— Ще пратя Бланш — промърмори Талбът.
Той свърши с почистването на масата и бързо се отдалечи. Ранулф свали колана с оръжието и го тръшна върху масата. Останалите посетители решиха да не ги зяпат повече. Един млад мъж с пъпчиво лице грабна опитомената си невестулка и я притисна в скута си, като обърна гръб, сякаш се боеше, че човекът на краля може да дойде и да го арестува.
— Това ти харесва, нали? — прошепна Чансън. — Обичаш властта, а?
— Не, не я обичам! — Ранулф оглеждаше кръчмата. — Ако не ни харесат тук, Чансън, боя се, че ще трябва да се измъкнем през прозореца и да избягаме край конюшните.
— Неприятности ли очакваш?
— Ами докато влизахме — Ранулф посочи с пръст вратата отзад, — един дребен човечец с мазна коса и лице на плъх се шмугна оттам като заек в дупка. Или се е изплашил, или е отишъл да предупреди някого. Добре, ще видим. — Ранулф се взираше в небето през прозореца, чиито стъкла бяха поставени в оловни рамки. — Не обичам провинцията, Чансън. На мен ми дай лондонска кръчма и някоя смрадлива уличка в Съдърк. Но тъй или иначе, дори аз знам, че ще завали сняг: облаците са ниски и сиви.
Чансън помисли за мразовитото пътуване по тези самотни коларски пътища и потрепери.
— Ще се върнем в абатството преди да мръкне, нали?
— Ще се върнем, когато свършим! — заяви Ранулф.
— Я, виж там!
Една кръчмарска прислужница ситнеше към тях; червените й къдрици бяха прибрани под бяло боне, очите й бяха разположени косо над високи скули, а лицето й бе леко зачервено. Ранулф се възхити на изящните й устни и зелената, пристегната малко повече от нужното, рокля, която подчертаваше пищните й форми и широките бедра. После огледа малките обувчици с катарами, подаващи се изпод мятащите се фусти. Тя спря за миг и се усмихна на Ранулф, като му позволи да я огледа. После бавно остави половниците на масата, като леко докосна ръката на Ранулф и едва ли не завря гърдите си в лицето му.
— Кралски хора, а? — усмихна се тя. — С хубави кожени ботуши и широки военни колани? — Тя повдигна вежди. — Хора като вас не се срещат често по тези места.
— Какво имаш предвид? — попита Ранулф.
С ръце на бедрата, момичето сви рамене. Ранулф забеляза изящен златен кръст на сребърна верижка около врата й, красивите пръстени на двете ръце и сребърната гривна, закопчана около лявата й китка.
— Ти си Бланш, дъщерята на Талбът, нали? Усмивката й изчезна.
— Откъде знаете?
— Нали те наблюдавам. Едно момче се канеше да донесе половниците, но ти ги взе от него.
— О, сър! — изгука Бланш. — Вие сте по-прозорлив от мен!
И като се завъртя, тя избяга.
— Момичетата винаги те харесват, Ранулф.
— И аз ги харесвам, Чансън. — Ранулф се наведе и потупа лицето на конюшника с ръкавица. — Ти имаш хубавичко личице. Ако подстрижеш косите си и се миеш по-често, момичетата също ще те харесват.
Чансън почервеня и заби поглед в половницата, за да прикрие неудобството си.
— Женил ли си се някога, мастър Ранулф?
— По-добре да се ожениш, отколкото да гориш, както казва свети Павел. Понякога съм се замислял. — Ранулф отново отпи от половницата: — Как мислиш, Чансън, бих ли могъл да вляза в църквата, да стана духовник?
Чансън отново вдигна половницата, за да прикрие лицето си. Ранулф често обсъждаше този въпрос и на Чансън му се прищя да се изсмее високо. Ранулф обаче не виждаше нищо смешно. Той седеше с безизразно лице.
— Но нали харесваш жените, мастър Ранулф?
— Както и мнозина духовници!
— И никога не си се влюбвал?
— Сам знаеш отговора. — Ранулф закачливо се чукна с половницата му.
