неща.
Ранулф потри ръце. Никой не можеше да се сравни със строгия му господар, когато решеше да даде урок по смирение на някой наперен благородник или горда игуменка.
— Но това не е всичко — продължи Корбет. — Сър Уилям ми каза, че трупът на младата жена, открит в гората, вероятно е бил на френска проститутка, и то от скъпите.
— Какво, за Бога…
— Не знам. Не знам какво е правела в Ашдаун. Освен това сър Уилям ми каза, че дьо Краон и Филип Френски не са били толкова приятелски настроени към лорд Хенри, колкото уплашени от него. Причината за този страх е онзи бледен лекар Панций Кантроне, но той е изчезнал. Лорд Хенри и неговият безценен лекар! Според мен, а и според сър Уилям, брат му е разкрил някакъв потулен скандал, нещо, което би могло да причини големи вреди на Филип Френски. Знаем, че лорд Хенри и Филип са си писали. Англия и Франция не са във война, тъй че това не е престъпление, но освен това френският крал изпращал на Фицалан скъпи подаръци. Сър Уилям ми показа някои от тях: златни корони; бокали, инкрустирани със скъпоценни камъни — дреболии сами по себе си, но ако някой писар от хазната събере стойността им, ще установи, че представляват малко състояние. — Корбет прехапа долната си устна. — Мисля, че Филип е поискал лорд Хенри да бъде изпратен във Франция, за да може веднъж завинаги да откупи тайната.
— Срещу какво? — попита Ранулф.
— Срещу доста пари, предполагам.
— Но нямало ли да е опасно? Искам да кажа, ако лорд Хенри е отидел в Париж, е можел да пострада.
— И аз попитах същото сър Уилям. Той каза, че когато брат му пътувал в чужбина, винаги оставял Панций Кантроне в Англия.
— За да пази тайната.
— Да, но сър Уилям ми довери, че веднъж, когато лорд Хенри бил пиян, споделил с него, че стигнат ли Рай, ще повери на брат си тайната, а Кантроне ще бъде натоварен на кораба и откаран във Франция.
Ранулф потърка челото си. Опита се да прогони красивото лице на Алиша от ума си и да се съсредоточи върху загадката, описана от господаря му.
— Изглежда, Ранулф — продължи Корбет, — Филип е настоял за присъствието на лорд Хенри Фицалан, който е искал да доведе до край личните си дела с краля — веднъж завинаги. Щял е да му предаде тайната и човека, който му я бил доверил — вероятно срещу земи, замъци или богатство.
— А ако нещо се случело с лорд Хенри, докато е бил на кораба? — Ранулф бе успял да навлезе в проблема.
— Сър Уилям е щял да предаде тайните нареждания на брат си на краля.
— И аз мисля така.
— Но защо Фицалан не е споделил тази тайна с Едуард Английски?
Корбет се разсмя.
— Кралят щеше да я поиска безплатно — като господар от своя васал.
Той вдигна замислено очи към тавана. От кухнята долу се носеха различни миризми. Ханът постепенно утихваше, само от време на време стълбите проскърцваха. Някакво куче тихо изви в кучкарника, а окъснял пияница огласи нощния въздух с пиянска песен. Оживено, но все пак отдалечено място, мислеше си Корбет, идеално за срещите на принц Едуард и неговия скъп приятел Гейвстън.
— Защо е изчезнал Кантроне? — попита Ранулф.
— Сър Уилям смята, че може да е избягал. Той е бил постоянен пратеник на брат си и непрекъснато пътувал насам-натам, което му дало удобен претекст да се срещне с Гейвстън на южното крайбрежие и да го придружи дотук. Сега е много зает с погребението на брат си, а освен това знае, че го подозираме в убийство. Неволно се е изпуснал пред Кантроне какво го чака в Рай. Лекарят видимо пребледнял и се разстроил, после побързал да се оттегли в стаята си. На другия ден тръгнал за манастира „Света Хавизия“. Сър Уилям изпратил свой човек там. Италианският лекар прегледал наранените кокалчета на сестра Фиделис и си тръгнал с коня. Оттогава от него няма и следа. Може да е избягал или да е бил убит от разбойници, от Бухала или от някой друг.
