — Ти си кралски писар, нали?
Сър Хю приклекна до него.
— Старче — той докосна ръката на стареца, — радвам се да те видя.
— Сливи — отвърна Древния. — Вече е есен и джанките са зрели и сладки като устни на младо момиче.
Корбет се чудеше на този старец, който е бил момче, когато крал Джон е повел армиите си срещу своите барони.
— Какво искаш? — Старецът проточи врат като птица.
— Татко, чувал ли си за кръчма, наречена „Червената роза“, някъде в покрайнините на Рай.
— Познавах едно момиче, което наричахме Червената роза. Живееше в Рай. Наричахме я „червена“, защото си боядисваше гърдите.
— Питам за кръчма, татко — настоя Корбет. — Собственост на млад мъж и съпругата му, която се самоубила.
— О, да, помня ги. — Старецът се почеса по носа. — Хората ми разказват всичко. Имаше такава кръчма, но сега се нарича „Златният светилник“. По времето на бащата на краля си беше истински бардак, често посещаван от войници, но после съдържателите му се смениха. Шерифът арестува всички. Да, купи я един млад мъж. Алуейн Ротмиър и съпругата му — мисля, че се казваше Катрин. Синовете на Фицалан често я посещаваха. А едното доведе до другото.
— Било е преди двайсетина години — прекъсна го Корбет.
— По това време бяха още момчета. Мислеха само за жени и си умираха да се хвалят с подвизите си — заяви Древния. — Хенри беше по-лошият. Нямаше корсаж, който да не е скъсал, нито фуста, която да не е вдигнал. Държеше се като господар, беше пъргав, умен и наблюдателен. Той я прелъсти. Алуейн открил какво е станало и бедното момиче се самоубило. Качило се на една маса и се обесило.
— А Алуейн изчезнал? — попита Корбет.
— Не, не е изчезвал. Явно не знаеш цялата история. — Старецът се изкикоти и погледна към сина си. — Май това и на теб не съм ти го казвал. Алуейн намерил трупа и го свалил от въжето. — Старецът изсумтя. — После се обесил на същото място. — Изглежда осъзна, че на лицето на Корбет е изписано удивление. — И двамата умряха — промърмори той. — Изчезнаха в мрака! Сигурен съм, че са посрещнали подобаващо лорд Хенри!
Седма глава
Корбет и Ранулф се сбогуваха с Древния и се върнаха в кръчмата. Ханджията забърза да им отреже от свинския бут.
— Мили Боже! — възкликна Ранулф, когато седнаха. — Ако кралят разбере, ще изпадне в един от своите пристъпи на царствен гняв.
— Кралят ще разбере за това — отвърна Корбет. — Очевидно Гейвстън, който би трябвало да е в изгнание, се е върнал в Англия и се укрива в околността.
— Затова Уелският принц искаше да ни види, нали?
— Да, така е. Сър Уилям Фицалан е човек от неговия кръг. Подозирам, че по настояване на принца сър Уилям е довел Гейвстън в Ашдаун. Той е отседнал тук и е бил толкова сигурен в безопасността си, че не се е притеснявал да носи собствения си герб. Смятам, че той е бил тайнственият посетител на лейди Маделин. Уелският принц, обзет от фалшива набожност, е дошъл в Ашдаун, уж на лов или за молитва пред мощите на света Хавизия, а всъщност, за да се срещне тайно с любовника си.
Ранулф го погледна уплашено.
— Ако кралят узнае — каза той, — дори приятелството ти с него няма да те спаси, сър Хю.
— Кралят знае истината — сухо каза Корбет. — Уелският принц обича най-доброто и от двата свята. О, той ще се ожени за принцесата, която му изберат — гласът му премина в шепот, — но подозирам, че истинската му любов е и ще си остане гасконецът Пиърс Гейвстън.
— И той е бил отседнал тук? — попита Ранулф.
— Тук и в манастира.
— Ами другият проблем?
— Разочарован съм — отвърна Корбет. — Наистина смятах, че Бухала е съпругът на младата жена, която се е самоубила в „Червената роза“, но щом двамата са мъртви, трябва да помисля още.
— Лейди Маделин трябва да отговори на няколко въпроса.
— Има да отговаря за повече, отколкото си мисли. Ти видя онази коса, Ранулф. Мислиш ли, че това
