— Че кралят не е искрен с нас.
— Да.
— Защо французите са искали лорд Хенри да предвожда английските пратеници във Франция? В общи линии — заключи Ранулф, — това е предизвикателството, пред което сме изправени.
Корбет стана.
— Ще те оставя да мечтаеш и да пишеш стихове. Довечера ще отидем в имението Ашдаун. Там са събрани всичките ни противници. — Корбет потри ръце. — И, разбира се, едно от имената не бива да забравям — моят най-голям враг, въплъщението на Луцифер, сеньор Амори дьо Краон.
Кралският писар се запъти отново към кръчмата. Ранулф се загледа след него, после скри лице в ръцете си. Не можеше да разбере какво става. В един момент си хапваше, а в следващия срещу него се появи лице, което накара сърцето му да спре за миг, а кръвта му да потече по-бързо в жилите.
Веднъж Малтоут го бе нарекъл „похотлив като врабче“. Но не и сега! Не изпитваше никаква похот! Искаше само да бъде с тази жена, да седи и да наблюдава промяната в изражението на прекрасното й лице. Потънал в мислите си, Ранулф не забеляза сянката, която се промъкна в градината и застана до него, докато неочакваният гост не провлече крак и не се изкашля шумно. Ранулф вдигна поглед:
— О, мастър Болдок. Какво търсиш?
— Тази сутрин — каза конярят — нямаше кой да се погрижи за конете ви. Аз съм свободен човек.
— Търсиш ли си работа, мастър Болдок? — усмихна се Ранулф. — Възможно е да я получиш. Но първо ела и седни при мен. Кажи ми какво знаеш за Алиша Върлиън.
Дворецът Лувър беше лично владение на Филип IV Френски. Градините около него с цветните и билкови лехи, овощните градини, фонтаните, езерата с шарани и рибарниците бяха радостта на живота му. Само той и най-близките му довереници имаха право да се разхождат там. Разбира се, членовете на домакинството му и особено онези, които изпитваха на гърба си язвителния му език, се колебаеха да приемат покана за посещение в „Градината на удоволствията“, както я наричаше Филип. В единия й край беше оградената овощна градина, която кралят наричаше „Градината на обесените“. Старите й крушови и ябълкови дървета даваха и други плодове, освен онези, които добрият Господ им позволяваше да произвеждат в изобилие. Тук инквизиторите и палачите на Филип бесеха обвинените в престъпления срещу царствения им господар — готвач, обвинен в отровителство; пазач, издавал тайни на чуждестранни търговци; писари, станали твърде словоохотливи след няколко чашки и най-вече английски шпиони, които агентите на Амори дьо Краон бяха разкрили и заловили. Тук вонеше на смърт. Труповете висяха, докато миризмата не станеше прекалено силна, тогава Филип нареждаше да бъдат свалени и заровени в отдалеченото гробище, което палачите наричаха „Хаселдема“ — еврейска дума, която означаваше „поле от кръв“. Понякога Филип разпитваше тук заподозрените. Хващаше ги за ръка и ги повеждаше на разходка между дърветата, сочейки гниещите трупове и описвайки престъпленията и измамите на всеки злодей. Това винаги водеше до опресняване на паметта и развързване на езика, но този път не беше имало резултат.
Сега Филип седеше в градинската си беседка и гледаше към окървавеното подуто лице на Саймън Рулс, вечният английски студент, който най-после беше заловен. С безизразно лице и свободно падаща до раменете руса коса, Филип поглади мустаците и добре подстриганата си брадичка и огледа английския шпионин.
— Знам, че те боли много!
Очите на краля се отправиха към облечените в черно палачи, които стояха зад жертвата си.
— Беше ли вече на колелото мосю Рулс?
Палачът с червената маска кимна.
Филип облиза устни. Рулс всеки момент щеше да изпадне в безсъзнание. Беше вързан с въжета на стола. Кралят взе кърпа и попи леко струйката кръв, която се стичаше от устата на англичанина.
— Знаеш ли, Саймън — промълви той, — винаги съм искал да се запозная с теб.
Устните на Рулс помръднаха, но от тях не излезе нито звук.
— Не, не, няма смисъл. — Филип раздразнено се почеса по главата. — Безполезно е. Разбираш ли английския ми? — Кралят не изчака за отговор. — Безполезно е — повтори той — да твърдиш, че си английски студент и да искаш да бъдеш изгонен от Франция на кораб от Кале или Булон. Носиш и писма, които удостоверяват, че си французин, че имаш братовчед в провинцията. Но всичко това са лъжи. Твоят господар сър Хю Корбет…
— Той не ми е господар! — прошепна Саймън.
— Разбира се, че не е, извини ме. Едуард Английски не допуска лявата му ръка да знае какво прави дясната. И все пак ти си английски шпионин. Разкриваш тайните ни и ги изпращаш на господаря си. — Филип се протегна и отново избърса внимателно устата на англичанина. — Искаш ли вино?
Един от палачите вдигна украсената със скъпоценни камъни чаша и я поднесе към устните на жертвата. Рулс залочи като куче, оливайки се с виното. Знаеше, че пие за последно. Цялото му тяло гореше от болка. Бяха го разпънали на колелото и въртели, докато мъчителят щипеше плътта му с нажежени щипци. Едни и същи въпроси се повтаряха непрекъснато. Какво е разбрал? Какво му е казала мадам Малвоазен? Саймън не се беше пречупил, уверен, че пратеникът, заминал за Англия, вече е предал тайната на царствения му господар.
— Пак те питам — каза Филип. — Отговори ми или ще те върна на колелото. Не искам да го правя, мосю Рулс, искам да ни кажеш тайната.
— Но ако ти я кажа — с мъка каза Саймън и на устните му се появиха кървави мехурчета, — тя вече няма да бъде тайна. И ти го знаеш, Филип, кралю на Франция.
Кралят се наведе и го удари през лицето с опакото на ръката си. Пръстенът с аметист разряза бузата на затворника.
— Тайната! — повтори той. — Ако ми я кажеш, аз също ще ти кажа една тайна.
Рулс се опита да се усмихне. Той ту губеше съзнание, ту се свестяваше. Понякога му се струваше, че е обратно в Оксфорд. Друг път, че е в кръчмата и пее с приятели коледни песни, а навън се сипе сняг. Или че крал Едуард се разхожда под ръка с него из розовите градини на Уестминстър.
— Познаваш ли Панций Кантроне? — попита Филип.
Рулс потръпна.
— Трябва да го познаваш — настоя Филип. — Сигурно си чувал скандалните лъжи, които той представя за истина.
— Не познавам такъв човек.
— Хайде, мастър Рулс. Ще ти освежа паметта. Преди да загине при нещастния случай с лодките мосю Малвоазен смяташе, че е научил някои тайни.
— Наистина не го познавам! — избухна затворникът, опитвайки се да овладее гаденето. Не трябваше да губи съзнание. Само да можеше да забрави болката!
— Мосю Малвоазен споделил наученото със сеньор Кантроне. По един или друг начин ти си го разбрал.
Рулс не вдигаше поглед.
— Ти ще умреш — продължи безмилостно Филип. — Или бързо, или на въжето в моята градина.
Рулс отново не отговори.
— Каква беше тайната? — настоя Филип — Затова ли господарят ти те изпрати в Париж? — Филип кимна на един от палачите, който дръпна назад главата на Рулс. — Лорд Хенри Фицалан е мъртъв — заяви той. — Убит от стрела в сърцето. Колкото до сеньор Кантроне, Амори дьо Краон е съвсем близо до него. Или може би се утешаваш с мисълта, че тайните, които си открил, са стигнали до Англия? По онзи търговец, как му беше името? А, да, Малшар. Той стигна до Булон и взе кораб за Англия.
Рулс се опита да се съсредоточи. Въпреки болката, той си припомни живо дребничкия Малшар и товарния му кон, които кръстосваха калдъръмените улички на Париж и провинциалните пътища.
— Ти пи с него, нали? — продължи Филип. — В една гостилница на пътя за Фонтенбло. Двамата седяхте в ъгъла и си шушукахте като деца. Малшар си тръгна. — Филип замълча. — Пийни си още вино. Колкото искаш. — Той изчака, докато дадат на затворника да пие. — Малшар е мъртъв. Хората ми го причакаха на едно усамотено място по пътя.
Рулс се закашля и изплю виното. Нежно като майка, Филип попи устните му с окървавената кърпа.