— Или от хубавците на дьо Краон — прекъсна го Ранулф.
— Да, дьо Краон може да има пръст в тази работа — съгласи се Корбет.
— И да е доволен от случилото се.
— И да, и не. Лорд Хенри е мъртъв. Кантроне може също да е убит. Но лорд Хенри, и Кантроне са от хората, които биха оставили тайната си записана някъде като гаранция за безопасността им.
Корбет придърпа издутите дисаги, които бе взел от имението и ги разтвори. Извади съдържанието — свитък пергамент и два молитвеника — на леглото.
— Тъй като сър Уилям много искаше да ме предразположи, ми даде копие от кореспонденцията между лорд Хенри и крал Филип.
Корбет взе пергамента. Ранулф видя, че буквите бяха грижливо изписани от опитна ръка на писар.
— Затова набързо ги прегледах. Няма нищо особено — поздравления, пожелания. Нищо, което човек не би открил в кореспонденцията на всеки знатен английски благородник. Сигурен съм, че графът на Съри също е обменял подобни писма с различни европейски владетели. — Той въздъхна. — Но ще ги прегледам още веднъж.
— Ами торбичките — попита Ранулф.
Корбет развърза една от тях.
— Малко неща открих в стаята на Кантроне. Книги за билките, списъци с подправки, няколко трактата върху лекарствата, отварите и филтрите. Подозирам, че добрият лекар е пазел в ума си своята тайна — Корбет взе един часослов. — Сър Хенри си го купил наскоро.
Той го подаде на Ранулф, който отвори поръбения със злато молитвеник. Страниците бяха от най-скъп пергамент, чист и мек, изписан с невероятна калиграфия. Всяка молитва започваше с малка миниатюра, нарисувана с изумителни цветове. На гърба лорд Хенри си бе водил лични бележки. Нищо необичайно: коментари; списъци на скъпоценностите, скрити в ковчежетата му; парите, които дължеше на някаква църква — обичайните записки, които можеха да се открият на гърба на всеки личен часослов, включително този на Корбет.
— А това е вторият. — Писарят вдигна малкото томче, подвързано в телешка кожа. Подвързията беше оръфана, почерняла от годините, някои от малките скъпоценни камъни, подредени във формата на кръст, бяха нащърбени, други липсваха. — Сър Уилям ми каза, че лорд Хенри винаги носел този със себе си — той прелисти страниците, които зашумоляха под пръстите му. — И тук няма нищо необичайно — молитви, суми, дадени за милостиня, пасажи от Библията, жития на светци, споменава се дори за света Хавизия.
Корбет стигна до края, където празните страници бяха изписани с черно мастило. Ранулф забеляза, че една страница стърчи, сякаш е била откъсната и я почука с пръст.
— Какво е това?
Корбет прелисти.
— Това е религиозна рисунка.
Той подаде часослова на прислужника си. Рисунката беше малка и представляваше сцена от Стария завет — Сузана и старците — която често се срещаше по стените на църквите или в часослови като този. Но тук очите на всяка от фигурите бяха изрязани и на тяхно място имаше малки дупки.
— Защо лорд Хенри би направил подобно нещо? — попита Ранулф. — Защо умишлено е повредил рисунката, а после я е запазил в часослова, който е носил навсякъде?
Той потисна прозявката си и Корбет го погледна. Очите на Ранулф бяха зачервени.
— Най-добре си лягай — каза му писарят. — Утре имаме много работа. На обяд възнамерявам да организирам съд в „Сейнт Осуалд“. Попитах сър Уилям. Тъй иска да ми угоди, че ще осигури войници, които ще ни доведат няколко души, за да бъдат разпитани.
— Без лейди Маделин? — с насмешка каза Ранулф.
— Не, тя е твърде високопоставена за подобно нещо и може да откаже да дойде. Но отшелникът Одо, брат Козмас, Робърт Върлиън ще бъдат там. — Корбет вдигна поглед. — Както и дъщерята на лесничея Алиша. А, да, и онази странна жена Йокаста, която наричат вещица. Най-добре е да ги разпитам там.
— Сър Уилям ти оказва голяма помощ.
