— Но Малшар беше по-бърз, отколкото предполагахме. Бил си запалил огън и преди да успеят да го спрат, изгорил писмата ти, а моите хора изгорили него.
Рулс се усмихна през болката.
— Тогава и ти знаеш колкото мен, Филип Френски.
Кралят се облегна на подобния си на трон стол и отметнал глава, се заслуша с едно ухо в песента на славея в сребърна клетка, която висеше от клоните на една череша. От друга част на двореца се дочу тръбен звук и той разбра, че е време за обедната молитва. Губеше си времето тук. Кимна на палачите.
— Изведете го! Обесете го!
Изправиха Рулс на крака и го изведоха навън. Филип грижливо изтри кръвта от ръба на чашата и отпи от нея. Радваше се, че Фицалан е мъртъв. Нямаше да има повече писма и намеци за изнудване. А Кантроне? Щеше ли дьо Краон да го убие? Това не го интересуваше. Какво беше смъртта на един човек в сравнение с големите му планове? Но не биваше да обижда Едуард Английски. Щеше ли Кантроне, когото с радост би обесил заедно с Рулс, да му продаде тайната си? Или щеше да избяга? Ако я продадеше, какви проблеми щеше да му създаде? Какъв скандал щяха да предизвикат шпионите на Едуард в Париж или Авиньон? Филип погледна към вратата. Имаше ли Амори дьо Краон пръст в смъртта на Фицалан? Беше ли приел заповедите му твърде буквално? Филип потри бузата си. Трябваше да се помоли, да отправи молитва към своя предшественик свети Луи пътищата на Кантроне и онзи досадник Корбет никога да не се пресекат.
Осма глава
Филип би бил доволен, ако можеше да види колко разтревожен е Панций Кантроне. Френският крал направо би коленичил в благодарствена молитва, защото през този слънчев есенен следобед на италианския лекар му оставаше още много малко живот. Той, разбира се, не знаеше, че смъртта го дебне. Просто бе решил да избяга от Англия и от французите и да не позволи на английската корона да го предаде на Филип Френски.
Италианският лекар се връщаше от посещение в манастира „Света Хавизия“. Беше се погрижил за младата послушница сестра Фиделис, чиито кокалчета бяха толкова подути, че пръстите й изглеждаха като нажилени от пчели. Кантроне се беше държал професионално. Бе прегледал кожата, опипал костите и въпреки притесненията на момичето, внимателно изследвал урината й, защото съществуваше възможност отокът да е бил предизвикан от отклонения в притока на телесните й течности. Разбира се, лейди Маделин го бе посрещнала сърдечно и двамата си бяха поговорили насаме в покоите й, преди и след като се беше погрижил за послушницата. После Панций Кантроне бе пийнал малко вино и похапнал сладкиши в трапезарията, преди да вземе коня си, а в момента яздеше обратно по горския път към имението Ашдаун.
Италианският лекар се бе увил плътно във вълнената си наметка. Носеше и подплатени с вълна ръкавици, защото макар според англичаните зимата още да не бе настъпила, му беше студено. Той мразеше тези мрачни, влажни гори и копнееше за слънчевите долини на Тоскана. Кантроне бе твърдо решен да избяга. Пристигна в Англия, защото лорд Хенри му обеща защита. В замяна лекарят му бе прошепнал тайните, които бе научил от мосю Малвоазен. Сега тези тайни отново го преследваха, докато конят му вървеше по пустите горски пътеки. Мрачни образи изпълваха ума му: монаси с черни качулки и свещи в ръце, които обикаляха из катедралата; а зад тях драпиран с кадифе ковчег върху раменете на носачите. Тъжните гласове на хора прииждаха и се отдалечаваха като вълна, напявайки думите от заупокойната служба. Пред катедралата обикаляха конници в ризници и успокояваха тълпата. Кантроне беше участвал в процесията. Стоеше до Малвоазен. Бяха наблюдавали как царствените опечалени се привеждаха към восъчната статуя върху ковчега. Там бяха струпани рози и бели лилии. В един миг Малвоазен не бе издържал и бе прошепнал:
— Не беше възпаление на дробовете.
— Какво? — беше попитал Кантроне.
— Не беше възпаление на дробовете — беше повторил тихо Малвоазен, произнасяйки думите само с ъгълчето на устата си, с блеснали очи и лице, зачервено от изпитото вино. — Тя беше отровена.
