Корбет свърши с претърсването, отиде и седна на едно столче с гръб към прозореца, за да може да се възползва от светлината.
— Ха!
— Какво е това?
— Разрешителни, пълномощни, позволителни; някои стари, някои нови, някои оригинални, някои вероятно подправени.
— Защо не бяхме по-настоятелни с Тавърнър? — промърмори Ранулф. — Защо не ме остави да го хвана за врата и да го пораздрусам?
— Тавърнър ни каза достатъчно за един ден. Като всеки мошеник, той щеше да изчака да види докъде му е минал номерът, да разбере какви договорености би могъл да постигне, какво би могъл да спотаи. Както знаеш, хора като Тавърнър не бъбрят като свраки!
Корбет се канеше да продължи, когато чу шум от тичащи стъпки; отвън се дочу говор и Чансън нахлу в стаята.
— Господарю, викат ви в помещението, което тук наричат Звездна палата — един от монасите е мъртъв!
Корбет грабна ръкописите, които бе намерил в стаята на Тавърнър, и ги напъха в кожения си елек. Послушникът отвън бе извънредно възбуден и затича отпред, като подвикна през рамо да го последват колкото е възможно по-бързо. Когато стигнаха Звездната палата, трупът на Хамоу вече бе положен на пода. Някой беше донесъл одеяло и го бе метнал върху него. Без да обръща внимание на приора и другите, Корбет прекоси помещението и дръпна одеялото. Един поглед беше достатъчен. Оцъклените очи на Хамоу, зяпналата му уста и обложеният, подпухнал език, странната бледност и сгърчените мускули на лицето сочеха, че е бил отровен.
— Бог да го прости!
Корбет отново покри лицето му, изправи се и промърмори набързо заупокойна молитва.
— Отровен! — възкликна той. — Никой не бива да умира така, особено пък свещеник, човек, посветил живота си на Христа! — Изгледа последователно всеки член на съвета — Върху челото му няма дамга — подчерта той. — Но — Корбет задъвка ъгълчето на устната си, — подозирам, че това е дело на същия убиец!
Той замлъкна, докато брат Пердитус въвеждаше архидякон Ейдриън. Двамата застанаха до вратата.
— Какво желаете? — попита Корбет.
— Чух, че отново има смъртен случай — отвърна архидяконът. — Разговарях с брат Пердитус за ръкописите на абат Стивън, когато ни казаха… — Той преглътна с мъка. — Бих желал да съм далеч от тук. Кътбърт, не виждам защо да отлагам заминаването си.
— О, основанията са много!
Корбет приближи до него и го потупа леко по рамото. Лицето на архидякона вече не беше жизнерадостно. Видимо изплашен и толкова възбуден, че не можеше да стои на едно място, той се опитваше да не поглежда към проснатия под одеялото труп.
— Никой няма да излиза оттук — заяви Корбет, — докато аз не позволя. Особено ти — добави шепнешком той, — архидякон Ейдриън!
Архидяконът отметна глава назад. Опита се да каже нещо, обаче Корбет се обърна.
— Брат Пердитус, ти също оставаш тук! Корбет седна в едно кресло в края на масата.
— Предлагам всички да седнете. Приор Кътбърт — той се огледа из стаята, — вие сте се събрали тук след смъртта на Тавърнър?
— Разбира се, имаше някои неща, които трябваше да обсъдим.
— Чудесно! — засмя се Корбет. — Тогава ще ги обсъдите с мен.
Брат Дънстън се канеше да възрази, обаче Корбет удари с юмрук по масата. Ранулф прекоси помещението, затвори с ритник вратата и застана с гръб към нея. Чансън седна на столче в другия ъгъл. Корбет скръсти ръце и посочи към масата. Монасите и архидякон Ейдриън покорно насядаха. По начина, по който отместиха чашите си, Корбет разбра къде трябва да е била отровата.
— Брат Хамоу е мъртъв — започна Корбет. — Трупът му лежи тук, а душата му е при Бога. Къде е била поставена отровата?
