— Брат Козмас, благодаря ти за помощта. Скоро ще пристигнат войниците на сър Уилям…
— Господарю!
Корбет усети, че Ранулф го дърпа за ръкава. Колкото лицето на Алиша бе почервеняло от гняв, толкова неговото беше бледо. Той хапеше устни, пръстите му потропваха по камата в колана му.
— Господарю, искам да поговоря с теб.
Корбет се поклони хладно на останалите и го последва вън от светилището към малкия страничен олтар, в който се намираше статуята на Светата Дева с Младенеца. Ранулф доближи лицето си до Корбет.
— Защо не ми каза за това? — Той се почука по слепоочието. — Умът ти непрекъснато щрака и се върти като колело на мелница. Може да съм ти прислужник, но освен това съм и писар на Зеления печат — на кралските заповеди присъства и моето име.
Корбет го заобиколи и запали една от малките свещи, поставени до железния парапет около статуята на Девата.
— Една за Мейв — промърмори той. После взе още една. — Една за малката Елинор. Една за детето, което Мейв носи в утробата си. — Взе и четвърта, после пусна монета в кутията, която за негово учудване бе зазидана в пода до статуята. — И една за влюбения Ранулф.
— Не е забавно, сър Хю!
— Убийството никога не е забавно, Ранулф. Не ти казах, защото знаех — той се върна при прислужника си — какво ще направиш. Седях тази сутрин в кръчмата, мислех си за Върлиън, за лова, за бягството му. Всичко е въпрос на логика, Ранулф. Понякога, Бог ми е свидетел, любовта и логиката си противоречат. Не представлявам заплаха за теб или Алиша, но убийството си е убийство. Кралските закони са си кралски закони. Трябва да се въздаде справедливост и ти, като писар на Зеления печат, си длъжен да помагаш за това. В противен случай не бихме се отличавали от горските животни, от които оцеляват само най-бързите и най-силните.
— Лорд Хенри разполагаше с власт.
— Но беше и уязвим. Помисли си, ако един знатен лорд може да бъде убит безнаказано, независимо какъв е бил или какво е направил, значи никой не е в безопасност и ти го знаеш — нито благородниците в именията си, нито писарите по улиците на Оксфорд.
Ранулф тъжно се усмихна.
— Нали не мислиш, че Алиша го е убила?
— Ще бъда честен, Ранулф, не знам. — Корбет започна да изброява на пръсти. — Тя е мразела лорд Хенри. Била е в гората, когато е умрял. Яздела е кон. Носела е лък и стрели и е опитен стрелец. И най- накрая, няма свидетели къде е била и какво е правила. Така че, независимо дали ти харесва или не, на този етап мистрес Алиша е под подозрение, но още нищо не е доказано.
Той погледна през рамо. Брат Козмас стоеше пред лесничея и дъщеря му. Корбет леко побутна Ранулф по-навътре в олтара.
— Тази гора и обитателите й крият много неща.
— Какви например? — попита Ранулф.
— Мисли логично. Обикалял си из гората Ашдаун, какво видя? Знам — Корбет вдигна ръка. — Километри дървета, тъмни поляни, блата и тресавища. Можеш да скриеш цяла армия тук и никой няма да разбере. Гората е като пуста улица, дълга и тъмна, с къщи от двете страни. Въпреки мрачния тунел, който минава между тях, обитателите на тези къщи разбират, когато някой минава по улицата, особено ако го прави често.
— И? — попита Ранулф.
— Същото се отнася и за гората. Може дърветата да се простират, докъдето ти стига погледа, но представи си я, Ранулф. Тъмните, преплетени храсти, светлозелените петна, които може би са тресавища. Когато вървиш през гората, си принуден, независимо дали ти харесва, да се спъваш в храстите, да вдигаш шум като ранен глиган и си изложен на всякакви опасности. Да не говорим, че можеш да бъдеш видян и чут от всеки, който минава наблизо.
— Или — бързо се намеси Ранулф — ще търсиш тайна пътека, но и по нея също биха могли да те видят.
— Ето сега говори добрият и опитен наблюдател. Затова да се върнем към разпита и ако можеш, благородни Галахад, рицарю на лунната светлина, овладей страстта си и използвай ума си.
Корбет излезе от страничния олтар и се върна в убежището. Ранулф въздъхна, извади монета от кесията си, пусна я в кутията и запали свещ.
— За господаря — промърмори той — и проклетата му логика.
После последва Корбет в убежището, където писарят вече беше свалил наметалото си.
— Мастър Върлиън?
— Не ми хареса начина, по който разпитваш дъщеря ми, сър Хю, нито онова, за което намекваш.
— Ако дъщеря ти е невинна, няма от какво да се бои. Същото се отнася и за теб. Да, моите въпроси може да са неприятни, — той лекичко се усмихна на Алиша, която беше седнала на пода, облегната на една колона, — но твоите отговори са логични и очите ти не са на убиец.
Ранулф се усмихна, за да прикрие тревогата си. Ако бяха сами, щеше да попита господаря си как изглеждат очите на убиеца. Не беше забравил с колко лицеприятни престъпници бяха кръстосвали мечове през годините. Когато улови умолителния поглед на младата жена, той извърна глава. Криеше ли тя нещо?
Корбет потърка слепоочието си — сигурен знак, че обмисля някаква идея.
— Имаш ли въпроси към мен, писарю? — попита Върлиън.
— Да, и не са свързани с убийството на лорд Хенри. Става дума за гората. Добре ли я познаваш?
— Като петте си пръста.
— Опитен ловец ли си?
Върлиън сви рамене.
— Поне така мислеше лорд Хенри.
— Можеш ли да проследиш елен?
— Мога да проследя всичко, което ходи по Божията земя — гордо отвърна Върлиън. — Човек или звяр.
— И твоите другари, гончиите и лесничеите, са хора, които живеят в гората и също я познават?
— Някои от тях са много добри. Останалите имат още много да учат.
— Ами разбойниците? — внезапно попита Корбет.
Върлиън го погледна предпазливо.
— Бракониерите, убийците — настоя Корбет.
— Много от тях не оцеляват. Бягат от градовете и селата, но не могат да просъществуват дълго в гората. Откривал съм много трупове, замръзнали в снега или затънали в някое блато. Откривал съм и такива, които се бяха обесили в пристъп на помрачено съзнание. Ако имат малко разум, не се задържат дълго и отпътуват за някой друг град.
— Ами останалите? Онези, които остават? Селяните, които избиват елените? Или тези, които са избягали от някой жесток господар?
— Ние не ги закачаме и те не ни закачат. И се правим, че не забелязваме липсата на някои дреболии.
— Значи ги виждате?
Върлиън кимна.
— Както казах, ако те не ни пречат, и ние не им пречим.
— И аз мога да кажа същото — намеси се брат Козмас.
— Точно се канех да те питам — усмихна му се Корбет. — Ти живееш тук, братко. Ашдаун е твоята енория. Сигурно познаваш всички горски обитатели, както и онези нещастници, които се крият в нея.
— Вярно е — гордо отвърна францисканецът. — Аз съм монах, а не кралски служител. Ако някой улови заек с примка, за да нахрани семейството си, защо да възразявам?
— Ами ти, мистрес Алиша, нали често яздиш през гората с лък и стрели?
— Баща ми отговори вместо мен. Какво намекваш, писарю?
— Казвам се сър Хю Корбет.
