да ме върти на пръста си, както бе въртял абата и архидякон Ейдриън.
Объркан, Ранулф се изчерви.
— Съжалявам за миналата нощ, господарю.
Корбет стисна ръката на Ранулф и те излязоха в градините. Тежката мъгла бе започнала да се вдига и слабото слънце напомняше за себе си; връхлиташе остър вятър и завихряше листата. Корбет се спря, за да се наслади на тишината. Пред себе си виждаше сивите постройки на абатството. От време на време през мъглата преминаваше някаква фигура. Дочу конско цвилене, а сутрешният вятър довя до него мелодичното пеене от църквата. Долови думите: „Той ще те избави от примка на ловец…12.“
Корбет пусна ръката на Ранулф. Кой е тук ловецът, запита се той. Как да намери верния път през гъстата плетеница от предателства и тайни, обгръщаща тези грозни убийства? Зад него се чу някакъв звук. Появи се Тавърнър, загърнат в наметката си.
— Елате с мен! Елате с мен!
Те тръгнаха към лечебницата и едва не се сблъскаха с Чансън и Пердитус, които носеха няколко книги.
— Брат Елфрик ви ги праща! — задъхано произнесе Чансън.
— Сега не ни трябват — отвърна Корбет. — Майстор Тавърнър има да ни покаже други неща. Чансън, брат Пердитус, ще ви бъда благодарен, ако отнесете книгите в моята стая в странноприемницата.
Той се отдалечи. Напред ситнеше Тавърнър и ги подканваше да го следват, сякаш участваха в някаква детска игра. Te пресякоха пустите портици, минаха край главната врата на църквата на абатството и се насочиха към манастирската трапезария — дълга, четириъгълна постройка с различни ширини на стените от сив твърд варовик и покрив от червени плочи. Тавърнър ги поведе надолу по външните стълби и отвори една врата. Озоваха се в пусто, подобно на пещера помещение. Тавърнър взе прахан и запали една факла, закрепена на стената. Корбет разбра, че са в избите на абатството. От едната страна минаваше дълга, тъмен коридор с открити складови помещения, в които се пазеха бъчви с вино, чували със зърно, сандъци с плодове и зеленчуци, някои вече започнали да съхнат с настъпването на зимата. Въздухът беше напоен с различни миризми. Тавърнър забърза напред, като спираше от време на време, за да запали някоя факла в стената. Корбет имаше чувството, че се намира в подземния свят. Той разглеждаше галерията пред него, каменния под и зеещите изби от лявата си страна. Накрая стигнаха дъното и заслизаха по някакви стъпала. Тавърнър отвори една врата и те влязоха в друго помещение. Корбет видя бъчви и дървени лавици с гърнета по тях. Единият ъгъл беше съвсем празен, а на пода беше проснато платнище от зебло. Тавърнър запали още една факла и отмести покривалото. Отначало Корбет не можа да разбере какво е това, докато не взе факла и не приклекна.
Възкликна, смаян от пъстротата на множеството червени, зелени, златни и сини цветове. После започна да ги проучва по-внимателно.
— Абат Стивън казваше, че е много стара — обясни Тавърнър.
Корбет погали блестящата гладка повърхност.
— Това е мозайка — обясни той. — Виждал съм такива и тук, и в чужбина. Красива е, нали, Ранулф?
— Работа на монасите ли е? — попита прислужникът му.
— Не, не, римска е. — Корбет погледна към тавана. — Разбира се, има логика. Земята наоколо открай време е била обработваема. Подозирам, че абатството е построено върху някакво древно римско селище, може би върху чифлик или храм, а може би и върху двете.
— Как я е открил абат Стивън?
— Преди години, когато бил заместник-приор — обясни Тавърнър — трябвало да се работи по основите. Подът на това помещение бил разбутан. Когато вдигнали камъните, абат Стивън я открил и я почистил от пръстта. Винаги му беше приятно да идва тук. Коленичеше пред нея като пред светиня.
След като очите му привикнаха към мрака и трепкащата светлина от факлата, Корбет можа да се възхити на красотата на мозайката. Беше квадратна, вероятно част от подова настилка, от която бе съхранен само този фрагмент, и изобразяваше огромно колело: главината беше златна, с червени спици и син обръч. Цветовете между спиците бяха различни, а във всеки ъгъл имаше малки фигурки, облечени в туники, които носеха гроздове и някакви предмети, наподобяващи кърчази с вино.
