пръстените. Корбет го изслуша. Долавяше звъна на камбаните, които биеха за вечерня.
— Вслушвал ли си се някога в думите на Божествената литургия, Ранулф? Стиха за сатаната, който броди наоколо като разярен лъв и дири кого да погълне? Нашият убиец е такъв. Той следи слабостите на другите. Склонен съм да подозирам, че брат Дънстън ще е следващата жертва.
— Защо?
— Защото е нарушил морала! — заяви Корбет. — Чансън, върви и го доведи. Кажи му да дойде сам. Искам да разменя няколко думи с него.
— Наистина ли мислиш, че би могъл да е следващата жертва? — попита Ранулф, когато конюшникът затрополи надолу по стълбището.
— Ранулф, мисля, че убиецът възнамерява да изтреби всички членове на този съвет. Не знам защо, но подозирам, че един от корените на настоящите беди се крие в спора за онази проклета странноприемница и в Кървавата ливада. Членовете на съвета не дават израз на чувствата си, но аз подозирам, че приорът и останалите са се борили за каузата си яростно като адвокат пред кралския съд.
— Вие казахте: един от корените?
— А! — Корбет стана и се протегна. — Започвам да огладнявам. — Той се потупа по стомаха. — Трябва да има и друг, по-дълбок корен, но още не знам какъв е. Може би ключът към него е абат Стивън.
Чансън се върна заедно с брат Дънстън, който неохотно вървеше след него.
— Затвори вратата! — нареди Корбет. Той посочи с ръка едно столче. — Седни.
— Защо искате да ме разпитате? — Ръцете на брат Дънстън така трепереха, че той ги скри в ръкавите на расото си.
Корбет придърпа едно столче и седна срещу него.
— Знаеш защо. Когато те срещнах край Соколовия ручей, брате, ти ми заприлича на човек, залутан сред греховете си. Коя беше причината? Вина? Разкаяние?
— Всички грешим! — опита се да вметне брат Дънстън.
— Да, така е, но някои по-прикрито от другите. Не искам да те мъча, брате, тъй че по-скоро да си дойдем на думата. Ти си ковчежник на това голямо абатство. Ти и братята изпращате коли да купуват провизии и продават произведеното от вас на пазарите. Пътувате насам-натам. Колко пъти си бивал нападан от разбойници?
— Тези хора никога не нападат служители на светата църква. — Брат Дънстън почервеня, когато чу потиснатия смях на Ранулф.
— Това е лъжа! — отговори Корбет. — Разбойниците не дават и пукнат грош за църквата. Вие правите същото, което правят много абатства и манастири, и дори владетелни лордове. Срещате се с тези разбойници или техните водачи и им давате пари и провизии. В замяна те ви уверяват, че няма да бъдете обезпокоявани, и ви дават думата си, че всички останали, които бродят из лесовете, ще се подчиняват на същото правило. Това е общоприет начин на живот. Разбойниците наистина не желаят да засегнат някой могъщ абат, който може да поиска от местния шериф да ги преследва. Освен това някои, макар и не всички, са суеверни. Te не желаят да бъдат отлъчени от църквата, да бъдат прокълнати или да не бъдат допуснати до небесата. Разбира се, вие също не искате да имате никакви проблеми. Ти си ковчежник и когато тези хора дойдат тук за храна и напитка, им плащаш и двете страни са доволни. Законът може и да не повелява точно това, но, отново подчертавам, на някой усамотен горски път законът може да направи малко, за да защити един нещастен монах, който е тръгнал на път по дела на манастира. Прав ли съм?
— Това е общоприета практика — отвърна брат Дънстън. — Всичко го правят.
— Разбира се, че го правят, и ако разбойниците не създават грижи, не стават алчни и не нарушават думата си, абат Стивън също не би постъпил по друг начин. Може и да не му е харесвало, но… — Корбет махна с ръка. — И така — продължи той, — ти, брате Дънстън, често пътуваш по работи на абатството и често посещаваш „Горският фенер“.
Ковчежникът скри лице в ръцете си.
