дърпайки енергично, но то не помръдна. Корбет се извърна, но не видя зад себе си нищо освен сенки. Не искаше да се връща. Отново дръпна. Тогава капакът на прозорчето, изрязано високо на вратата, внезапно се отвори. Корбет не можеше да види нищо, защото някой държеше една свещ право срещу очите му.
— Кой е? — настоятелно попита той.
— Корбет, сър Хю Корбет? — Гласът прозвуча приглушено, говорещият се опитваше да го преправи.
— Пусни ме да вляза! — отвърна Корбет.
— Пазителят на кралските тайни, а? Добре дошъл в дома на Каин!
— Какво искаш да кажеш? — извика Корбет.
— Всички са убийци! — просъска човекът отвътре. — Потънали в кръв!
— Кои? — попита Корбет.
— Не са Божии люде, а слуги на Дявола!
— За какво говориш? — настоя Корбет. Той сграбчи железния пръстен и започна да удря, но вратата продължаваше да стои здраво затворена.
— Смъртта идва изневиделица в това място на зла прокоба, сър Хю. Всички трябва да бъдат наказани. Присъдата е произнесена. Дръпни се назад, сър Хю, заради собствената си безопасност!
Корбет нямаше друг избор, освен да се покори. Чу стъпки. Отново опита мандалото и този път вратата се отвори, за да разкрие безлюдния мрак отвъд.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Nam concordia parvae res crescunt, discordia maximae dilabuntur.
Съгласието кара малките неща да нарастват, докато несъгласието унищожава дори онова, което е голямо.
Корбет се оглеждаше учудено из стаята на Тавърнър. Никога не беше виждал толкова много кръстове и статуи: те сякаш покриваха стените и изпълваха всяка ниша. По масите стояха триптихи и разпятия. Над вратата висяха върбови клонки от Цветница. Стаята бе просторна и чиста. Беше единствената стая в абатството, където Корбет забеляза, че тръстиката и сламата, покриващи пода, са чисти и свежи. На една лавица високо на стената имаше няколко книги, Библия и окъсан псалтир. Седнал на крайчеца на малко легло с балдахин, Тавърнър приличаше на достопочтен монах. Беше облечен в сиво одеяние, с оплешивяващо теме и прошарени коси, които падаха до плещите на объркани кичури. Беше светлоок, подвижен и бъбрив като сврака, с обло, червендалесто лице. Корбет забеляза внушителния търбух, провиснал над шнура около талията му. Стаята се топлеше от мангал, чийто дим изпълваше въздуха с аромат, и от няколко цепеници, които пламтяха в огнището; това беше топло, уютно място. Корбет бе видял дима, който излизаше от отдушника, докато идваше насам. Както обикновено, Чансън стоеше на стража отвън. Ранулф, с потиснат вид, седеше на пейка непосредствено до вратата. Корбет с любопитство се вгледа в този странен човек, който твърдеше, че е обладан от бяс, от прокълнатата душа на Джефри Мандевил. Но не забеляза нищо странно в този мъж на средна възраст, с лукави очи и явно остър ум, който ги поздрави и им предложи вино.
Корбет взе парче пергамент от масата и забеляза изписаното с мастило „V“. Той се загледа в него, докато събираше мислите си. Не бе разказал на Ранулф какво се беше случило миналата нощ: за тайнствения посетител, който неочаквано се беше появил зад решетката, а после бе дръпнал резетата и избягал. Корбет мълчаливо се завърна в странноприемницата. Отношенията му с Ранулф си оставаха хладни. Камбаната ги бе събудила рано, присъстваха на службата в един страничен параклис и хапнаха в кухните на абатството. Приорът Кътбърт се видя за кратко с тях. Той явно бързаше, обясни им, че има друга работа и не знае нищо за смъртта на бедния Гилдас… Корбет кимна и заяви, че трябва да разпита Тавърнър. Приорът сви рамене в знак на съгласие.
Корбет все още се чувстваше изморен, клепачите му тежаха. Той вдигна пергамента, а Тавърнър сведе глава.
— Кой е начертал тук знака на Мандевил?
— Как смееш!
Корбет зяпна изумено. Тавърнър вдигна глава. Лицето му беше съвсем променено, очите му горяха от омраза, устата се зъбеше, гласът бе напълно различен.
— Как смееш, кучи сине, негоднико! Слуга най-долен! Как смееш да разпитваш мен, Мандевил, един от Пазителите на Тауър, граф на Есекс!
Ранулф се приведе напред, готов за скок.
Корбет бе особено впечатлен от промяната в гласа, станал остър и гърлен. Когато се срещнаха за пръв път, гласът на Тавърнър беше мек, той по-скоро шепнеше.
— Това е моят хералдичен знак! — продължаваше той, като протягаше пръсти към пергамента. — Черни орнаменти върху червен пряпорец. „Бича на Есекс“, тъй ме наричаха! „Грабителя от Илай“! Дадох им да разберат на тези лицемерни монаси, тези разблудни закачулени братя и на техните монахини с нежна кожа! Предадох ги на огън и меч! Igne Gladioque. С огън и меч! Gero bellum contra Deum. Водя война срещу Бога и копнея да разбия самите двери на Рая! — Тавърнър премина за малко на старинен нормански френски и се върна отново на латински — Le Roi Se Avisera. Посъветваха краля. Sed Rex territus, но кралят се уплаши.
— Кой беше кралят? — попита Корбет. Тавърнър го изгледа хитро.
— Крал беше Стивън, но беше предизвикан от Матилда, арогантната дъщеря на Хенри. Аз предвождам легион, знаеш ли това, кралски служителю? Моята свита продължава да язди нощем из мочурищата!
Корбет затвори очи и се опита да си спомни обреда за прогонване на духове.
— Как те наричат? — внезапно попита той.
— Името ми е Джефри Мандевил, прокълнат в живота и прокълнат в смъртта. Бродя из мрака. Търся си място, дом, който да обитавам.
— И си избра Тавърнър?
— Вратата беше отворена! — последва резкият отговор. — Обителта беше готова.
— И какво правиш, когато излизаш? — любопитно попита Корбет. Той забеляза, че в ъглите на устата на Тавърнър започва да се събира бяла пяна.
— Връщам се в мрака, във вечната нощ. Ти си Корбет, нали? Пазителя на тайния печат? Жена ти е Мейв с дългата руса коса и онова прекрасно тяло, а, Корбет? Нежно и бяло като сметана?
— Внимавай, сладострастнико! Корбет вдигна ръка:
— Знаеш ли къде живея?
— В имението Лейтън в Есекс, моето графство, заедно с пухкавата малка Елинор и бебето Едуард. Кралят те праща, а?
Корбет оглеждаше мъжа пред себе си. Беше учуден, че Тавърнър или онова, което го обладаваше, знаеше толкова много. От друга страна, повечето от тези неща бяха всеизвестни.
— Ако си демон — засмя се Корбет, — би трябвало да знаеш повече. Срещал ли си се с абат Стивън? Душата му напусна тялото си.
Тавърнър не мигна, нито изразът му се промени.
— Отиде на съд! — обяви той. — Неговото преминаване отвъд не бе възпряно. Той започна своето пътуване.
— Но защо беше убит? Как е бил убит?
— Не съм тук да ти помагам, Корбет!
— Хайде, хайде! — подразни го кралският служител. — Твърдиш, че си великият Джефри Мандевил, който броди из тресавищата, а знаеш по-малко от един кухненски прислужник в абатството!
— Беше убит от кама, забита в гърдите му — дойде резкият отговор. — Абат Стивън искаше да се държи
