— Онези хора от града, които посетихме, бяха богати. Когато хората са богати, Ранулф, те обичат да пътуват; това е една от причините брат Дънстън да заплаща на онези разбойници. Мога да се обзаложа на бъчва вино срещу буренце малвазия, че го е правил по настояване на приора. Не си чул никакви разкази как разбойници са нападали пътници, тръгнали към „Сейнт Мартин’с“, нали?
— Но голямото желание да притежаваш реликва може ли да те доведе до убийство?
— Може, може, Ранулф! Тук става дума за страхотно нарастване на богатството и значението на това абатство. Нещо повече, приорът Кътбърт е упорит човек: той може би яростно е негодувал срещу непреклонността на абата Стивън по отношение на Кървавата ливада, тъй че за него техният спор може да е придобил чудовищни размери. — Корбет разтвори ръце. — Ако искаме да бъдем почтени към приора Кътбърт, разбираемо е, че упорството на абата го е разстройвало. — Корбет прокара нокът по долната си устна. — Важното е как е бил убит абат Стивън. Ние знаем, че е бил в конфликт със съвета, предвождан от приора Кътбърт, а сега пък убиват членове на този съвет.
— Тавърнър не беше член на съвета! — обади се Чансън от столчето, на което седеше пред мангала и си играеше с токата на колана си.
— Не, не беше! — засмя се в знак на съгласие Корбет. — И това също е загадка. Тъй че, Ранулф, въоръжи се с перо, пергамент и дъсчица за писане. Да видим какво сме разбрали от тази главоблъсканица…
Ранулф се съгласи. След като се настани удобно, Корбет започна да подчертава отделните точки, като прегъваше пръсти.
— Абат Стивън, благородна издънка на фамилията Д’Обини и някога носител на кралския щандарт, обичан от краля, и най-добър приятел на сър Реджиналд Харкорт. На младини Д’Обини не показвал никакви признаци, че ще стане духовник или монах. Бил войн до мозъка на костите си. Добрият му приятел Реджиналд Харкорт се оженил за лейди Маргарет, това бил предварително уговорен брак, но изглеждал доста щастлив. Но отношенията между лейди Маргарет и сър Стивън, както се наричал тогава, били хладни, казано най-меко. Въпреки това сър Стивън очевидно бил постоянен посетител в замъка Харкорт.
— Но защо го е възненавидяла лейди Маргарет?
— Добър въпрос, Ранулф, но аз съм наблюдавал подобни неща и преди. Може би тя е негодувала срещу близостта между двамата приятели. Но пък това определено означава, че аз трябва да се срещна с лейди Маргарет. — Корбет замлъкна за малко и наблюдаваше как перото на Ранулф се плъзга по ръкописа. — В допълнение, имаме още и загадъчното изчезване на сър Реджиналд, последвано от търсенето му от лейди Маргарет и помощта, оказана й от сър Стивън. Ние обаче не можем да коментираме случилото се, докато не сме видели самата лейди Маргарет.
— Не трябваше ли да я посетим по-рано? Корбет отрицателно поклати глава:
— Не, не! Тя щеше да ни разкаже само една приемлива история, а аз съм убеден, че тук има доста повече. Тъй че, да си останем при абат Стивън. Той станал образцов монах във всяко отношение и бързо растял в йерархията на ордена. Вероятно поради влиянието на краля бил назначен за абат. Ти как би го описал, Ранулф?
Служителят се замисли.
— Резервиран, надменен? Определено свят мъж. Почтен и истински абат.
— И все пак странен! — размишляваше Корбет. — В някои отношения изглежда е бил много стриктен, особено що се отнася до погребалната могила на Сигбърт в Кървавата ливада. Не обичал лейди Маргарет, а пък се отнесъл много състрадателно към Дънстън. Поради някаква странна причина започнал да се интересува от демонология и да учи за заклинател. Станал прочут, което обяснява посещението на Тавърнър и архидякон Ейдриън. Абат Стивън се занимавал с вампири и дяволи, но изпитвал също така и силна любов към класиците, да цитираме един израз: „всичко, свързано с Рим“. Отнасял се към онази мозайка в избите на абатството, сякаш била свещена. Споменавал загадъчно колелото на живота и намеквал за собствените си тайни грехове. Загадъчен характер! Проявил състрадание не само към Дънстън, но също и към Пердитус, и към Тавърнър. Питам се дали е разбрал, че е измамник? Освен това трябвало да ръководи един съвет, който ставал все по-непокорен по въпроса за Кървавата ливада и новата странноприемница. А после бил убит. Но как убиецът е проникнал в тази стая? Защо абат Стивън не е вдигнал тревога? Откъде убиецът е знаел, че в раклата има боен колан? А може и абат Стивън сам да го е извадил оттам? Това е друга загадка!
