— Изповядвал ли си се пред него? — попита Корбет.
Брат Дънстън кимна:
— Той ми опрости греховете и ми даде добър съвет. — Монахът вдигна воднистите си очи. — Беше добър свещеник, служителю. Никога преди не съм срещал такъв като него. Сега ще бъдем наказани за греховете си.
— Първо, какво искаш да кажеш с това „такъв като него“? — пристъпи по-близо Корбет.
— Той сякаш… — брат Дънстън прехапа устната си, — той сякаш вярваше, че грях няма. — Видя удивлението на Корбет и добави: — Би трябвало да си го чувал как говори, за да разбереш какво искам да кажа.
— Но нали все пак е бил заклинател? — настойчиво попита Корбет. — Вярвал е в сатаната и цялата му мощ.
— Знам, знам, там е загадката.
— Абат Стивън имаше ли изповедник?
— Да, да, имаше — брат Дънстън покри устата си с ръка. — Веднъж ми каза, че понякога се изповядвал на един свещеник, когото срещнал по време на пътуванията си, но имаше изповедник и в абатството. А, да, брат Люк. Преди отговарял за лечебницата тук, а сега е на почти сто години! Брат Люк казва, че си спомня крал Джон, когато минал през Норфък. Старият Люк! Остър ум в грохнало тяло!
Корбет мислено си обеща, че ще потърси този старец.
— Започва да вали сняг… — съобщи брат Дънстън. Бели, меки парцали падаха лениво към земята. Сега небето се бе снишило и беше станало тъмносиво.
— Ще бъде студена нощ! — прошепна брат Дънстън. Корбет погледна назад към извисяващите се кули, шпилове и фронтони по покривите на „Сейнт Мартин’с“. Странно, унесе се в мисли той, странно, как може да се променя едно място. Когато бе приближил за първи път портите, абатството му изглеждаше приветливо, приятно място, предлагащо подслон от пустошта, която го заобикаляше. Сега изглеждаше зловещо, отблъскващо, дори заплашително.
— Студено ми е! — промърмори брат Дънстън и тупна с крак. — Сър Хю, връщаш ли се?
Корбет склони. Двамата прекосиха полето; снегът се усилваше.
— Какво искаше да кажеш — попита Корбет, — когато спомена, че абат Стивън сякаш е вярвал, че няма грях? Ти нарече това загадка.
Брат Дънстън нахлупи качулката си. Корбет се запита дали по-скоро не се опитва да прикрие лицето си, отколкото да го защити от хапещия вятър.
— Просто ми мина такава мисъл, сър Хю. — Ковчежникът обмисляше думите си. — Философите спорят за съществуването на Бога. Понякога имах впечатлението, че абат Стивън е тръгнал по другия път, едва ли не, че му е по-лесно да открие духовния живот чрез света на демоните, въпреки, че никога не съм се осмелявал да кажа такова нещо пред останалите братя.
— Значи, за абат Стивън ритуалът на прогонване на бесовете е бил пътуване през мрака?
— А как иначе? — изсмя се брат Дънстън. — Ние живеем сред океан от зло, сър Хю: убийства, изнасилвания, кражби, беззакония. — Той въздъхна. — Човек много рядко среща някой Ангел на Светлината.
Корбет беше готов да продължи дискусията, когато пред тях някой внезапно отвори портата на Юда и оттам се появи брат Пердитус, който махаше с ръце.
— Сър Хю, най-добре ще е да дойдеш!
— О, не! — прошепна брат Дънстън. — Не още една смърт!
— Какво има? — извика Корбет.
Пердитус само му направи знак да побърза. Корбет ускори крачка. Послушникът беше възбуден.
— Нося съобщение от брат Елфрик. Трябва да дойдеш, той иска да ти покаже нещо.
Той ги поведе обратно през градините на абатството. Елфрик се намираше в дъното на лечебницата, където гореше факла, втъкната в халка на стената. Корбет влезе в дома на мъртвите. Вътре беше топло: в мрака светеха мангали; от запалени свещи с поставени над тях похлупаци и кандила струеше треперлива светлина. Имаше пет или шест дълги маси. Труповете на Хамоу и Тавърнър заемаха две от тях, а върху телата бяха метнати тежки платнени покривала.
