Ранулф отмести подноса и стана като сомнамбул. Хвана младата жена за ръката и учтиво я поведе през двора и навън към конюшнята. Един коняр доведе жалък кон с износено седло. Ранулф направи гневен жест с ръка и лично хвана юздите. После помогна Алиша да се качи на коня.
— Яздиш като мъж? — Въпросът му прозвуча сковано и глупаво. Искаше му се тази млада жена да го забележи и да не си тръгне. Тя погледна надолу.
— Ти трябва да си Ранулф-ат-Нюгейт.
— Да — бързо каза той. — Старши писар в канцеларията на Зеления печат.
Тя се усмихна.
— Винаги ли зяпаш така жените?
— Досега не съм срещал жена като теб.
Алиша се засмя.
— С две глави!
— Не, само една е — отвърна Ранулф сериозно. Той отново хвана юздите и се втренчи в нея. — Баща ти е невинен. — В очите й проблесна недоверие. — Не, не, изчакай и ще видиш. Онзи мрачен мъж, говоря за сър Хю, ще разбере истината.
— Да не би да искаш подкуп? — попита го тя сладко. — Затова ли си тук, Ранулф-ат-Нюгейт? И ти ли си като другите мъже, чийто ум е в панталоните?
Ранулф се изчерви.
— Не си ме разбрала правилно, мистрес.
— Така ли? Досега никой мъж не е успял да ме заблуди. Всички са много мили и внимателни, готови да играят на котка и мишка.
— Не е вярно! — отсече Ранулф и високо на бузите му избиха червени петна от гняв. Беше объркан от онова, което ставаше, но лицето на младата жена, маниерите и бързо сменящите се настроения, които проблясваха в очите й, го омагьосваха. Той изруга наум. Езикът му сякаш беше вързан. Странно, тази жена му напомняше за лейди Мейв, съпругата на Корбет — въздействаше му по подобен начин. Ако трябваше да бъде честен, Ранулф би казал, че изпитва страхопочитание, дори страх и това го ядосваше. Той, Ранулф- ат-Нюгейт, писар, смел мъж, войник! Алиша не сваляше поглед от него.
— Не ме лъжеш, нали? — попита тя тихо. — Не би искал да ме обидиш? Досега не съм виждала мъж да се изчервява. — Тя взе юздите. — Съжалявам, ако съм била малко рязка.
Тя протегна ръка. Ранулф я взе и целуна кожената ръкавица. После вдигна поглед. Алиша забеляза страстта в очите му и отдръпна ръката си.
— Казаха ми, че господарят ти е странен човек. Но тези, които го съпровождат, са още по-странни. — Тя вдигна ръка. — Сбогом, мастър Ранулф-ат-Нюгейт.
Алиша обърна коня си и препусна навън от двора. Ранулф я проследи с поглед. Изпита желание да изтича след нея, да й обясни какво изпитва. Беше ли постъпил правилно? Чу кикот и погледна към двора. Две конярчета го наблюдаваха. Ръката му посегна към дръжката на камата и те изведнъж си спомниха, че ги чака работа. Ранулф се върна в кръчмата, където Корбет бе доял месото си.
— Ранулф, добре ли си? — Той посочи към подноса, който беше почти пълен. — Няма ли да си довършиш яденето?
— Не съм гладен.
Корбет се изправи.
— За Бога, Ранулф, какво ти става? Познаваш ли тази млада жена?
— Бих искал да я познавам.
— Аха, значи това било! — Корбет сложи леко ръка на рамото му. — Ранулф-ат-Нюгейт, ужасът на жените, мъжът, който дори мислеше да стане свещеник!
— Не ми се подигравай!
— Не ти се подигравам. — Корбет отдръпна ръката си. — Тези неща се случват внезапно като смъртта, Ранулф, и никога не можем да ги предвидим.
Той внимателно оглеждаше лицето на прислужника си, което изглеждаше по-бледо от обичайното. На бузите му пламтяха две червени петна — знак, че Ранулф е разстроен или разтревожен, а зелените му котешки очи блестяха, сякаш беше пил.
— За всичко си има време и място — продължи Корбет. Хвана Ранулф за ръката и го поведе към градината. — Не забравяй, Ранулф, че градината е най-удобното място за заговори. — Той се усмихна. — Както и за ухажване. Няма наострени уши, нито зорки очи.
