Алиша изящно сви рамене.

— Всички вие сте господари на гората — шеговито каза Корбет. — Сигурно познавате пътеките й по- добре от лорд Хенри. Но това ме смущава, защото в гората живее Бухала, а той се отличава от останалите разбойници. Много ми е интересен. Когато седях в кръчмата тази сутрин, си мислех за него. Той не ограбва пътници или поне няма доказателства за това. Не убива кралски елени. Единствената му вражда е със семейство Фицалан. Праща им заплашителни послания, привързани на дълги стрели, но никой не го е виждал, никой не го е чувал, никой дори не знае как изглежда.

Той зърна объркване в очите на Върлиън, погледна бързо към Алиша и към монаха. Брат Козмас се беше извърнал, сякаш привлечен от пращенето на една свещ върху олтара. Корбет се изправи.

— Това е истинска загадка.

— Не бях мислил за това — заяви Върлиън. — Вече е есен, а Бухала е в гората от пролетта, но аз не съм виждал и следа от него, както и другите лесничеи.

— Искаш да кажеш, че го познаваме под друго име ли? — попита Алиша.

— Това е едната възможност — съгласи се Корбет. — Може дори да е някой от вас тримата. Но ще ви кажа нещо…

— Сър Хю! Сър Хю Корбет!

Ранулф отиде при преградата между кораба и хора. Вратата на църквата се отвори и на входа се появиха стрелци в ливреята на рода Фицалан. Зад тях стоеше жена. Тя бе сложила ръка върху нечие рамо, но Ранулф не можа да разбере чие, защото фигурата бе с наметка и качулка.

— Нашите гости пристигнаха — усмихна се Корбет. — Брат Козмас, ще ни помогнеш ли?

— И ти ще разбереш кой е убиецът, писарю?

— След известно време. Мога ли да използвам масата вместо писалище?

Монахът помогна на Корбет и Ранулф да преместят масата в дъното на църквата. После донесе пейки и стол за себе си. Корбет се разположи удобно. Ранулф извади от торбата си пергамент, здраво запушена мастилница и кадифена кесийка с добре подострени пера.

— Кого сте довели? — попита Корбет.

Стрелците затътриха крака.

— Йокаста, дъщеря й и отшелника, който се нарича Одо.

— Доведете Йокаста тук. Не, не! — Корбет скочи на крака и се приведе напред. — Ти остани на входа, брат Козмас. Донеси друга пейка за дамата.

Ранулф вече записваше името на жената и на дъщеря й Бланш, както повеляваха изискванията на канцеларията.

Йокаста седна на пейката срещу него, прегърнала с една ръка дъщеря си, която гледаше уплашено с отворена уста. Корбет изруга на ум слабата светлина. Лицето на Йокаста бе скрито в сянка, но във високите скули, наблюдателните, леко дръпнати очи, строгата уста и твърдата брадичка се долавяше вътрешна сила. Черната й коса бе леко посребрена. Корбет забеляза силните пръсти с чисти нокти. Беше облечена в тъмнокафява рокля, а на здравия й мургав врат висеше сребърна верижка с малък златен полумесец.

— Ти ли си Йокаста?

— А ти кой си? — Гласът й беше нисък и гърлен.

— Знаеш кой съм, мистрес: сър Хю Корбет, кралски пратеник, а това е Ранулф-ат-Нюгейт.

— По чия заповед съм доведена тук? — прекъсна го тя. — На съд ли съм изправена?

Корбет извади кралската заповед от кесията си и я разгъна на масата.

— Не си на съд, мистрес, но кралската заповед ми дава право да те разпитам.

— Не мога да чета, писарю, но знам, че писмата с печати са важни. — Тя погледна към брат Козмас. — Добър ден, братко.

— Добър ден, Йокаста. Радвам се най-после да те видя тук.

Перото на Ранулф се счупи; той тихичко изруга, взе ново и го потопи в мастилницата.

— Не си ли между енориашите на брат Козмас?