Кантроне бе замръзнал от страх и удивление, но лукавият Малвоазен бе избрал момента, в който другият не можеше да избяга.
— Знаеш, че казвам истината.
Воднистите му очи се бяха впили в тези на Кантроне и италианският лекар си бе позволил да се усъмни. По-късно, когато църквата се бе опразнила и облаците тамян се рееха като забравена молитва в катедралата, постепенно издигайки се към високия таван, Кантроне бе придърпал Малвоазен настрани.
— Ако повториш някому онова, което ми каза — бе му прошепнал той, — и двамата ни чака бесилка.
Вече изтрезнял, Малвоазен се беше огледал страхливо.
— Аз изпълних дълга си — бе казал той. — Омръзна ми. Време е да потърся мир и покой.
Малвоазен бе напуснал поста си. Всички очакваха, че Кантроне ще се стреми да го заеме, но италианецът беше колкото добър лекар, толкова и хитър интригант. Бе забелязал мъжете, които го следваха по пътя към кръчмата или стояха пред къщата му, когато паднеше мрак. Като всеки добър лекар, той разпознаваше симптомите. Бе приготвил багажа си и избягал посред нощ. Отначало в Италия, а после по море към завладяния от англичаните град Бордо. Дори там се беше чувствал преследван и се канеше да поеме още по-надалеч, когато се бе запознал с лорд Хенри Фицалан. Английският благородник си търсеше лекар и впечатлен от уменията на Кантроне, му бе предложил място в имението си. Италианецът веднага бе приел. С времето той беше открил, че Фицалан заема видно място в английския двор и е доверен пратеник във Франция. За да подсигури положението си, той му беше разкрил научените мрачни тайни. Лорд Хенри изглеждаше зарадван. Кантроне бе започнал да му вярва — единственият човек, на когото се бе доверил през дългия си, изпълнен с подозрения живот. Фицалан бе използвал тайните срещу французите, намеквайки какво знае при срещите с тях или в писмата си.
Кантроне дръпна юздите и вдигна очи към надвисналите клони.
— Бях глупак — промърмори той, — че му се доверих!
Лорд Хенри се бе заклел, че лекарят няма да го придружава във Франция, но в объркването, последвало смъртта му, Кантроне бе разбрал, че въпреки тържественото обещание, в Рай е нямало да се разделят с целувки и прегръдки, а са щели да го натоварят на някакъв кораб и да го предадат на французите. В замяна на какво? На повече влияние? На още власт? На торба злато? Лекарят смушка кроткия си кон и той ускори ход. Как бе могъл лорд Хенри да го предаде, когато той бе направил толкова много за него?
Сега той беше мъртъв, а сър Уилям бе само един наивен и простодушен младеж. Именно той неразумно му беше разкрил какво го е очаквало. Знаеше ли сър Уилям мрачната тайна? Щеше ли да му предложи защитата си? Кантроне поклати глава. Съмняваше се. Сър Уилям искаше да заличи всички спомени за присъствието на брат си от имението. Много от прислужниците бяха уведомени, че трябва да си търсят друга работа.
Кантроне се бе държал настрана от сеньор Амори дьо Краон, но веднъж бе забелязал, че френският пратеник го изучава; лукавите му очи се усмихваха и в тях той бе съзрял повече опасност, отколкото в стая, пълна с палачи.
Лекарят си пое дъх и сбърчи нос от миризмата на гниеща растителност. Не бе успял да открие часослова на сър Хенри, където лордът криеше всичките си тайни, но беше решил да действа светкавично като раздразнена змия, използвайки онова, което знаеше, за да спечели още злато. Щеше да се върне в Ашдаун, да събере ценностите си и още преди да падне мрак, да бъде надалеч. Бе решил да се укрие в някое от пристанищата близо до Ламанша и да замине на север за Фландрия, Ено или за някоя от балтийските германски държави.
Кантроне бе доволен от себе си. С едно изречение бе предизвикал такива подозрения и вълнения в душата на лорд Хенри, а после събитията бяха последвали едно след друго. Сега той можеше да избяга!
Някакъв звук отдясно го накара да спре коня. Взря се между дърветата. Тук беше в безопасност. Разбойникът Бухала водеше война срещу рода Фицалан, а не срещу него. Колкото до французите,
