да докаже тази история. Беше щедър и аз направих всичко по силите си за него.
— А през нощта, когато беше убит?
— Нямам нищо общо с това! — извика Тавърнър. — Бях тук, свит като птиче в гнездото си, и спях дълбоко. Защо би трябвало да желая смъртта на абат Стивън, на приора Кътбърт или на някого другиго? Досега не ме закачаха, обаче Кътбърт е суров човек. Може да ме накара да си тръгна. Ще ти бъда благодарен, сър, ако се застъпиш за мен!
— Ще изглежда доста странно, ако Джефри Мандевил внезапно престане да се появява! — прекъсна го Ранулф.
Тавърнър се засмя през напуканите си устни:
— Помислих за това. Вече се питах дали да не ида да се помоля на гроба на абат Стивън и да изнеса едно от най-хубавите представления в живота си.
— О, разбирам! — разсмя се Корбет. — Чудотворно изцеление?
— Защо пък не? После щях да ида се срещна с архидякон Ейдриън. Той навярно би могъл да помогне.
— Досещаш ли се за някаква причина абатът да бъде убит?
— Не, сър Хю. Това тук е богобоязливо братство. Корбет си спомни изпълнените с омраза думи, изсъскани към него миналата нощ. Тавърнър беше лукав човек, който винаги бе живял благодарение на острия си ум, той сигурно би усетил, ако нещо не е в ред.
— Сигурен ли си? — настоятелно попита той. — Никакво сериозно съперничество, никакви тежки вражди?
— Не, доколкото знам. Абат Стивън се държеше кротко, говореше тихо, обаче умееше да налага волята си. Беше въздържан, но непреклонен. В това абатство думата му беше закон.
— А отношенията му с членовете на съвета? Когато се правеше на Мандевил, каза, че кръвта на абат Стивън лепне по ръцете им!
— Преструвах се.
— Така ли? — настоя Корбет. — Или мислиш, че разпрата за Кървавата ливада е прекипяла в нещо по- лошо?
Тавърнър направи гримаса.
— Знам само, че всички определено се бояха от него и се отнасяха към него със страхопочитание.
— Освен когато е ставало дума за Кървавата ливада.
— Абатът споменаваше за това. Веднъж го попитах защо не се съгласява с исканията им. „Това е свято място“, отвърна той. „Там се намира гробът на царствен мъченик, който трябва да остане да почива в мир.“
— Имаше ли нещо друго? — настойчиво продължи Корбет.
— Изглежда, че абатът имаше слабост към този послушник, Пердитус. Често ги виждах да разговарят задълбочено.
— За какво?
— О, абатът беше зает човек. Мисля, че му олекваше, когато говореше с Пердитус. Не е чудно, че другите монаси го наричаха „сянката на абата“.
— Би ли могъл Пердитус да убие абата?
— Не.
— Защо си толкова сигурен?
— На сутринта, когато абат Стивън бе намерен убит, аз минах оттам, много преди зазоряване, както правех често. Абатът обичаше да говори и с мен. Чаках до килията на Пердитус. Той се събуди и ме пусна в стаята си. — Тавърнър се почеса по носа. — Аз познавам хората, кралски служителю, и мога да се закълна: Пердитус обожаваше своя абат, а когато го срещнах онази сутрин, не беше нито разстроен, нито тревожен. Разбира се, всички това се промени, когато не успя да събуди абат Стивън.
— Пердитус развълнува ли се?
— В началото не. Абат Стивън често работеше до късно. Понякога се случваше да пропусне Светата литургия, и тогава я отслужваше в собствената си стая.
— И не си оставял Пердитус сам през онази сутрин?
— Не. Друг монах дойде да види какво е станало: тогава се вдигна и тревогата. Присъствах, когато разбиха вратата. Всички бяхме като замаяни, не можехме да повярваме. Пердитус отиде до креслото на абата, падна на колене, скри лице в ръцете си и започна да хлипа. Никога преди не съм виждал мъж да ридае така.
— Имаш остър поглед — прошепна Корбет. — Видя ли нещо да е разбъркано в стаята?
— О, аз веднага огледах стаята. Познавам всички трикове и умели номера. Да, вратата беше наистина заключена, а прозорците здраво затворени. Забелязах, че на пода лежи военният колан на абата. Трябва да го е извадил от раклата до стената.
— Пердитус някога разговарял ли е с тебе?
— От време на време. Обичаше да му чета: зрението му не е особено добро.
— А другите братя?
Тавърнър започна да се поклаща на леглото.
— Мнозина от тях са били войници или чиновници на кралска служба. — Той дяволито се ухили на Ранулф. — Навярно и ти ще завършиш кариерата си по този начин?
— А другите братя? — настоя Корбет.
— Може и да греша, сър Хю. Навярно е имало някакви по-злобни чувства. Понякога съм ги чувал да разговарят и е вярно, че те все повече се дразнеха от отказа на абата да построи странноприемница на Кървавата ливада. Той ги възпираше, като твърдеше, че мястото е свято. Разбира се, и лейди Маргарет Харкорт оспорваше собствеността върху Соколовия ручей, но аз не знам защо.
— Какво искаш да кажеш? — попита Корбет.
— Е, той е само една речица. Не гъмжи от тлъсти шарани и сьомги. За Бога, сър Хю, ами мочурищата! С една дума, това място не страда от безводие!
— А кой беше главният подстрекател зад плановете за странноприемница?
— О, разбира се, приорът Кътбърт. Колкото повече време минаваше, толкова по-често се питах дали не иска да стане абат! Определено има подкрепата на някои от братята. А пък Гилдас, оня, когото убиха, пръстите го сърбяха да разкопае земята и да положи първия камък.
— А абат Стивън говорил ли е някога с тебе? Обсъждал ли е миналото си? Хайде! — подкани го Корбет. — Добре ще те възнаградя, мастър Тавърнър!
Хитрецът взе бокала с вино и го изпи бързо.
— Понякога абат Стивън говореше, сякаш мен ме няма. Веднъж каза, че всеки си има бесове, независимо дали в настоящето или от миналото, и че ако човек не заплати за стореното от него, те ще го тормозят; лицето му стана тъжно и от очите му бликнаха сълзи.
— Абат Стивън спомена ли някакви подробности?
— Аз се опитах да го предизвикам. Попитах го дали един свят абат също може да има някакъв грях. „Някои грехове остават“, отвърна абатът. „А аз винаги съм се боял от греха срещу Светия Дух.“
— Каза ли ти за какъв грях говори? Тавърнър поклати отрицателно глава.
— Каза само, че животът му е бил като колело: че каквото стане в главината или центъра, протяга спиците си, за да окаже въздействие върху обръча и всичко наоколо. Странни приказки, нали, сър Хю?
— Мислиш ли, че е имал някакви тайни? Тавърнър лукаво изгледа Корбет под вежди.
— Обичаше всичко римско.
— Какво имаш предвид?
— Показа ми своята тайна.
— Да, да, елате с мен!
Корбет стана и тръгна към вратата. Беше сигурен, че отвън има някой, но когато я отвори, малкото коридорче към входа беше празно, вратата към градините на абатството — открехната и оттам нахлуваше студен въздух. Ранулф се присъедини към него.
— Нашият хитрец търси сандалите си. Корбет стисна ръката на Ранулф:
— Много добра работа, Ранулф! Памет, достойна за кралски служител! Ако не беше ти, Тавърнър щеше