— Върнах се тук след края на съвета — обясни Елфрик, като взе една свещ, — и забелязах, че резето на вратата към дома на мъртвите е вдигнато. Сър Хю, виж това!
Той отметна саваните от телата на Хамоу и Тавърнър и сведе свещта, за да разкрие ужасяващото „V“, дамгосано върху челата на двата трупа.
— Господи Боже и вие, ангели небесни! — възкликна Корбет. — Този убиец е изпълнен със злоба! Върнал се е, за да постави клеймо на труповете — да ги бележи за свое дело!
— Как е могло да стане това? — прошепна брат Пердитус. Корбет посочи мангала:
— Навярно са били необходими само няколко секунди. Желязото е трябвало да се нагорещи, после да се дамгоса челото. — Той се извърна към ведро с вода, поставено непосредствено край вратата. — Навярно тук е охладил желязото. Дворът вън е тих, тъй че убиецът би могъл да чуе, ако приближава някой.
— Вярно! — съгласи се Елфрик. — А и тук идват много малко хора. Братята няма да дойдат, за да изразят почитта си, докато телата не бъдат положени за поклонение.
Корбет отново покри телата със саваните. Обърна се и видя, че Елфрик, Дънстън и Пердитус са застанали на прага. Танцуващата светлина им придаваше зловещ и тайнствен вид.
— Преситих се от смърт — прошепна Корбет, като ги разбута, за да мине. — Брат Елфрик, тук не мога да сторя почти нищо, поне засега.
Корбет излезе. Вечерта падаше бързо, снегът покриваше земята с бял прах. Абатството се пълнеше с монаси, които бързаха да привършат работата си. От кухните се виеше дим, носеше се аромат на готвено и печени сладки. Корбет нахлупи качулката си и тръгна към странноприемницата. Когато се прибра в стаята си, заключи вратата и постави резето. После запали свещите и светилниците. Бяха донесли още един мангал. Корбет взе духало и разпали с него въглените, докато те засветиха, червени и горещи. В стаята имаше малко огнище с отдушник, но Корбет реши да не пали дървата. Прекоси стаята и огледа чашите за вино, каната и подноса със сушени плодове, хляб и сирене. Не можа да открие нищо особено. Събу ботушите си и легна възнак на леглото, загледан в тавана. Не можеше да намери никакъв смисъл в станалото. В главата му се въртяха мисли и картини. Лениво се запита какво ли правят Ранулф и Чансън.
— Тук броди убиец — прошепна той, — който се наслаждава на онова, което прави. Обърнал е абатството с главата надолу — то вече не е свято и молитвено място, а обиталище на страх и дебнеща смърт.
Но дали е било свято и молитвено място преди? Колкото повече научаваше за абат Стивън, толкова по- любопитен ставаше Корбет. От една страна набожен, учен монах; от друга, абат Стивън явно е бил човек, изпълнен с несигурност, дори с разкаяние и угризения на съвестта. Клепачите на Корбет натежаха. Той потъна в сън, но беше грубо разбуден от силно чукане по вратата. Корбет скочи от леглото и грабна колана с оръжието си, който беше захвърлил на пода.
— Кой е? — попита той.
— Архидякон Ейдриън! Сър Хю, трябва да говоря с теб.
Корбет свали резетата и архидяконът пристъпи в стаята. Той свали наметката си, мокра от топящия се сняг, без подкана, прекоси помещението и започна да грее ръцете си над мангала.
— Вали сняг, Корбет. — Виждам.
— Трябва да отпътувам обратно за Лондон. Искам да се махна от „Сейнт Мартин’с.“
— Защо? — настоятелно попита Корбет.
— Имам работа, съдът в Лондон ме чака. Не виждам никакъв смисъл да отлагам.
— А пък аз виждам.
Корбет седна на леглото. Архидяконът се обърна към него. „Уплашен ли си, запита се Корбет. Ядосан ли си или играеш някаква своя игра?“ Устните на архидякона се свиха.
— Нямам нужда от разрешението ти, Корбет!
— Напротив, имаш! — Корбет махна с ръка към дисагите в ъгъла. — Нося пълномощията на краля!
— Аз съм ръкоположен духовник, висш сановник на църквата!
— И Архангел Гавриил да си, все ми е едно. Защото, съдейки по това, което знам, архидякон Ейдриън,