— Тя е добре дошла тук — прекъсна го францисканецът.

— Не, не идвам в „Сейнт Осуалд“ — отвърна остро Йокаста и притисна дъщеря си към себе си. — Казват — тя затвори очи, — че това е Божият дом и портата към небето; ужасно място.

— И защо не идваш?

— Не съм достойна, а и дъщеря ми се плаши.

— Това ли е истината?

— А ти какво си мислиш, писарю?

— Говори се, че си вещица.

— Кой говори?

— Значи не го отричаш?

— Не ми приписвай думи, които не съм казала, писарю.

Корбет вдигна глава.

— Съжалявам, мистрес. Просто се пошегувах. Да започнем отначало. Защо не идваш на църква?

— Животът ми бе недостоен. Дъщеря ми е слабоумна и стоя далеч от хората, които биха я тормозили.

— Какво ще кажеш за слуховете, че си вещица?

— Лъжат, брат Козмас ще потвърди. Познавам билките, правя отвари, лапи, лекове, но не съм вещица. Не изравям корени от мандрагора, нито принасям кървави жертви под луната в полунощ.

— Защо живееш в Ашдаун?

— Това е моят дом. — Тя въздъхна, прошепна нещо тихичко на ухото на дъщеря си и отдръпна ръката си. — Имаш добри очи, писарю, в тях няма злоба. Тук си заради смъртта на лорд Хенри, нали? Ще ти разкажа за него. Той е баща на това дете. — Тя не обърна внимание на изненаданото възклицание на францисканеца. — Да, на младини лорд Хенри добре познаваше Петте пристанища14, нямаше бордей или публичен дом, който да не е посетил. Като млада бях като Мария Магдалена. — Тя лекичко се усмихна. — Преди покръстването й. Имам испанска кръв. Бях омъжена за моряк, когото убиха при кръчмарска свада. Капитанът не ми позволи да се кача отново на борда на кораба, с който дойдохме, макар да му отдадох тялото си. Затова станах уличница в Рай. На младини ме смятаха за красавица, писарю.

— И още си — отвърна Корбет и долови весели искрици в очите на Йокаста.

— Умееш да ласкаеш, а, писарю? — Тя сведе глава и отпусна ръце в скута си. — Такъв бе и лорд Хенри Фицалан. В много отношения душата му беше от желязо, затворена и залостена, а сърцето му бе от камък. Но когато се влюбеше, той бе щедър на комплименти и подаръци. Идваше в Рай и купуваше благоволението ми. — Тя кимна към дъщеря си. — Още бях неопитна и забременях. Няколко милосърдни монахини ме приютиха. Не бяха като надутите дами в „Света Хавизия“.

— Ходила ли си в манастира? — прекъсна я Корбет.

— Само веднъж, за да моля за помощ. Заклех се повече да не стъпя там.

— Каква помощ?

— Дрехи и храна за дъщеря ми.

— Лейди Маделин — тихо каза Козмас — не се слави с милосърдието си.

— И накрая си се заселила в Ашдаун? — попита Корбет.

— Доведох детето с мен. Отначало лорд Хенри не искаше да ми повярва, но аз се заклех с тежка клетва. В Бланш — тя погали сребристорусата коса на дъщеря си.

Корбет погледна детето със съжаление: с блуждаещ поглед и разлигавена уста, то се бе сгушило в майка си като подплашено зайче.

— Бланш се роди слабоумна. Така ме наказа Бог. Но лорд Хенри я видя и ми повярва. Даде ни къщичка и малка месечна сума.

— Посещаваше ли те?

— Понякога. — Тя отмести поглед. — Лорд Хенри беше мъж с много плътски желания. Не лягаше често с мен, но как да се изразя, писарю? — Тя вдигна ръце. — Понякога бях неговата проститутка.

— Мразеше ли го?

Йокаста погледна към грубия дървен кръст на олтара зад Корбет. После очите й се отместиха към

Вы читаете Стрелецът демон
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату