по логика. Приличаме по-скоро на рицари по време на турнир — въпреки, че това не е приятелски двубой на полето по време на Майския празник14.
Да, ние сме въоръжени с меч и щит, но очите ни са превързани. Намираме се в изпълнена със сенки стая и преди да излезем оттук, ще трябва да заловим и убием синовете и дъщерите на Каина.
Сега Корбет се засмя при мисълта за драматичния начин, по който бе говорил, но това бе истина. „Сейнт Мартин’с-ин-дъ-марш“ беше като тъмната стая в неговото описание. Само Господ знаеше на какви убийци дава подслон. Корбет отвори очи и се загледа надолу. Дори светостта на едно такова място, Божия обител, Небесни двери, вече не можеше да те защити от някоя летяща стрела или от внезапния, коварен удар на кама или меч. Корбет внимателно се ослуша, но не чу нищо, освен вятъра, който блъскаше открехната врата, и писукането и трополенето на мишки. Той въздъхна, стана и излезе на двора.
Корбет продължи да търси през билковата градина и дворовете, по портиците, през малкия вътрешен двор на манастира, около лечебницата и трапезарията. Мина край сградата на съвета. Вратите бяха затворени, а прозорците — осветени. Корбет чу гълчава. През цялото време държеше ръка върху камата си. Пред него се простираше смълчаното абатство. Режещият, студен вятър навяваше остри бръски сняг. Корбет се питаше дали утре всичко няма да бъде покрито с бял килим. Това ще направи нещата по-трудни за убиеца, размишляваше той, но ще затрудни и нас. Накрая се почувства задоволен. Сега носеше в съзнанието си плана на абатството. Беше разбрал и колко богато и могъщо е то. Можеше да разбере защо приорът Кътбърт нямаше търпение за построи нова странноприемница. Той тръгна към защитната стена и спря за миг пред портата на Юда. Тъкмо тогава камбаната заби — знак, че събранието е свършило. Корбет отвори вратата и излезе отвън. Пред него се ширеше кръгът на Кървавата ливада, а дъбовите дървета от двете й страни се виеха надолу към Соколовия ручей. Падаше мъгла, но през дърветата Корбет можеше бегло да види работниците в полята; чуваше колелата на някоя каруца, изплющяването на камшик и острото дишане на воловете, които разораваха земята. Корбет извади камата и клекна. Заби я дълбоко, вдигна малкия чим и разтърка твърдата като камък земя между пръстите си.
— Останал съм си син на земеделец! — прошепна Корбет на себе си. Беше преценил колко плодородна е земята тук. През лятото тревата сигурно ставаше зелена и тучна. Тази почва беше подходяща за ливади, а ако я разоряха, посевите щяха да избуяват, плътни и високи. Не е чудно, че абат Стивън се колебаеше дали да строи върху нея. Корбет отръска пръстта от ръцете си и се изправи. В средата на ливадата се издигаше надгробната могила и сякаш го подканваше да приближи. Корбет прекоси полето и внимателно я огледа. Абат Стивън е имал право: погребалната могила беше дело на човешки ръце, внимателно и съразмерно издигната в определени пропорции. Той потупа с ръка повърхността и опита да се покатери, обаче тревата бе покрита със скреж и се плъзгаше, тъй че се задоволи само да обиколи могилата. Светлината гаснеше. Накрая намери онова, което бе видял Хамоу: точно на равнището на очите някой беше копал в нея. Корбет отстрани разровената почва. Дупката отдолу беше около десетина сантиметра широка. Корбет се огледа наоколо да намери разсипана земя, но предположи, че който беше копал, бе събрал всичко и го бе отнесъл. Опипа вътре: направеният изкоп беше дълъг. Корбет измъкна ръката си.
— Разбира се! — прошепна той. Онзи, който го беше направил, бе дошъл късно през нощта и бе изрязал парче земя, което по-късно щеше да му послужи да прикрие изкопа. Осквернителят бе проникнал навътре и бе използвал дълга върлина или копие, за да разузнае, да разбере какво лежи дълбоко навътре. Ковчег или може би саркофаг? Корбет върна парчето земя на мястото му. Дали е бил приорът Кътбърт, питаше се той. Или абат Стивън? Или дори Тавърнър, който трябва да е бил привлечен от тайната на това място?