— Бланш е хубавичка, нали? С дълги крака, щедри устни, нежна пазва и, ако се вярва на Ранулф, с игриви очички и остър език. Ти си бил увлечен от нея. Тя, разбира се, е била поласкана, че един духовник се е заинтересувал от нея. А още по-впечатлена е била, когато си започнал да вадиш монети от ковчежето си и да й купуваш гривни и сребърна верижка със златен кръст, да не говорим за пръстените и платовете, за да си ушие хубави дрехи. И така, започналото като обикновена задявка — Корбет усети жал към монаха, който бе започнал да хълца, — се превърнало за теб в страст. Ранулф беше в „Горският фенер“, а и разбойниците се появили там. Между другото, някои от тях са мъртви… убити! — предупредително добави Корбет. — Бих предложил през идните няколко месеца всеки, който тръгва от „Сейнт Мартин’с“, да бъде съпровождан от въоръжена охрана.
Брат Дънстън свали ръце от лицето си:
— Мъртви ли?
— Е, поне четирима от тях. — Корбет се обърна към Ранулф и щракна с пръсти. — И така, в кесията на един от мъртвите разбойници ние намерихме този печат на абатството. Не е счупен и очевидно е бил изготвен специално. Ти ли си го дал на някой от разбойниците? Може би на водача им Скарибрик? Трябва да си го подкупил. Понякога ти е било трудно да напускаш абатството — в края на краищата един монах не винаги може да излезе извън манастира, но ти си жадувал за Бланш. Дал си й монашеско расо и качулка и всъщност си я водил в абатството, нали? Един от онези разбойници е бил твой посредник и когато показвал печата на Бланш, това било знак да се срещнете край някоя от страничните врати. Е, през топлите пролетни и летни дни едно търкаляне из меката трева трябва да е сравнително безопасно, но Бланш не е коя да е. Тя трябва да се е противопоставяла на такова грубо ложе. Един-два пъти идвала предрешена през онази странична врата и се отправяла към стаята ти. Ти без съмнение си се противопоставял и си й обяснявал колко опасно е това. Корбет се наведе и свали пръстите на брат Дънстън от лицето му. Очите на монаха бяха зачервени от плач.
— В името Божие! — увери го Корбет. — Аз не възнамерявам да те разобличавам пред съвета. Не си ти първият, нарушил своите обети. Светът, плътта и дяволът, а? Често плътта поставя най-измамните капани.
Ковчежникът изтри сълзите от страните си.
— Беше точно така, както го описа! — каза той. — Всичко започна преди две години. Аз бях писар, преди да стана монах. Мислех, че мога да водя целомъдрен живот, но Бланш беше тъй съблазнителна! През нощите бленувах за косите й, за нейните устни, гърдите, бедрата й! Отначало тя ми позволи известна интимност — целувчица или прегръдка, но се правеше на недостъпна, като истинска дама. Искаше това, искаше онова. И аз вземах пари от ковчезите на абатството. Понякога се срещахме в избите на бащината й кръчма, но беше твърде опасно. Бланш е безсрамница, очите й играят и има остър език. Искала да види стаята ми и да легне в истинско легло, казваше тя. Опитах се да откажа, обаче… Една нощ дойде предрешена и ми каза, че по пътя си срещнала някакъв монах. От описанието й разбрах, че това е бил Гилдас. Започнах да я умолявам да не го прави повторно, но тя отказа да се подчини и престана едва тогава, когато й купих някакъв кастилски сапун. Изповядах греховете си на един от старите монаси. Той ми даде опрощение, обаче каза, че трябва да се изповядам и пред отец абата. Така и направих, но не му казах всичко.
— Значи, абат Стивън е знаел?
— Да, да, знаеше. Той ме предупреди, че трябва да възстановя взетото. Да върна парите, които съм вземал и да сложа край на връзката.
— Било е проява на състрадание от негова страна — прекъсна го Ранулф. — Мнозина абати щяха да ти покажат вратата.
— Абат Стивън каза, че ако наистина се разкайвам, ще трябва да го направя както се полага. Той не желаеше да ме опозорява. — Брат Дънстън посрещна изпитателния поглед на Корбет. — Бях изненадан от съчувствието на абат Стивън. Той само ме гледаше със сълзи в очите.
— Даде ли ти някакво обяснение за състраданието си? — попита Корбет.
— Само каза, че всички сме грешници и че ако има Господ, Неговото име е Състрадание.
— Ако има Господ?
— Точно така каза. Не мисля, че отричаше съществуването на Бога, а само твърдеше, че Божието състрадание е най-важно. — Ковчежникът дълбоко си пое дъх. — А ти, сър Хю, ще кажеш ли на приора