— Е, господа, с какво мога да ви бъда полезен? Гостилничарят се върна, притегли стол и седна между двамата.
— Беше ни обещал змиорка, а?
— Пристига!
— На колко години си, майстор Талбът?
— Според сметките ми, в навечерието на деня на обезглавяването на свети Йоан Кръстител ще чукна петдесет и шест лета.
— И винаги ли си живял тук?
— О, да, както и баща ми преди мен.
— Значи, познаваш Харкортови?
— О, там има някаква тайна! — Стопанинът остави половинчата си на масата. — Лейди Маргарет идва тук веднъж-дваж годишно. Винаги е любезна и милостива, такава благородна дама!
— А мъжът й?
— Странна история е таз. Техният брак беше уреден. Венчавката се състоя пред църквата на абатството. Тогава бях млад човек. Беше много пищна сватба, със знамена и щандарти, с лордове и дами в кадифе и коприна. Лейди Маргарет яздеше на снежнобяло ездитно жребче, а сър Реджиналд на едър боен кон. Сър Стивън Д’Обини, който по-късно стана абат, изглеждаше истински войн в своята туника с цветовете на краля върху бронята. Имаше тържества и пиршества. Д’Обини и Харкорт! — Стопанинът протегна ръка с два сключени пръста. — Бяха побратими, в мир и война, весели другари!
— А лейди Маргарет? Тя харесваше ли мъжа, който по-късно стана абат?
— Не знам. Помня, че я наблюдавах, както в този ден, така и след това. Веднъж дойдоха тук тримата на един празник. — Талбът посочи към входа. — Беше ясен слънчев ден. Сър Реджиналд влезе, сплел едната си ръка с тази на лейди Маргарет, а другата с ръката на сър Стивън. Имаше и други гости. Застлах им специална маса и им поднесохме най-добрите блюда. Печено еленско…
— Да, да, разбира се! — прекъсна го Ранулф. — Но какво ще ми кажеш за лейди Маргарет и сър Стивън?
— Сякаш не се харесваха твърде. Сър Реджиналд подреди гостите около масата, тъй че сър Стивън трябваше да седне от лявата страна на лейди Маргарет, но тя възрази. Помня как Д’Обини само сви рамене. Стана и седна до приятеля си. По време на обяда Д’Обини и лейди Маргарет едва се поглеждаха и рядко разменяха по някоя дума.
— А после сър Реджиналд изчезна?
— Да, един ден през есента. Трябва да има трийсет години оттогава! Един прислужник в кръчмата, който вече е покойник, разказваше, че видял сър Реджиналд да язди, повел и товарен кон. Познал го по цветовете и хералдическия знак. Според приказките на хората, отишъл в едно от източните пристанища, там взел кораб и това е последното, което някой чул или видял от него. И преди да попиташ, господин кралски служителю, ще ти кажа, че не знам нищо повече, макар всеки да си има теория.
— И твоята каква е?
— Сър Реджиналд беше войн, истински странстващ рицар. Може би е поискал да отиде на поклонение?
— Но защо не е казал нищо на жена си? Хората говорят, че тя била също толкова озадачена, колкото и другите!
— Не знам.
Ранулф леко се извърна. Човекът с мишето лице отново се беше появил, но този път със спътници, които никак не му се понравиха: мъже в ботуши и кафяви бричове, въоръжени с мечове и ками, с лица, почти напълно скрити от нахлупените качулки, докато горната част на късите им кожени елеци бе издърпана чак до устните. Двама носеха лъкове с колчани, метнати на гърба. Талбът проследи погледа на Ранулф. Той очевидно започна да нервничи, а и останалите посетители не изглеждаха особено щастливи. Новодошлите прекосиха помещението и седнаха в един отдалечен ъгъл, където под прикритието на сянката можеха внимателно и необезпокоявано да наблюдават пивницата. Ранулф се вгледа през прозореца в градината отсреща: храсталаците, саксиите и цветните лехи още бяха обвити в скреж, който не бе се разтопил през