— Нито в каната с пиво, нито в хляба и сиренето — отвърна Елфрик, — а в чашата на Хамоу.
— А кой поднесе чашите?
— Аз — отговори хрисимо Дънстън, вдигайки ръка. — Но събратята ми ме видяха. Държах подноса с две ръце. Всеки можеше да вземе тази чаша, която сам избере.
— Няма ли да изнесат трупа? — настоятелно попита приорът.
— Не познавате историята! — отвърна Корбет. — Преди много години, в случай на убийство, разпитът се е състоял в присъствието на трупа. Хората казвали, че духът на убития се навърта наоколо, за да помогне да се открие истината, макар и да подозирам, че в нашия случай това ще отнеме повечко време. Не желая да съм непочтителен, но Хамоу може да почака малко. И така — Корбет потри ръце, — брат Дънстън е взел подноса и е обиколил масата с него. Всеки ли взе чаша?
Монасите отново кимнаха в знак на съгласие.
— После оставих каната на масата. Подносът с хляба и сиренето обиколи масата.
— И пивото на брат Хамоу е било отровено, така ли? — попита Корбет. — Но никой не е знаел коя чаша ще вземе Хамоу?
— Не, разбира се! — отговори брат Ричард. — Чашите са напълно еднакви. Никой не се замисли дори за миг.
— А кога беше донесен подносът? — попита Корбет. — Преди съветът да се събере или по време на събранието?
— Точно след като започнахме — отговори приорът Кътбърт. — Вече сядахме по местата си, когато брат Осуалд го донесе.
Корбет кимна към Чансън, който бързо излезе. Останалите седяха мълчаливо. Корбет беше постигнал целта си. Езерото е размътено, мислеше той, въпреки че все още крие много неща под спокойната си повърхност. Един от тези мъже тук е убиец, но кой? Приорът Кътбърт, който изглежда толкова разтревожен? Елфрик, който се надува, сякаш се радва на начина, по който се развиват нещата? Библиотекарят Френсиз, който крадешком поглежда през рамо към Корбет? Ричард, който бе сключил ръце, сякаш четеше молитва? Брат Дънстън, който гледаше отнесено, сякаш още не можеше да повярва в случилото се? Архидякон Ейдриън седеше с наведена глава и от време на време се размърдваше неспокойно в креслото. До него Пердитус със смръщени вежди гледаше втренчено трупа, сякаш нещо в него го привличаше. На вратата се почука: въведоха един сивокос послушник. Лицето му беше пепеляво от страх. Той веднага падна на колене, сключил молитвено ръце.
— Отче приоре! Отче приоре! — изплака той. — Аз донесох пивото и чашите!
— Обръщай се към мен! — обади се меко Корбет. Мъжът се обърна към него, все още коленичил.
— Ти ли си Осуалд, кухненския прислужник? Мъжът премига с възпалените си очи и кимна, очевидно изгубил ума и дума от страх.
— Няма за какво да се тревожиш! — увери го Корбет. — Кой ти каза, че съветът се събира?
— Хамоу. Слезе долу в кухнята. Аз подредих обичайния поднос с хляб и сирене, чаши и кана пиво. Покрих каната с кърпа и ги оставих. После пратих горе едно от кухненските момчета, то е от селото. Момчето се върна и съобщи, че събранието е започнало, тогава донесох подноса.
— И никой ли не те спря по пътя ти? Брат Осуалд поклати отрицателно глава.
— Отец приорът и останалите току-що се бяха събрали. Събранието всъщност още не беше започнало. Аз оставих подноса на масата и веднага излязох.
— Приоре — попита заповеднически Корбет, — някой приближавал ли е до масата, докато разговаряхте?
— Не, докато аз не станах — отговори брат Дънстън.
— В такъв случай — обърна се Корбет към Осуалд, — докато подносът е бил още в кухнята, кой е влизал там?
Послушникът отчаяно разпери ръце:
