Кътбърт?
— Няма да направя нищо такова! — Корбет го потупа по рамото и се изправи. — Аз не съм съдник на морала на монасите. Тук съм, за да заловя един убиец, брате Дънстън, и сега искам да ти задам един съвсем различен въпрос. Закълни се в истинността на отговора си: съветът искаше ли онази странноприемница?
— Много.
— Защо?
— За да привличаме поклонници и да увеличим приходите си.
— А друга причина има ли?
— Да се сдобием с реликва и така да увеличим славата на манастира.
— И биха ли убили заради това?
Брат Дънстън не отрече, а само го изгледа с празен поглед.
ОСМА ГЛАВА
Qui cupiet metuet quoque.
С желанието идва и страхът.
Архиварят брат Френсиз беше доволен, че е съвсем сам в библиотеката. Малкият скрипториум на другия край също беше пуст. Другите братя бяха отишли на Божествена литургия преди вечерята. Брат Френсиз беше толкова развълнуван и стомахът му тъй се бунтуваше, че нямаше време нито за ядене, нито за пиене. Никому не беше казал причината, обаче бе взел позволение от приора Кътбърт да отсъства. Сега библиотекарят седеше пред една маса и оглеждаше владенията си. Това бе неговото кралство — осветено от поставените под специални похлупаци свещи и фенери, за да се намали опасността от пожар. Той гледаше с любов строените редици по полиците, съдържащи архивите на абатството, както и ръкописите, събирани през годините: „Изповеди“ и „За Божия град“ на свети Августин Блажени; „За философското утешение“ на Боеций16, проповедите на свети Амброзий, писанията на свети Йероним17 и други църковни отци: теологичните трактати на свети Бернар18, свети Тома Аквински19 и свети Анселм20.
Брат Френсиз стана и тръгна край полиците. Тук бяха скъпоценностите на сбирката: трудовете на Аристотел и Платон, историите на Тацит и творбите на философа Сенека. Te бяха най-любимото четиво на абат Стивън, заради голямата му любов към римската култура. Брат Френсиз спря, затвори очи и подуши въздуха. Той се наслаждаваше на мириса на библиотеката така, както градинарят се радва на аромата на цветята: миризмата на велен, кожа, мастило, пчелен восък и сладникавия дъх на сместа, с която неговите помощници лъскаха полиците, масите и пода. Брат Френсиз обичаше най-много от всичко да проверява дали всяка книга е на определеното си място. Някои от тях бяха толкова редки и ценни, че бяха заключени в тежки ковчежета. Той докосна връзката с ключовете на колана си и провери дали са там. Лицето му пламна. Брат Френсиз бе мислил дълго и трескаво за тези убийства. Не можеше да разбере дали повод за тях бе само странноприемницата или може би желанието на приора Кътбърт да се сдобие със скъпоценна реликва.
От всички членове на съвета брат Френсиз бе служил най-дълго в „Сейнт Мартин’с“. Беше постъпил в абатството още като юноша. Старият абат бе впечатлен от желанието му да учи и го изпрати в катедралните училища в Илай и Норич, а после при бенедиктинците в Оксфорд. Френсиз спря и прехапа устни. Трябваше внимателно да подреди мислите си, като истински учен. Преди всичко, трябваше да се убеди, че е сам. Брат Френсиз отиде до един от зарешетените прозорци и погледна навън. Огнените стрели го безпокояха, но може би бяха само нечия жестока шега? Той се върна при пюпитъра. Не се ли споменаваше в някоя от тези хроники, описващи жестоките набези на Джефри Мандевил, как порочният граф винаги предизвестявал пристигането си с огнени стрели? Ако това не беше неговият призрак или демон, кой тогава изстрелваше тези горящи стрели срещу „Сейнт Мартин’с“?
— Не бива да се разсейвам! Не бива да се разсейвам! — промърмори брат Френсиз.