— Защо абат Стивън я е обичал толкова?
— Не знам. Казваше, че е красива. Поставяше ръката си в центъра на колелото, сякаш беше нещо свято. Питайте братята, особено Кътбърт. Абат Стивън често идваше тук и просто си седеше. Понякога дори си носеше възглавница. Понякога…
— Какво понякога? — настоятелно попита Ранулф с остър глас.
— Един ден, само две седмици преди смъртта му — обясни Тавърнър, — отидох да видя абата. Не беше в покоите си и аз дойдох тук. Стигнах до горната врата и тогава го чух да плаче и да се моли, чух и свистенето на бич.
— Какво? — възкликна Корбет.
— Абат Стивън се беше навел над мозайката. Беше свалил расото си до кръста. В едната ръка държеше молитвената си броеница, а в другата бич, с който удряше раменете си. „Отче абате!“, възкликнах аз. Той се обърна и ме погледна, а по страните му се стичаха сълзи. „Покайвам се, мастър Тавърнър“, каза той. „И ти не бива да казваш на никого какво си видял днес. Това е моя тайна.“
Корбет се загледа в мозайката: колкото повече я изучаваше, толкова повече нарастваше любопитството му. Спомни си късчетата пергамент, които бе видял в покоите на абата. Беше престанал да мисли за тях, но сега си спомни за драсканиците — винаги еднакви: колело с обръч, спици и главина. Какво значение им придаваше абатът? И защо си беше наложил толкова жестоко покаяние? Заради какви грехове е трябвало да се разкае? И защо тук? Много монаси щяха да отрекат тази мозайка като езически символ. Вярно е, че абатът харесваше всичко римско, но изглежда, че бе превърнал тези останки в място за поклонение. Тази мозайка очевидно символизираше нещо за абат Стивън. На практика бе признал това пред Тавърнър, докато натрапчивото му отношение към мозайката обясняваше скиците, които е правел непрекъснато. Колела? Скрити грехове? Покойният абат наистина е имал тайни, но те са били дълбоко погребани и добре прикривани. Корбет се изправи и нареди на Тавърнър пак да покрие мозайката.
— Казах ви всичко, което можах, господарю! Гласът на Тавърнър се извиси в ридание.
— Не се безпокой! — увери го отново Корбет и го потупа по рамото. — Не възнамеряваме пак да те пратим по друмищата! А сега трябва да посетим и други хора. — Той се изкачи по стъпалата, после се обърна. — Мастър Тавърнър, миналата нощ, когато се връщах в странноприемницата, се опитах да отворя вратата на края на колонадата, но тя беше здраво запряна. Чух един глас, който съскаше към мен през решетката на прозорчето. Беше приглушен и преправен. Той ми каза, че абатството „Сейнт Мартин’с“ е демонска обител, приютила потомци на Каин.
— Но аз не знам нищо за това! — възкликна Ранулф.
— Ш-шт! — Корбет се озърна. — Ти ли беше това, мастър Тавърнър?
— О, не!
— Тогава кой монах според теб броди из коридорите и проходите? Знам, че не е бил брат Пердитус. Беше по долни дрехи, когато го оставих. За кой монах се знае, че броди нощем?
— Всички бродят, сър Хю, особено членовете на съвета и по-специално приорът Кътбърт. В нощта, когато бе убит абат Стивън, някои от братята твърдят, че той е бил на Кървавата ливада и е гледал онази погребална могила.
Корбет въздъхна:
— Много добре!
Ранулф и Тавърнър загасиха факлите. Върнаха се по същия коридор и излязоха в градините на абатството. С кошница в ръка, на път за кухнята, Пердитус извика някакъв поздрав. Корбет вдигна ръка в отговор.
— А сега накъде, господарю?
— В странноприемницата, Ранулф. Навярно ще ни дадат нещо за ядене. Благодаря ти, мастър Тавърнър. Остани там, където си, и не казвай на никого какво се е случило.
На хитреца не му трябваше повторна покана. Той се поклони няколко пъти в знак на признателност и ги