Седнаха на една пейка. Корбет завъртя пръстена си така, че слънцето заблестя по него.
— Какво виждаме тук, Ранулф? Слънчеви лъчи или материя? Сенки или нещо по-осезаемо? Все същата стара игра, нали? Когато стане убийство, хората ти казват онова, което искаш да чуеш и ти показват онова, което искаш да видиш. — Той рязко смушка спътника си. — Стига с тази роля на нещастно влюбен оръженосец. Къде е проницателният писар от канцеларията на Зеления печат? Първо — Корбет започна да изброява на пръсти. — Лорд Хенри Фицалан е много богат, влиятелен, мразен от всички и е убит по време на лов. — Погледна към Ранулф, но умът на прислужника му беше на друго място. Второ — продължи Корбет, — по-малкият брат на лорд Хенри не го обичал заради скъперничеството му. Сър Уилям не е присъствал, когато лорд Хенри е бил убит. Трето, имаме Робърт Върлиън, главен лесничей. Мразел сър Хенри заради похотливия му нрав и намеренията, които имал към дъщеря му. Той също не е присъствал, когато господарят му бил убит, а след това избягал по необясними причини. Четвърто, сър Уилям очевидно държи да прехвърли вината на раменете на Върлиън. Пето, света Хавизия в момента стои в рибарника отсреща. Съгласен ли си, Ранулф?
— Да, разбира се.
— Ранулф! — възкликна Корбет. — Ти не чу и дума от онова, което казах!
Мрачният писар промърмори някакво извинение. Корбет се чудеше дали това не е първият път, когато известният Ранулф-ат-Нюгейт е тъй зашеметен.
— Пето — знаем, че сър Уилям е помогнал на господаря си, Уелския принц. Вероятно той е довел Гейвстън в Ашдаун. Помогнала му е сестра му, властната лейди Маделин. Подозирам, че мъжът, забелязан от сестра Фиделис да се промъква в къщата на игуменката, е бил не друг, а гасконският фаворит. Вероятно се е приютил в манастира, докато е чакал пристигането на принца на Уелс. И?
— Шесто — обади се Ранулф, — съществува и някакъв разбойник. Очевидно не върши кой знае какви поразии, но е повел война на живот и смърт срещу лорд Хенри. Пращал му е послания, в които се споменава „Розата от Рай“. Сега знаем, че собствениците на онази кръчма са се самоубили в резултат на похожденията на лорд Хенри.
— Добре — замислено каза Корбет. — Седмо, имаме трупа на млада жена, убита от стрела в гърлото. Голото й тяло е било заровено в гората, после изровено и оставено пред манастирските порти. Осмо, имаме неколцина местни благородници, които бихме искали да разпитаме по-подробно. Францисканецът брат Козмас не е обичал мъртвия господар на имението, а знаем, че някога е бил стрелец.
— Както и нашият ханджия — прекъсна го Ранулф. — Освен това, да не забравяме и отшелника. Той може да знае нещо, да е видял или да е чул нещо.
— Вярно е — съгласи се Корбет. — Но има и един изчезнал човек. Всъщност двама. Загадъчният лекар Панций Кантроне. Каква е била връзката му с лорд Хенри?
— Какво още имаме? — попита Ранулф.
— Имаме, о, най-учен измежду писарите, дамата, с която се запознахме преди малко.
Ранулф трепна.
— Не подскачай като побъркан — Корбет го потупа по коляното. — И не позволявай на ума си да се замае. Алиша Върлиън е забележителна млада жена. Мога да се обзаложа, че умее да стреля отлично с лък.
— Но нали си е била у дома сутринта, когато е бил убит лорд Хенри.
— Не, Ранулф, тя твърди, че е била там. Откъде да знаем, че не е излязла след баща си с лък и колчан стрели? Знаем, че някой е оставил такива оръжия в един от кухите дъбове. Освен това тя има кон. Би могла да убие лорд Хенри майсторски и с лекота.
— Не ми се вярва — Ранулф упорито сви устни.
— Добре, добре — меко каза Корбет. — Но нека продължим да търсим, Ранулф. Какво друго знаем?
