Чансън се подчини, като задържа коня само за миг, когато една стрела изсъска над главата му.
— Какво искате?
Ранулф се изправи на стремената и се огледа. Не виждаше никого по дърветата от двете страни. Това беше добре.
— Конете, оръжията и парите, а после можете да се върнете в абатството на два крака!
Ръката на Ранулф се отпусна върху дръжката на меча, той сведе глава, сякаш обмисляше искането им.
— Хайде, Чансън!
Ранулф заби шпори. Конят отскочи напред и мечът на Ранулф със съскане се измъкна от ножницата. Чансън сграбчи камата. Нападателите им бяха отпуснали лъковете. Когато разбраха грешката си, беше твърде късно. Чансън хвърли камата Тя потъна цяла в устата на един от нападателите. С кос удар той порази друг в рамото и се обърна точно навреме, за да нанесе друг удар на нападателя от дясно. Чансън гореше от нетърпение да препусне нататък, обаче Ранулф обърна коня си и се насочи обратно. Беше останал само един нападател, другият бе избягал в гората. Ранулф изправи коня си на задни крака и мъжът падна под биещите му копита. После Ранулф спря и потупа коня, като успокоително му шепнеше. На пътя лежаха четири тела. Той се спеши и извади камата. Двама вече бяха мъртви. Ранулф преряза гърлата на ранените, без да обръща внимание на ужасените звуци, които излизаха от устата на Чансън.
— Добре де, какво трябваше да направя? — Ранулф се наведе и изтри кръвта от камата си в дрехата на единия нападател. — Раните им бяха тежки, студът е смразяващ, а и дори да ги заведем в абатството, каква ще е ползата да се грижим за тях? Te нападнаха хората на краля, това е предателство! Умряха бързо.
Заповяда на Чансън да събере оръжията, обаче, когато ги разгледа, задържа само една кама, като хвърли останалите в тъмнината.
— Нека майстор Талбът ги погребе! — измърмори той. — А сега да видим какво са имали.
Ранулф отвори кесиите им и изпразни съдържанието в шепата си. Пъхна монетите в своята кесия, но внезапно извика изненадано и вдигна срещу оскъдната светлина онова, което бе намерил.
— Какво е това? — попита Чансън.
— Печат! — отвърна Ранулф, като се взираше в находката си. — Печатът на „Сейнт Мартин’с-ин-дъ марш“. Я виж ти! За какво му трябва на един разбойник такъв печат? Той не е ценен. Значи, или е спомен, или…
— Или какво? — настоя Чансън.
— Нещо като разрешително или препоръка. Показваш го на някого, той го познава и ти разрешава да минеш. Или пък би могъл да бъде знак?
— Да не би да искаш да кажеш, че разбойниците имат някаква работа с абатството?
— Не е изключено! — отвърна Ранулф. — Може би оставят братята на мира срещу определено заплащане и им позволяват да се движат тук необезпокоявани?
Ранулф се изправи и се загледа във вкочаняващите се трупове. Някъде в дълбочината между дърветата се обади бухал. Чансън се опита да потисне треперенето си: бухалът беше предвестник на смъртта.
— Време е да се връщаме! — каза той.
Те отново яхнаха конете и обърнаха гръб на кървавото си дело. След нападението Ранулф се чувстваше изтощен. Нямаше никакви угризения относно хората, които беше убил. Te щяха да отнемат живота му също толкова бързо и без да се замислят, все едно духат свещ. Нещо повече, такива разбойници не убиват бързо: те често измъчват жертвите си. Ранулф се загърна по-плътно в наметалото си, защото започнаха да падат снежинки. Сега мислеше за онова, което бе видял в „Горският фенер“: за дъщерята на Талбът, Бланш, с нейния златен кръст на сребърната верижка, със скъпата на вид гривна и пръстените. Кой по тези места би могъл да притежава такива драгоценни вещи? Бланш определено ухаеше хубаво. Ранулф си спомни разказа за парфюмираната жена, предрешена в расо и с монашеска качулка, която бяха зърнали през нощта в двора на абатството.