Трябваше също и да е благоразумен. Двете врати към библиотеката бяха заключени и зарезени, прозорците с решетки по тях също бяха затворени, а дръжките им обърнати надолу. Брат Френсиз огледа и стреловидните амбразури. През лятото сваляха капаците отвън, за да може да прониква светлина. Сега, разбира се, бяха здраво затворени. Брат Френсиз взе бастуна си и ги потупа, за да се увери, че няма пролуки. После се върна към веленовия лист върху писалищната маса и се взря развълнувано в неговата празна, гладка повърхност. Седна, взе перо и изписа името на абат Стивън и думите „като римляните?“. Брат Френсиз се загледа в написаното. Убийствата, размишляваше той, бяха започнали със смъртта на абат Стивън. Каква беше онази възпламеняваща искра, която сложи началото на този голям пожар? Какво знаеше за абат Стивън? Бивш рицар, весел другар и сътрапезник на сър Реджиналд Харкорт? Мъжът, който помага на лейди Маргарет да търси своя съпруг, а сетне се завръща и прекарва остатъка от живота си като член на братството на „Сейнт Мартин’с“.
— Знам, че съм го виждал! — прошепна брат Френсиз. Той стана и отиде до една полица. Някъде тук преди много години беше намерил един часослов — или може би псалтир, — в който имаше грижливо изписано стихотворение. Брат Френсиз внезапно се бе сетил за него по-рано през деня и започна да го търси, докато библиотеката все още бе пълна с монаси. Използва каталога, но не можа да намери търсения том. Братята бяха станали любопитни, когато библиотекарят започна да снема книгите една след друга.
Брат Френсиз съзря един тънък том, взе го и погали подвързията му от телешка кожа, украсена със стъклени пулове. Той разтвори шумолящите жълтеникави страници, но се намръщи разочаровано. Не беше този! Намери още два подобни и ги отнесе до масата. Вече се канеше да продължи търсенето, когато един от капаците издрънча. Библиотекарят разсеяно изруга вятъра и продължи заниманията си, но дрънченето продължи. Брат Френсиз стана и забързано пое по галерията към стреловидната амбразура между двата зарешетени прозореца. Туп, туп! Ударите го дразнеха. Той стисна бастуна си, взе един светилник и се взря по-отблизо. Блъсна го струя студен въздух. Брат Френсиз остави светилника на масата и се загледа навън през амбразурата. Капакът се беше отворил. Ядосан, той вече се канеше да се върне на мястото си, когато стрелата, пусната отвън, профуча през амбразурата и се заби дълбоко в гърдите му. Брат Френсиз залитна назад, хванал стрелата, и започна да кашля кръв. После се отпусна на колене и се строполи върху твърдия дървен под.
— Значи приорът не е искал само странноприемницата? Ранулф изгледа Корбет, седнал на леглото си с гръб, опрян върху възглавниците.
— О, не! — Корбет поклати глава.
Брат Дънстън си бе тръгнал и бе оставил Корбет и Ранулф да обобщят онова, което бяха научили.
— Аз обиколих църквата — обясни Корбет. — Всяка голяма обител, била тя в Кентърбъри, Уолсингъм, Гластънбъри или дори абатството „Сейнт Пол’с“, си има своите реликви. А „Сейнт Мартин’с“ няма. Хората прекосяват Европа, за да се поклонят на копието, пронизало реброто на Христос, на стъкленица с капка от Неговата скъпоценна кръв или на платното, с което е изтрил лицето си. Ти, Ранулф, знаеш, както и аз знам, че повечето от тези реликви са фалшиви, а и мнозина други също стават по-разсъдливи. — Той се засмя. — Най-сигурната реликва е един труп. Виж доходите, които Кентърбъри събира, защото съхранява мощите на свети Томас Бекет21.
Приорът Кътбърт сигурно иска да построи своята странноприемница, но, което е по-важно, иска да отвори погребалната могила и да пренесе останките в църквата на абатството. С малко повече късмет и с Божията помощ могат да станат и няколко чудеса. Новината ще се разпространи във всички големи търговски центрове на Линкълншър, Норфък и Илай. Помниш ли пътуването ни до Съфък?
Ранулф мрачно си спомни как си тръгнаха от последното си разследване и вида на онзи страховит труп, който се полюшваше от мрачната черна бесилка.