Корбет избърса ръце във влажната трева, изтри ги в наметалото си и тръгна. Големите дъбови дървета се открояваха на фона на стените на абатството към Соколовия ручей, подредени тъй симетрично, че Корбет се запита дали не са били засадени нарочно. От яките им стволове се издигаха клони — нагоре до сивеещото небе. Корбет отново се обърна към могилата. Пред стените на абатството, в единия край, дъбовете отстрани напомняха на колоните на някаква църква, докато насипът в центъра изглеждаше като място за поклонение. Той навлезе в сянката на дъбовете. До него долитаха слаби звуци откъм абатството, трополене на каруци и виковете на работниците, които привършваха работата си в полето. Камбаната на абатството отново започна да бие. Корбет си спомни, че приорът бе наредил да се четат специални молитви за Тавърнър и заместник-приора, които сега се вкочаняваха под саваните си в дома на мъртвите.
На някои места храсталаците между дърветата се сгъстяваха. Корбет трябваше да внимава къде стъпва. Той се спря пред голямо обгорено място — огънят бе попарил тревата и къпинака. Приведе се и разбута с камата си ивицата черна, наслоена пепел, широка около двайсет сантиметра, и дълга около три метра. Трябва да са били бракониери, каза си той. После, озадачен, се изправи и продължи пътя си. Излезе изпод сянката на дъбовете и пое по брега на Соколовия ручей. Той всъщност беше просто поточе, не по-широко от метър. На другия му бряг се виждаха разпръснати шубраци и листак. Потокът течеше вяло и край всеки от бреговете му се бе натрупала плътна зеленикава тиня. Корбет се смъкна надолу с известно усилие и измери дълбочината с ботушите си: беше не повече от тридесет сантиметра. Ручеят навярно бе прокопан от хора, отклонили вода от тресавищата или блатата; не му се вярваше Харкортови или монасите да го ползват като източник на прясна вода или да ловят риба в подмолите му. Корбет се измъкна и застина на място. По- надолу край брега, на затревено островче зад една върба, седеше монах с нахлупена качулка и сведена глава, пъхнал ръце в ръкавите на расото. Толкова беше потънал в мислите си, че не чу приближаването на Корбет. Седеше като статуя. Корбет извади камата, тихичко се промъкна напред и се изкашля. Фигурата не помръдна. Корбет усети как по гърба му плъзват тръпки на страх.
— Pax vobiscum, брате! — повика той и с облекчение въздъхна, когато фигурата се извърна с вдигната ръка, за да отметне качулката. Корбет позна ковчежника брат Дънстън. Монахът стана на крака и започна да се бие с ръце в гърдите. Корбет можеше да види, че е плакал.
— Брате Дънстън, това е студено и самотно място за размисъл и молитва!
Като влачеше краката си по мократа трева, монахът тръгна към него.
— Мислех, че си на събранието на съвета! Какво има, брате?
Очите на брат Дънстън бяха зачервени от плач. Мъжът вдигна ръка, за да избърше сълзите от страните си. Ноктите му бяха изгризани до живеца.
— Всички ще умрем, нали, кралски пратенико?
Корбет се огледа и забеляза малък винен мях върху тревата.
— Всички ще умрем, брате Дънстън: това не означава, че трябва да се настаним в гробището и да чакаме това да стане.
— Не бях на събранието — изфъфли брат Дънстън. — Каква полза, сър Хю? Донесох си малко вино тук и реших да размисля.
— Останало ли е нещо?
Монахът се засмя и отстъпи. Вдигна меха и му го подаде. Корбет отпи и му го върна.
— Спомни си Светото Писание: малко винце услажда сърцето, но твърде много помрачава душата. Брате Дънстън, ти седиш тук като човек, забравен от света.
— Тревожа се, наистина се тревожа. — Дънстън стисна меха, сякаш беше някаква скъпоценна реликва. — Новината за тези убийства скоро ще се разпространи. Вече няма да идват поклонници. Търговците ще се колебаят дали да се отбиват при нас. Нещо повече, когато кралят научи…
— Всичко ще мине и ще замине! — увери го Корбет. — Ти се тревожиш за приходите на абатството, нали?
Брат Дънстън кимна припряно.
Лъжеш, помисли си Корбет: това абатство е достатъчно богато и могъщо, за да издържи на едногодишна обсада.
— За какво всъщност се тревожиш, брате? Монахът отклони поглед:
— Заради греха.
— Моля?
— Заради греха! — повтори брат Дънстън. — Казаното е вярно, нали, служителю? Вашите грехове ще ви намерят.
— Какви грехове?
— Отец Стивън беше добър абат. Строг и взискателен, но въпреки това благороден и любезен. — Брат Дънстън погледна назад към масивните сгради на „Сейнт Мартин’с“. — Знаеше нашите грехове, но ни съчувстваше.