— Хайде, Чансън! — подкани той.
Ранулф се изправи на стремената и пришпори коня в галоп. Чансън с готовност го последва. Мракът беше паднал и снегът вече се трупаше.
— Питам се дали ще продължи да вали през цялата нощ!
— извика Чансън.
— А аз се питам какво ли прави нашият мастър Корбет?
— извика в отговор Ранулф.
Накрая абатството се появи пред погледа им. Тъмни, солидни сгради, със запалени факли от двете страни на входа. Един фенер светеше на прозореца на малката стаичка над къщичката на пазача. Ранулф задържа коня. Една странична врата се отвори и през нея бързо се промъкна монах, който носеше фенер в ръка.
— Кои сте вие? — извика той.
— Ранулф-ат-Нюгейт и Чансън.
— Много добре! Много добре!
Монахът изчезна вътре. Лостът беше свален и вратата се отвори. Ранулф се канеше да забие шпори, когато първата пламтяща стрела профуча в мрака и падна на двора на абатството, оставяйки след себе си огнена диря.
Корбет седеше на едно столче пред мангала и грееше ръцете си. Преди архидякон Ейдриън да излезе ядосан от стаята му, Корбет още веднъж му беше наредил да не напуска абатството, докато разследването не завърши. Той чу виковете отдолу, сложи бързо ботушите и наметалото си и се появи в двора, когато втората стрела се удари в калдъръма, а нейният пламък се разпиля по замръзналата лапавица.
— Какво е това? — запита Корбет един послушник, който се появи тичешком иззад ъгъла.
— О, да благодарим на Бога, сър Хю! — Той напрегнато се взря в мрака. — Вие ли сте?
— Да не би абатството да е нападнато? — попита Корбет.
— Не знаем.
Корбет гледаше небето. Още две стрели паднаха, като образуваха пламтяща дъга.
— Кажи на приора да запази спокойствие! — нареди той. — Te не могат да причинят големи беди. Силата им свършва, още докато падат.
Корбет наблюдаваше как нова бразда прониза нощното небе; тайнственият стрелец трябваше да се намира непосредствено зад стените. Придвижваше се бързо, за да създаде впечатление, че повече от един човек хвърля тези огнени стрели. Послушникът бързо пое обратно. Корбет не можеше да стори нищо и се разтрепери от студ, затова се върна в странноприемницата. Още не беше стигнал до стаята си, когато чу гласове откъм стълбището. Ранулф и Чансън затрополиха нагоре, шпорите им шумно дрънчаха.
— Какъв студ! — простена Ранулф. — Едва след като отбихме нападението, разбрах колко е студено.
Той и Чансън свалиха ръкавиците си и протегнаха ръце към пламъците.
— Не ги дръжте много близо до огъня! — предупреди Корбет. — Ще получите спазми от замръзването. За какво нападение говориш?
Той наля вино в чашите. Докато пиеха, Ранулф набързо му разказа какво се беше случило в „Горският фенер“.
— Добре сте постъпили! — каза Корбет. — Разбойниците са си заслужили смъртта. А сега искам да видя печата!
Ранулф му го подаде. Корбет внимателно го разгледа на светлината на една свещ.
— А тук какво е станало, господарю?
Корбет му разказа какво е видял, за срещите си с брат Дънстън и архидякона. Ранулф подсвирна.
— Нищо не е такова, каквото изглежда, а, господарю?
— Винаги е така! — отвърна Корбет, като продължаваше да разглежда печата.
— Какво толкова интересно има в него?
— Както сам каза — Корбет му подаде обратно печата, — защо му е на един разбойник да пази такова нещо? Той не е свален от писмо или указ. Печатът не е разчупен. Направен е специално и е даден някому да го използва като знак. Имаш ли някакви подозрения?
Ранулф бързо му разказа за Бланш, прислужницата от кръчмата, за скъпата огърлица, гривната и