— А останалите убийства? — запита Ранулф.
— Тавърнър беше измамник, нает от архидякон Ейдриън да опозори абат Стивън. Обаче очарованието на абат Стивън оказало въздействието си върху Тавърнър, който разбъркал картите на нашия посетител от Лондон. Той беше убит от стрела, със сигурност извадена от колчан, принадлежащ на архидякон Ейдриън, но това не означава, че нашият самомнителен църковник е убиец. Смъртта на Хамоу? Е, тя наистина озадачава. Убиецът е ударил наслуки. Той наистина не се е интересувал кой ще пие от отровената чаша. И накрая, имаме още няколко странни събития. Котката, обесена на преградата пред олтара; огнените стрели; дамгите, поставени върху жертвите. Te пък ни водят до сър Джефри Мандевил. — Корбет посочи хрониките, донесени от библиотеката. — Нашият убиец явно знае всичко за него. Дамгата е взета от герба на Мандевил, котката и огнените стрели са част от неговите безчинства. Останалото вече е ясно: тайнствената жена, която съзрели да минава през градините на абатството през нощта, със сигурност е Бланш от „Горският фенер“.
— Брат Дънстън не би ли могъл да ни каже повече? Корбет завъртя отрицателно глава.
— А убиецът? — попита Ранулф.
— А дали е един или са двама? — размишляваше Корбет.
— Какво искате да кажете?
— Ами това, че на челото на абат Стивън не беше поставена дамга, нали? А пък Тавърнър не беше член на съвета.
— Забравихте Гилдас.
— Не, не съм го забравил. Гилдас със сигурност е бил убит в работилницата си, челото му дамгосано, а трупът пренесен до погребалната могила. Тъй или иначе, пак се връщаме към Кървавата ливада и към съперничеството между абат Стивън и съвета. И в крайна сметка само се въртим наоколо като куче, което гони опашката си.
— Защо да не отворим погребалната могила? — предложи Чансън.
— Може и да я отворим! — заяви Корбет. — Но трябва да покажем, че имаме сериозни основания за това. Бих искал само… — Той забарабани с пръсти по коляното си: — Някои парчета от мозайката липсват, Ранулф. Ще ми се да ги открием. — Въздъхна и продължи: — Пак стигаме до убиеца. — Той се умърлуши. — Би могъл да бъде всеки един. Тавърнър — убит от стрела. Хамоу — отровен. Гилдас — убит с камък. Ти вече видя това абатство, Ранулф — то не се различава от лабиринта на лондонските улички. Знам какво ще направим — той провеси крак от леглото, — да вървим и пак да погледнем онази мозайка.
Чансън и Ранулф започнаха да мърморят, обаче Корбет настоя.
— Тъмно е! — заяви Ранулф. — Долу ще е като в рог!
— Можем да вземем факли. Хайде!
Те си обуха ботушите, наметнаха се, а Корбет запаса военния си колан. Слязоха по стълбите и се отправиха към двора. Снегът вече валеше на тежки парцали и покриваше земята. Откъм абатството се чуваха различни звуци: някакъв кон цвилеше в конюшните; долитаха виковете на братята в кухните, които приготвяха вечерята. Корбет поведе Ранулф по същия път, който Тавърнър му беше показал. Снегът бе преобразил абатството, покрил релефите и корнизите. Настилка от смразяваща белота заглушаваше стъпките им.
— С удоволствие ще се махна от това място! — промърмори Ранулф. — Господарю, наистина ли е разумно?
Корбет не му обърна внимание. Тримата стигнаха до трапезарията, чиито прозорци бяха грейнали от светлини. Братята се готвеха да вечерят. Слязоха надолу по стъпалата. Ранулф намери един празен мангал, в който имаше струпани факли, и запали две от тях. Пръв тръгна Корбет. През нощта галериите приличаха на тунел от долния свят и Корбет си припомни приказките, които майка му беше разказвала за странното, мистично царство под земята. Беше смразяващо студено. Ранулф често спираше, за да запали стенните свещници. Стигнаха до крайното помещение. Корбет запали още факли и като отмести платното, се наведе
