— Така е, но ти не забравяй, сър Уилям, че аз служа на Короната, а не на онзи, който я носи.
— Никога не забравяш, че си правник, а, мастър писарю?
— Не, сър, нито пък забравям истината. А тя е, че ти не си причинил злина, но дьо Краон е друго нещо. Защо френският крал искаше лорд Хенри да предвожда английските пратеници в Париж?
— Хенри пътуваше много — отвърна сър Уилям. — Беше учен, колекционер на ценни вещи. В чужбина го познаваха добре.
— Мен също — отвърна Корбет. — Но французите бяха категорични. Настояха именно за лорд Хенри Фицалан. Кажи ми, сър, защо?
Сър Уилям вдигна поглед към рафтовете.
— Истината, сър Хю, е, че не знам. — Той вдигна ръка. — Ако искаш, ще се закълна. Брат ми определено беше в добри отношения с френския крал.
— Пишеха ли си?
— Разменяха си подаръци и кратки писъмца.
— Може ли да ги видя?
— Щом искаш.
— Хайде, сър Уилям, ти знаеш много повече. — Корбет разтвори ръце. — Щом искаш протекцията ми в двора, трябва да я заслужиш.
Домакинът тромаво се изправи, отвори един от капаците и се вгледа през решетките на прозореца.
— Ключът към всичко това, сър Хю, е Панций Кантроне, но Бог знае къде изчезна той! Вън падна мрак. Боя се, че не е в безопасност.
Корбет се облегна назад. Да, помисли си той, а къде ли е мастър Ранулф?
Ранулф-ат-Нюгейт, който бе пийнал повече, отколкото би искал, се измъкна, както бе намислил, за да се срещне с мастър Болдок. Откри новия си приятел и съюзник да седи на стълбите пред голямата зала.
— Готов ли си, мастър Ранулф? Ще споменеш ли името ми на сър Хю?
Ранулф го потупа по рамото.
— Ще те заведа при самия крал, Болдок. Къде е къщата на мистрес Алиша?
Болдок му направи знак да го последва и го поведе през лабиринт от коридори, през кухните, които все още бяха изпълнени с миризма от готвенето и печенето преди пиршеството на сър Уилям. Готвачите, миячите и слугините сега пируваха с останките, оглозгваха кокали, бъркаха с ръце в желирания крем, и не забелязаха двете мълчаливи фигури, които се измъкнаха през страничната врата на двора.
Беше топла, мека нощ с пълна луна. Болдок намери факлата, която беше скрил, запали я и поведе Ранулф по тясно мостче покрай конюшните, през овощните градини, към къщата на главния лесничей. Тя бе на два етажа; основата й бе изградена от червени тухли, а нагоре беше варосана, с черни греди. Сламеният й покрив отдавна бе заменен с плочи и в единия му край бе иззидан комин. Отзад имаше външно стълбище. Ранулф се канеше да спре там, но Болдок го подкани да продължи. Прескочиха през една ограда в малката билкова градина. Най-накрая конярят спря под една круша.
— Ще те оставя тук — прошепна той. — Нали няма да причиниш зло на момичето?
— Млъкни! — изсъска Ранулф. — Върни се и ме чакай до моста. Скрий факлата. Когато ме чуеш да идвам, я запали.
Конярчето бързо се отдалечи. Ранулф оправи яката на батистената си риза и погледна към прозореца, който светеше. Гордееше се, че може да чете и се е самообразовал, знаеше всичко за френските трубадури, които рецитираха поезия под прозореца на любимите си и оставяха стихотворенията на вратата. Бе прекарал цял следобед в подготовка. Една нощ, изпълнена с тайни и изповядана страст! Нямаше да обезпокои тази млада жена, която тъй дълбоко бе поразила сърцето му, а щеше да бъде съвършеният галантен рицар, пазител на любовта. Алиша не бе кръчмарска прислужница, а неговата дама във високата кула, която той щеше да ухажва и обсипва с комплименти. Ранулф затвори очи. Сладкото ухание на цветя, понесено от хладния ветрец, докосна пламналото му лице. Беше сам под звездите. Всичките му мечти да стане свещеник, да се издигне в двора или в канцеларията бяха изчезнали.
Той извади от кесията си любовното стихотворение. Бе твърде тъмно, за да го чете, но го знаеше наизуст. Пристъпи с единия крак и зае позата, типична за менестрелите.
С очи, насочени към прозореца и ръка на сърцето, той започна да рецитира стихотворението си:
Някой го докосна по рамото.
— Добър вечер, мастър Ранулф.
Той рязко се обърна.
Увита в тъмна наметка, прекрасна като нощта, пред него стоеше Алиша Върлиън.
Девета глава
— Любов на лунна светлина, а, Ранулф?
Прислужникът му седна на ръба на леглото и го погледна замечтано. Корбет свали бойния си колан и го хвърли на пода.
— Не биваше да постъпваш така — смъмри го той. — Не трябваше да напускаш празненството! Имах нужда от теб, за да ми пазиш гърба, а и не може да оставаш сам, когато дьо Краон е наблизо.
— Болдок беше с мен.
— А, да, вездесъщият Болдок, който не проявява излишно любопитство.
Корбет седна на леглото и се облегна на стената. Бе се запознал с конярчето, точно преди да напуснат Ашдаун и в себе си бе впечатлен от младежа. Той наистина необичайно напомняше на Малтоут, не толкова на външен вид, колкото по маниери и поведение. Очевидно вече бе приел Ранулф като другар в лудориите, а по начина, по който се бе погрижил за конете им, личеше, че е опитен ездач и коняр.
— Ще го вземеш ли, господарю? Фицалан възнамерява да уволни повечето прислужници към Коледа. Мисля, че иска да заличи всяка следа от съществуването на брат си в имението.
— Честен ли е Болдок?
— Колкото мен, господарю.
Корбет се разсмя.
— А как е голямата ти любов?
В себе си писарят бе разтревожен от отнесения израз в очите на Ранулф. Чудеше се дали това се дължеше на виното или на тайната любовна среща през нощта. Корбет бе виждал много влюбени мъже и сам бе изпитвал мъките на любовта, но винаги бе смятал, че Ранулф е различен. Сега мислено се удари в гърдите и произнесе
— Ами ти, господарю?
Ранулф знаеше, че нападението е най-добрата защита. Корбет бе напуснал Ашдаун с доволния вид на котка, която е откраднала и сиренето, и каймака; дори си тананикаше тихичко, докато яздеха по горските пътеки обратно към „Горският дявол“.
— Сър Уилям е в беда — каза сега той. — Направи някои признания. Помогнал е на Пиърс Гейвстън, който бе прогонен с кралски декрет от това кралство. Той и сестра му трябва да отговарят за много
